Стоик бесплатное чтение

Теодор Драйзер
Стоик

ГЛАВА I

Два големи проблема тревожеха Франк Каупъруд по време на провала му в Чикаго, когато след дълга и изтощителна борба той не успя да поднови концесията си за още петдесет години.

Първият беше възрастта. Той вече гонеше шестдесетте и уж още се държеше, но при конкуренцията на млади и също така ловки финансисти доста трудно би натрупал състоянието, което смяташе да спечели, ако му бяха подновили концесията. А то щеше да възлезе на 50 милиона долара.

Вторият и дори по-важен проблем — според трезвата му преценка — бе липсата на стабилни връзки, с други думи, все още нямаше необходимия престиж в обществото. Пречеше му, разбира се, най-вече неговото минало — на младини бе лежал във филаделфийския затвор. Като се прибавят и нещастният му брак с Ейлийн, която не умееше да печели хората, и собственият му непоклатим и почти свиреп индивидуализъм и непостоянство, ставаше ясно защо мнозина, които биха могли да се сприятелят с него, го отбягваха.

Но и самият Каупъруд не бе склонен да дружи с хора, които му отстъпват по сила, хитрост и компетентност. Такива връзки му се струваха безсмислено самоунижение или в най-добрия случай пилеене на време. От друга страна разбра, че не е никак лесно Да спечелиш силните, ловки и истински важни люде, особено тук, в Чикаго, където бе водил тежка борба за положение и власт с някои от тях, които решиха да се обединят срещу него не защото не одобряваха неговия морал или похвати — те самите бяха такива и допускаха и други да са като тях, а по-скоро, защото той, съвършено външен човек, бе нахлул във финансовите територии, които те смятаха за свои, и за кратко време бе натрупал повече пари и власт, отколкото те. На всичкото отгоре бе спечелил жените и дъщерите на неколцина от тези, които най-много му завиждаха, поради което те се заеха да го изолират от обществото и почти успяха.

В отношенията си с жените той винаги бе държал на личната си свобода и винаги я бе отстоявал безогледно. Същевременно много добре знаеше, че може да срещне някоя жена, която с превъзходството си над всички останали да го задържи пряко волята му. Не че щеше да й бъде абсолютно верен — това той не очакваше от себе си, — но се надяваше на една истинска връзка, основана на разбирателство и привързаност. И ето вече осем години имаше чувството, че наистина е открил своя идеал в лицето на едно момиче, Беренис Флеминг. Тя очевидно не бе поразена нито от собствената му персона, нито от славата му, нито от умението му да печели жените. По тази причина, а също защото го бе омагьосала с прелестта и чувствеността си, той се убеждаваше все повече и повече, че със своята младост, красота, интелигентност и увереност в собствената си стойност тя ще може да създаде и да поддържа един естествен социален фон за неговата мощ и богатство, ако, разбира се, някога бъде свободен да се ожени за нея.

За съжаление, въпреки цялата си непоколебимост спрямо Ейлийн той все още не бе успял да се освободи от нея. Пък и тя бе твърдо решена да не го пуска. И щеше да му бъде много тежко, ако към трудната си битка за железниците в Чикаго прибавеше и тази борба за свобода. Още повече че в поведението на Беренис нямаше и следа от така необходимото му поощрение. Погледът й, изглежда, бе насочен към други мъже, не само по-млади от него, но и с по-добро положение в обществото, нещо, което той с тази си репутация не можеше да й предложи. Така за пръв път Каупъруд усети вкуса на любовната мъка. Часове наред седеше сам в стаята си, убеден, че е загубил напълно битката за по-голямо богатство и за любовта на Беренис.

И изведнъж тя дойде при него и обяви своето изумително и неочаквано поражение, така че той се почувствува подмладен и почти веднага си възвърна стария градивен дух. Най-сетне, мислеше си Каупъруд, намери любовта на жена, която истински ще го подкрепя в жаждата му за власт, слава и. престиж.

От друга страна, колкото и искрен и прям да, бе отговорът й на въпроса, защо е дошла — „Сметнах, че сега наистина имаш нужда от мен… Реших се“, все пак тя имаше да урежда някои сметки с обществото и живота въобще, търсеше възмездие за жестоките обиди, които бе понесла в ранната си младост. Заслепен от радост, че Беренис така внезапно се е обявила за негова, Каупъруд не можеше да проумее едно нещо. Тя все едно му казваше: „И ти, и аз сме парии. Теб светът се опита да те срази, а мен — да ме изгони оттам, където смятам, че ми е мястото, поради качествата, които притежавам, както и по ред други причини. И двамата сме засегнати. Да сключим тогава съюз, съюз на красотата, силата, ума и смелостта на две страни, никоя от които няма да бъде господар. Защото, ако не играем честно, този неосветен съюз няма да издържи дълго.“ В общи линии такъв бе мотивът й да отиде тогава при него.

И макар че Каупъруд добре познаваше нейната сила и проницателност, не можеше да се досети за хода на мислите й. А когато онази зимна вечер я видя да пристига като съвършено цвете, довеяно от ледения вятърни през ум не му мина, че мисълта й е била също така старателно и безукорно стегната, както и външността й. Как да очакваш такова нещо от това младо, засмяно, весело и изящно женско създание! А всъщност истината бе такава. Тогава тя стоеше пред него дръзка и въпреки това вътрешно неспокойна. Нямаше и следа от злост към него, по-скоро любов, ако желанието да бъде с него и част от него до края на дните му при тези условия можеше да се нарече любов. Чрез него и заедно с него тя щеше да постигне всяка победа, ако и двамата си помагаха чистосърдечно и действаха задружно.

И така тази първа вечер Каупъруд се обърна към нея със следните думи:

— Но, Беви, наистина ми е чудно как така изведнъж взе това решение. Да дойдеш при мен сега, когато току-що съм претърпял второто си голямо поражение!

Спокойният поглед на сините й очи го обгърна като топла наметка или като стелещ се етер.

— От години си мисля и чета за тебе. Но едва миналата неделя в Ню Йорк, когато прочетох цели две страници за тебе в „Сън“, можах да те разбера малко по-добре.

— От вестниците? Наистина ли?

— И да, и не. Не критичните оценки за теб, а събраните от тях факти, ако това наистина са факти. Ти никога не си обичал първата си жена, нали?

— Е, в началото си мислех, че я обичам. Но пък бях много млад, когато се ожених за нея.

— А сегашната мисис Каупъруд?

— О, Ейлийн, да! Навремето много я обичах — призна си той. — Тогава тя направи много за мен, а аз, Беви, не съм неблагодарник. Освен това тя много, много ме привличаше. Но още бях млад и не така взискателен, както сега. Ейлийн не е виновна. Това бе грешка, направена поради липса на опит.

— По-добре ми става, като говориш така — каза Беренис. — Не си толкова безцеремонен, колкото разправят. И все пак аз съм много по-млада от Ейлийн и имам чувството, че ако не изглеждах така, умът ми нямаше да е много важен за теб.

Каупъруд се усмихна.

— Вярно е. Такъв съм и няма какво да се оправдавам — каза той. — Съзнателно или не, се опитвам да следвам собствения си интерес, тъй като според мене няма по какво друго да се води човек. Може и да греша, но мен ако питаш, повечето хора го правят. Не е изключено да съществуват интереси, които стоят над тези на отделния човек, но мисля, че когато той действува в своя полза, това по правило е от полза и за другите.

— Донякъде съм съгласна с тази постановка — каза Беренис.

— Искам да ти изясня едно нещо — продължи Каупъруд, като й се усмихваше ласкаво. — Не се опитвам да подценя или омаловажа мъката, която съм причинил. Тя върви ръка за ръка с живота и промените. Просто искам да изложа пред теб своя случай така, както аз го виждам, за да можеш да ме разбереш.

— Благодаря — засмя се Беренис, — но не трябва да се чувстваш като на свидетелска скамейка.

— Има такова нещо. Но нека да ти обясня още малко за Ейлийн. Тя е любещо и емоционално създание, но умът й не е и никога не е бил такъв, какъвто ми е нужно. Познавам я отлично и съм й благодарен за всичко, което стори за мен във Филаделфия. Тя застана до мен, въпреки че опетни името си. Затова и не я напуснах, макар че вече не мога да я обичам както преди. Тя носи моето име, живее в дома ми. Смята, че има право и на едното, и на другото. — Той замълча, тъй като не знаеше какво мисли Беренис. — Разбираш, нали? — попита я.

— Да, да — възкликна Беренис. — Естествено, че разбирам. Моля те, аз никак не искам да я разстройвам. Нямах предвид това, когато дойдох при тебе.

— Много си великодушна, Беви, но не е справедливо към теб самата — каза Каупъруд. — Искам да знаеш колко важна си ти за моето бъдеще. Може и да не ме разбереш, но искам да ти го призная днес и сега. Ненапразно осем години те преследвам. Това значи, че те обичам, и то силно.

— Знам — каза тя тихо, доста разчувствана от това признание.

— През всичките тези осем години — продължи Каупъруд — съм имал един идеал. Този идеал си ти.

Той спря, обзет от желание да я прегърне, но реши, че сега не е уместно. Бръкна в джоба на жилетката си и извади плосък златен медальон, голям колкото сребърен долар, отвори то и й го подаде. На едната му вътрешна страна бе залепена снимка на Беренис — дванадесетгодишно момиче, тънко, изящно, високомерно, сдържано, хладно, каквато си бе останала досега.

Тя погледна снимката и я позна, беше правена, когато двете с майка й бяха още в Луисвил, а майка й бе жена с добро материално и обществено положение. Но колко различно бе сега и как бе страдала тя от тази промяна! Впери очи в снимката и приятните спомени нахлуха в съзнанието й.

— Откъде си я взел? — попита най-накрая.

— От бюрото на майка ти в Луисвил още щом я видях. Но тогава не беше в този медальон, него го купих по-късно. — Каупъруд го затвори нежно и го прибра в джоба си. — Оттогава не се разделям с него — каза той.

Беренис се усмихна.

— Дано никой не те е видял. Но тук съм такова дете.

— Въпреки това стана моят идеал. А сега — още повече отпреди. Естествено аз съм имал много жени. И съм се отнасял с тях така, както съм желал в момента. Но независимо от всичко това винаги съм имал известна представа какво търся всъщност. Винаги съм мечтал за силно, чувствително и поетично момиче като тебе. Мисли си за мен каквото искаш, но ме преценявай по постъпките, не по думите. Ти каза, че си дошла, защото си мислила, че имам нужда от теб. Наистина имам.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Реших — каза спокойно, — че най-доброто, което мога да сторя в живота си, е да ти помогна. Но ние… аз… нито един от двама ни не може да постъпва така, както му се иска. Ти го знаеш.

— И то много добре. Искам ти да си щастлива с мен и аз — с теб. А това е невъзможно, ако се тревожиш за нещо. Тук, в Чикаго, особено сега, трябва да съм изключително внимателен, а също и ти. И затова след малко ще се върнеш в хотела си. Но и утре е ден и се надявам да ми се обадиш към единадесет часа. Тогава сигурно ще можем да обсъдим тези неща. Но почакай малко — той я хвана за ръката и я поведе към спалнята си. Като затвори вратата, се приближи до голямата красива каса от ковано желязо, която беше в ъгъла. Отключи я, извади от нея три съда, в които държеше колекцията си от древни гръцки и финикийски пръстени, сложи ги пред нея и каза: — С кой от тях да те даря в знак на твоя обет?

Благосклонно и с известно безразличие, както тя обикновено се държеше като жена, която е свикнала да я молят, но която никога не моли за нищо, Беренис започна да разглежда пръстените, да ги попипва, да възкликва, когато забележеше някой по-интересен. Най-накрая каза:

— Цирцея навярно би избрала тази извита сребърна змия. А Елена — тази гирлянда цветя от зелен бронз. Афродита сигурно ще вземе тази свита ръка, стиснала камък. Но аз няма да избера просто най-красивото. За себе си ще взема тази патинирана сребърна халка. В нея има и сила, и красота.

— Все нещо неочаквано, нещо оригинално! — възкликна Каупъруд. — Беви, ти си несравнима. — И той я целуна нежно, като сложи пръстена на ръката й.

ГЛАВА II

С това, че отиде при Каупъруд след поражението му, Беренис направи за него много — възроди вярата му в неочакваното и дори нещо повече, в собствената му щастлива звезда. Защото той знаеше, че тя по природа е егоистична, уравновесена, иронична, но не така груба и по-поетична от него. Докато той желаеше парите, за да освободи съдържащата се в тях сила, която да използва сетне така, както иска, Беренис, изглежда, се бореше за правото да изразява своята определено разностранна природа по начин, който да създава красота и да удовлетворява нейните главно естетически идеали. Тя искаше не толкова да се осъществи в някое от изкуствата, колкото да живее така, че самият й живот и самата й личност да са произведения на изкуството. Неведнъж си бе мислила колко съзидателно и творчески би използвала едно голямо богатство, една много голяма власт, ако ги имаше. Никога не би ги пръснала за големи къщи, земи или показност, по-скоро би създала около себе си атмосфера, която да е изискана и естествено вдъхновяваща.

Но за това тя никога не говореше. То по-скоро се съдържаше в самата й същност, която Каупъруд невинаги разгадаваше докрай. Той разбираше, че Беренис е крехка, чувствителна, загадъчна, неуловима, тайнствена. По тази причина никога не му омръзваше да я съзерцава, както и е му омръзваше да съзерцава самата природа: новия ден, внезапния вятър, променения пейзаж. Какво ще бъде утрото? Каква ще бъде Беренис, когато я види следващия път? Той не можеше да отгатне. А тя, съзнавайки тази своя необичайност, не бе в състояние да я обясни нито на него, нито на някого другиго. Тя е такава, каквато е. Нека Каупъруд, а и всички останали да я приемат такава.

Освен това в нея се чувстваше аристократизмът. Със своето спокойствие и самоувереност тя внушаваше уважение и печелеше вниманието на всички, които общуваха с нея. Неизбежно. А Каупъруд, разпознал в нея онова вродено превъзходство, което, макар и почти подсъзнателно, винаги бе търсил в жената, бе изключително доволен и едновременно с това поразен. Тя беше млада, красива, мъдра, самоуверена — същинска дама. Бе го доловил още преди осем години в снимката на дванадесетгодишното момиче в Луисвил.

Но сега, когато Беренис най-сетне бе дошла при него, едно нещо не му даваше покой — възторженото му и в момента съвсем искрено желание да й бъде абсолютно верен. Беше ли готов за това? След първия си брак и особено след като дойдоха децата и започна спокойният и скучен семеен живот, ясно осъзна, че нормите на семейната любов съвсем не са за него. Доказателство за това беше и романът му с младата и красива Ейлийн, която Каупъруд по-сетне възнагради за нейната саможертва и привързаност, като се ожени за нея. Направи го както от обич, така и в името на справедливостта. И вследствие на това се почувствува напълно свободен и в чувствата, и в страстите си.

Не бе имал желание нито да се опитва, още по-малко да постига някакво постоянство. И все пак вече осем години бе преследвал Беренис. А сега се чудеше как би могъл честно да й разкаже за себе си. Знаеше, че тя е изключително умна и прозорлива. С нея едва ли щяха да му помогнат лъжите, които можеха да успокоят, макар и да не измамят напълно някоя обикновена жена.

На това отгоре в Дрезден, Германия, живееше една жена на име Арлет Уейн. Само преди година той бе започнал любовна връзка с нея. Арлет, която преди това живееше в малък град в Айова и се страхуваше да не погребе таланта си там, бе писала на Каупъруд и му бе изпратила и чаровната си снимка. Но тъй като не бе получила отговор, бе взела пари назаем и се бе появила лично в бюрото му в Чикаго. Арлет постигна онова, което снимката не бе успяла, тъй като не само бе дръзка и самоуверена, но и притежаваше темперамент, който наистина допадна на Каупъруд. Освен това тя не преследваше само користна цел. Интересуваше се истински от музика и имаше глас. След като се убеди в това, той пожела да й помогне. Бе му донесла и убедителни доказателства за условията, в които живееше — снимка на малката къщица, която обитаваше заедно с овдовялата си майка, местна търговка, и трогателна история за усилията на майка й да издържа и двете и да й помогне да пробие.

Естествено за Каупъруд не представляваха нищо тези няколкостотин долара, които й бяха необходими. Той обичаше амбициозните хора и сега, трогнат и от самото момиче, се залови да уреди бъдещето й. Па първо време тя трябваше да получи най-доброто образование, каквото предлагаше Чикаго. Сетне, ако покажеше качества, Каупъруд щеше да я изпрати в чужбина. Но за да не се обвързва по никакъв начин, той й определи една сума, с която тя да се издържа, и я изпращаше редовно и до ден днешен. Освен това я беше посъветвал да повика майка си в Чикаго, за да живеят двете заедно. Арлет нае малка къща, прибра майка си, установи се за постоянно и скоро Каупъруд започна да я посещава често.

Тъй като Арлет беше умна и искрено желаеше да пробие, между тях се създадоха отношения, в които всеки ценеше и обичаше другия. Тя нямаше и най-малкото намерение да го компрометира, затова скоро преди пристигането на Беренис в Чикаго той успя да убеди Арлет да замине за Дрезден. Самият Каупъруд вече бе разбрал, че няма да остане дълго в Чикаго. И ако не беше Беренис, сега щеше да гостува на Арлет в Германия.

Ала сравнявайки я с Беренис, той не чувствуваше никакво влечение към Арлет, тъй като Беренис бе овладяла цялото му същество. Но Арлет все още го интересуваше като човек на изкуството и тъй като искаше тя да успее, реши да продължи да й помага. Сега обаче сметна за най-добре напълно да я отстрани от личния си живот. Нямаше да загуби почти нищо. Нейното време бе минало. Най-добре е да започне наново. Ако Беренис поискаше абсолютна вярност под заплаха от раздяла, той щеше да направи каквото може, за да изпълни желанието й. Тя бе достойна за такава голяма жертва. От младини Каупъруд не бе изпадал в такова състояние на духа, когато човек е готов да мечтае и да дава обещания.

ГЛАВА III

На другата сутрин малко след десет Беренис се обади по телефона на Каупъруд. Уговориха се да се срещнат в неговия клуб, за да си поговорят.

Тя влезе в апартамента му по специалната стълба и го завари да я чака. В хола и в спалнята имаше цветя. Докато Беренис се изкачваше бавно по стълбите, Каупъруд, който още не можеше да повярва, че я е спечелил, се взря в лицето й тревожно — да не би да има някаква промяна. Но щом тя пристъпи прага и се остави да я сграбчи в прегръдките си, той се успокои.

— Значи дойде! — възкликна Каупъруд радостно и се спря да я огледа.

— Да не си мислил, че няма да дойда? — попита тя, като се смееше на изражението му.

— Мога ли да съм сигурен? — запита той. — Никога не си правила това, което искам.

— Да, но ти знаеш защо. Сега е друго — и Беренис сля устни с неговите.

— Да знаеш само как ми се отрази твоето идване при мен — продължи Каупъруд развълнуван. — Цяла нощ не съм мигнал. Чувствам се така, сякаш никога вече няма да имам нужда от сън… Бисерни зъби… сиво-сини очи… устни като роза… — изреждаше с възторг, като я целуваше по очите. — И тази коса като слънчеви лъчи. — Той я докосна възхитен.

— Бебето има нова играчка!

Нейната разбираща, но ласкава усмивка още повече го развълнува; Каупъруд се наведе и я взе на ръце.

— Франк! Моля те! Косата ми… цялата ще ме разрошиш!

Тя се съпротивляваше със смях, докато той я носеше към спалнята, осветен от играта на огъня в камината, и тъй като бе неудържим, Беренис се остави да я съблече, развеселена от нетърпението му.

Едва късно следобед Каупъруд бе готов „да разговаря разумно“, както се изрази тя. Седяха на масичката за чай край камината. Беренис настоя да остане в Чикаго, за да бъде с него колкото се може повече, но заяви, че трябва да се пазят много. Той се съгласи. По това време лошата му слава бе достигнала най-ужасния си връх и затова, а и защото се знаеше, че Ейлийн живее сама в Ню Йорк, всяко излизане с такава привлекателна жена щеше да отприщи порой от клюки. В никакъв случай не биваше да ги виждат заедно.

Той добави още, че отказът да му подновят концесията съвсем не означава спиране на работата. Освен това далеч нямаше да загуби всичко, вложено в трамвайните линии. Бе ги строил дълги години, бе разпродал акциите на хиляди хора и сега те не можеха да бъдат иззети без съд нито от него, нито от тях.

— Едно нещо трябва да се направи, Беви — сподели Каупъруд, — да се намерят един или няколко финансисти или някоя корпорация, които да изкупят акциите на цена, приемлива за всички. А това, разбира се, не може да стане за един миг. Може да минат и години. Всъщност много добре си давам сметка, че ако не предприема необходимата стъпка и не поискам това като лична услуга, едва ли някой ще дойде да ни направи някакво предложение. Всички знаят колко е трудно да се реализира печалба от трамваите. А трябва да се мине и през съда, дори и моите врагове или някои други компании да пожелаят да се заемат с тях.

Той седеше до нея и й говореше, сякаш Беренис беше някой акционер или равен нему финансист. И макар самата тя да не се интересуваше особено от практическите подробности на неговия финансов свят, много добре усещаше колко живо се интересува той от тези неща.

— Едно нещо знам — прекъсна го Беренис, — че никога няма да те победят. Прекалено мъдър си, прекалено умен.

— Възможно е — каза той поласкан. — Но във всеки случай ще ми трябва време. Може да минат години, докато се отърва от тези трамвайни линии. Същевременно едно толкова дълго забавяне донякъде ще ми върже ръцете. Да предположим, че реша да се заема с нещо друго, а ще се чувствам обвързан с тукашните си отговорности. — Известно време големите му сиви очи се загледаха в една точка. — А сега, когато имам теб, най-много ми се иска да се поскитаме, да попътуваме заедно. Малко ли съм работил! Ти си ми по-важна от парите, далеч по-важна. Странно, сега изведнъж усетих, че твърде много съм се бъхтил в този живот. — Той се усмихна и я погали.

А Беренис, като го чу да говори такива неща, се изпълни с гордост и сила, а също така и с истинска нежност.

— Съвършено вярно е, скъпи. Ти си като някакъв голям локомотив, който се носи с пълна сила нанякъде, а не знае точно накъде. — Докато говореше, тя си играеше с косата му и го галеше по страните. — Размишлявах за живота ти и за това, което си постигнал досега. Смятам, че е добре да заминеш за известно време в чужбина, да видиш как стоят нещата в Европа. Не знам какво друго можеш да правиш тук, освен ако не искаш да спечелиш още пари. Пък и Чикаго не е най-интересният град. Даже е ужасен.

— Е, не съм съвсем съгласен — защити той Чикаго. — Има си и добри страни. Аз дойдох тук, за да направя пари, и никак не мога да се оплача.

— О, знам — каза Беренис, развеселена от тази негова вярност към града, където той бе изтърпял толкова обиди и неприятности. — Но, Франк… — тук тя спря, за да премери внимателно думите си —… знаеш ли, аз мисля, че ти си много над тези неща. Винаги съм го мислила. Не смяташ ли, че трябва да си починеш, да се поогледаш и да видиш света, не само деловия свят? Можеш да си намериш някакво занимание, някакво голямо обществено начинание, което ще ти донесе по-скоро одобрение и слава, отколкото пари. Все ще има нещо, с което да се заемеш в Англия или Франция. Умирам да поживея във Франция с теб. Защо да не отидем там и да им покажем нещо ново? Какво е например положението с транспорта в Лондон? Ето нещо такова. Във всеки случай да се махнем от Америка.

Каупъруд й се усмихна одобрително.

— Е, Беви — каза той, — малко неестествено ми идва да водя делови разговор с две красиви сини очи и ореол от златни коси насреща си. Но в думите ти има нещо мъдро. До средата на идния месец, а може и по-рано, ние двамата с тебе наистина ще заминем за чужбина. И тогава ще намеря нещо, което да ти хареса — преди близо година ми направиха едно предложение за лондонското метро. Тогава бях толкова зает, че нямах време за нищо друго. Но сега… — и той я потупа по ръката.

Беренис се усмихна доволно.

Вече се смрачаваше, когато тя влезе в поръчания от Каупъруд файтон и си тръгна — внимателна, сдържана, леко усмихната.

Няколко минути по-късно Каупъруд също излезе на улицата, сега много по-весел и жизнен отпреди — мислеше си как на другия ден ще уреди чрез адвоката си среща с кмета и други влиятелни лица, за да обсъдят как и при какви условия ще се откаже от участието си в различните и многобройни предприятия и фирми. А след това… след това… Беренис — голямата, вече осъществена мечта на неговия живот. Поражение ли? Няма поражение. Та животът е любов, не само пари.

ГЛАВА IV

Споменатото от него предложение бе дошло от Англия преди около дванадесет месеца. Направиха го двама предприемчиви англичани, господата Филип Хеншоу и Монтагю Грийвс, който носеха със себе си писма от няколко известни банкери и борсови посредници в Лондон и Ню Йорк. В тях пишеше, че двамата са предприемачи, които вече са строили железопътни и трамвайни линии и заводи в Англия и в чужбина.

Преди време те станали акционери на Електротранспортната компания (английска компания, създадена с цел да се разшири релсовият транспорт), като вложили десет хиляди лири стерлинги в проект за строеж на подземна железница между гарата Чаринг Крос в центъра на Лондон и Хампстед, растящ жилищен район на около четири-пет мили. Едно от условията на този проект било да се осъществи пряка връзка между станцията Чаринг Крос (последна гара на Югоизточните железници, които обслужваха южните и югоизточните райони на Англия и бяха една от основните артерии, свързващи я с континента) и гарата Юстън, последна спирка на Лондонските и Северозападните железници, обслужващи северозападните райони и свързващи Англия с Шотландия.

Както те обясниха на Каупъруд, Електротранспортната компания има капитал от тридесет хиляди лири. Тя успяла да прокара през двете камари на парламента законодателен акт, предоставящ й правото да построи и експлоатира въпросната линия, която ще е нейна собственост. Но за тази цел била нужна тлъста сума независимо от доброто мнение, което английската общественост имаше за своя парламент. Парите отишли не за да се подкупи направо една или друга група — както намекнаха господата Грийвс и Хеншоу и както Каупъруд най-добре от всички разбираше, човек прибягва до какви ли не похвати, за да си спечели благоволението на онези, които са в състояние да влияят върху умовете в дадена комисия, благоволение, на което не може да се надява външно лице, явяващо се направо с молбата си за някоя ценна привилегия, особено когато тя се дава за вечни времена, както е в Англия. За тази цел те се бяха обърнали към една адвокатска кантора — „Райдър, Булок, Джонсън и Чанс“. Тя се славеше с това, че е събрала някои от най-умните и сведущи по техническите въпроси правни таланти, с които можеше да се похвали столицата на голямата империя. Тази известна кантора имаше безброй връзки с отделни акционери и председатели на най-различни компании. Всъщност тя бе открила хора, които не само бяха успели да убедят парламентарната комисия да приеме акта за линията Чаринг Крос — Хампстед, но и след това, когато разрешението бе получено и първите тридесет хиляди — изхарчени, бяха привлекли в компанията господата Грийвс и Хеншоу, които се бяха заели да завършат строежа в срок от две години и преди една година бяха внесли още десет хиляди лири.

Условията на акта бяха доста сурови. Предвиждаше се Електротранспортната компания да внесе точно шестдесет хиляди лири в ценни книжа като гаранция, че въпросната работа ще бъде извършена до или преди определената дата. Но както двамината предприемачи обясниха на Каупъруд, нямаше да е трудно да се намери група финансисти или банка, които да се съгласят срещу обичайния за такива сделки процент да внесат необходимото количество ценни книжа в определена от условията на акта банка, а и парламентарната комисия би се съгласила да удължи срока за завършване, ако към нея се подходи правилно.

И все пак след година и половина усилия и след като бяха изхарчени четиридесет хиляди и депозирани шестдесет хиляди в ценни книжа, те все още не можеха да намерят пари за построяването на линията (сумата се изчисляваше на един милион и шестстотин хиляди). Това се дължеше на факта, че макар в столицата вече да функционираше успешно друга подземна линия: Сити — Южен Лондон, която бе напълно съвременна, нищо не можеше да убеди английския капитал в рентабилността на една нова, при това по-дълга, тоест по-скъпа линия. Единствените други два действащи маршрута бяха полуподземни — Районната линия, дълга около пет мили и половина, и Метрополитън — не повече от две мили. Те бяха с парни локомотиви, които минаваха ту през тунели, ту на открито, като всяка от тях имаше право да ползва релсите на другата. Не бяха електрифицирани, тунелите и платформите им бяха мръсни и често задимени и затова линиите не бяха много рентабилни. И тъй като още не съществуваше линия на стойност милиони лири, която да носи печалби, английският капитал не проявяваше интерес. Това наложи да се търсят пари в чужбина и господата Грийвс и Хеншоу, след като обиколиха Берлин, Париж, Виена и Ню Йорк, се озоваха при Каупъруд.

Както той обясни на Беренис, по това време бил така погълнат от неприятностите си в Чикаго, че изслушал англичаните без особен интерес. Но сега, след като бе загубил борбата за подновяване на концесията и особено след като Беренис му бе предложила да напуснат Америка, Каупъруд си спомни за тяхната идея. Разбира се, още тогава му се бе сторило, че този проект просто се срутва под бремето на разноските, с каквито никой делови човек с опит като неговия не би се нагърбил, но, от друга страна, можеше да се позаинтересува от положението в лондонското метро с цел да предприеме нещо по-голямо, без този път да прибягва до мошеничествата, с които, ще не ще, се занимаваше тук, в Чикаго и без да извлича незаконни печалби. Вече беше мултимилионер, защо да трупа пари до последния си час?

Освен това с минало като неговото и при цялата тази клеветническа кампания, предприета толкова грубо и жестоко от вестниците и враговете му, би било чудесно да заслужи честно одобрение, при това в Лондон, където се смяташе, че в бизнеса господстват безукорни норми. Щеше да си спечели обществено положение, на каквото не можеше да се надява в Америка.

Тази мисъл ги въодушеви. При това тя му бе подсказана от Беренис, това малко момиче. Със своя природен дар да схваща и разбира нещата тя бе успяла да надуши тази възможност. Чудно нещо — и тази идея за Лондон, и всичко, което щеше да му донесе бъдещето с Беренис, водеше началото си от едно лекомислено приключение от преди девет години, когато двамата с полковник Натаниъл Джилис от Кентъки бяха отишли на гости на майката на Беренис Хати Стар, която тогава обществото не приемаше. Кой казва, че порокът не ражда добро?

ГЛАВА V

Сега, след като отминаха първите вълнения от връзката й с Каупъруд, Беренис се зае междувременно да обмисли и прецени пречките и опасностите, които я грозяха. Тя бе съвсем наясно с тях, когато най-сетне бе решила да отиде при Каупъруд, но все пак трябваше да ги посрещне твърдо и непоколебимо, при това без да губи повече време.

Първо — Ейлийн, една ревнива и емоционална съпруга, която не би се спряла пред нищо, за да я унищожи, стига да разбере, че Каупъруд я обича. После — вестниците. Те непременно щяха да разгласят връзката й с него, ако някой ги видеше заедно по начин, който бие на очи. И накрая — майка й, на която трябваше да обясни този свой ход, и брат й Ролф, когото тя сега се надяваше да осигури е помощта на Каупъруд.

От всичко това следваше, че Беренис трябва твърдо и последователно да бъде предпазлива, хитра, дипломатична, смела и готова на някои жертви и компромиси.

Подобни мисли се въртяха и в главата на Каупъруд. Тъй като отсега нататък Беренис щеше да е главната движеща сила в живота му, той трябваше да се грижи тя да е добре, а също така да няма неприятности заради бъдещите им срещи. А и мисълта за Лондон го обземаше все повече и повече. Затова веднага щом се срещнаха на другия ден, той започна да обсъжда сериозно проблемите им от всички страни:

— Знаеш ли, Беви — каза Каупъруд, — колкото повече си мисля за тази твоя идея за Лондон, толкова повече тя ми харесва. Има интересни възможности в нея.

И той й обясни какво има предвид, като й разказа за двамата предприемачи, които го бяха посетили.

— Едно нещо трябва да сторя сега — продължи Каупъруд. — Да изпратя някого в Лондон, за да провери важи ли още направеното предложение. Ако важи, то пътят е открит и твоята идея може да се осъществи. — Той се усмихна ласкаво на Беренис, авторката на всичко това. — От друга страна, ясно е, че ще имаме пречки — пресата и това, което може да направи Ейлийн. Тя е много романтична и емоционална, живее с чувствата си, а не с разума. Години наред се опитвам да я накарам да ме разбере — та нали човек може да се промени, без дори да го иска. Но тя не го проумява — смята, че хората се променят нарочно. — Той спря и се усмихна. — Тя е от онези жени, които по природа са верни до смърт. Жена за един-единствен мъж.

— И на теб това не ти ли харесва? — попита Беренис.

— Напротив, намирам го за красиво. Но там е работата, че аз никога не съм бил такъв.

— Няма и да бъдеш според мен — заяде се Беренис.

— Стига! — помоли я той. — Да не спорим! Остави ме да се изкажа, мила. След като навремето съм я обичал толкова много, тя не разбира защо да не продължа да я обичам. Страхувам се, че болката й вече се е превърнала в нещо като омраза или поне тя се опитва да си го втълпи. Най-лошото е, че всичко е •свързано с гордостта й от това, че е моя жена. Тя иска да блести в обществото, и аз го исках в началото, защото си мислех, че е добре и за двама ни. Но скоро установих, че Ейлийн не е достатъчно умна. Отказах се от опитите си в Чикаго. Реших, че много по-важен е Ню Йорк, град, достоен за богаташи. Затова рекох да опитам там. Почнах да си мисля, че може би няма да искам да изживея живота си с Ейлийн и, ако щеш вярвай, това стана, след като видях снимката ти в Луисвил — тази, която ми е в джоба. Едва след това реших да построя къщата в Ню Йорк и тя да бъде едновременно и художествена галерия, и дом. А сетне, ако все пак някога проявиш интерес към мен…

— Значи палатът, в който никога няма да живея, е бил построен за мен — каза Беренис замислено. — Странно!

— Такъв е животът — отвърна Каупъруд. — Но ние можем да бъдем щастливи.

— Знам — каза тя. — Просто си мислех колко е странно. В никакъв случай няма да тревожа Ейлийн.

— Знам, че си и мъдра, и великодушна. Сигурно ще се справиш много по-добре от мен с положението.

— Смятам, че ще мога — отвърна Беренис спокойно.

— Като махнем Ейлийн, остават вестниците. Те непрекъснато вървят по петите ми. Само да подушат тази работа за Лондон — стига да се заема с нея, — ще вдигнат шум до бога! А веднъж свържат ли името ти с моето, ще те гонят, както ястреб гони пиленце. Има едно разрешение — да те осиновя или да разправяме в Лондон, че съм ти настойник. Това ще ми даде правото да съм с теб, уж се грижа за деловите ти неща. Как мислиш?

— Ами да — каза тя бавно. — Не виждам друг начин. Но тази идея за Лондон трябва много внимателно да се обмисли. Нямам предвид само себе си.

— Разбира се — отвърна Каупъруд. — Но ще се оправим, стига да имаме мъничко късмет. Сега е важно едно — да не ни виждат много-много заедно. Най-напред трябва да помислим как да отвлечем вниманието на Ейлийн. Защото тя естествено знае за теб. Тъй като често гостувах на теб и на майка ти в Ню Йорк, Ейлийн отдавна подозира, че между нас има нещо. Нямаше как да ти го кажа — ти май много-много не ме харесваше.

— Много-много не те познавах — поправи го Беренис. — Ти беше твърде голяма загадка.

— А сега?

— Опасявам се, че си не по-малка загадка отпреди.

— Не ми се вярва. А за Ейлийн нищо не мога да измисля. Тя е толкова подозрителна. Съгласна е да търпи, стига да не напускам страната и да се явявам от време на време в Ню Йорк. Но ако замина и почна да се застоявам в Лондон, а и вестниците пишат за това… — той замълча, като размисляше.

— Страхуваш се, че ще се разприказва? Или ще те проследи и ще прави сцени? Нещо такова ли?

— Трудно е да се каже какво ще направи. Ако има някакво развлечение, може и нищо да не направи. От друга страна, особено след като почна да пие през последните няколко години, тя е способна на всичко. Преди няколко години при един от изблиците й се напи от мъка и се опита да се самоубие. — Беренис се намръщи. — Попречих й, като разбих вратата и успях да я разубедя.

Той й описа сцената, но не й даде да разбере колко неотстъпчив е бил.

Беренис го изслуша, убедена най-сетне в безпаметната любов на Ейлийн, което означаваше още един трън в неизбежния й трънен венец. Само че, размишляваше Беренис, жената на Каупъруд с нищо не можеше да го промени. А що се отнасяше до нея самата и до желанието й да си отмъсти на обществото.. не, тя наистина обичаше Каупъруд. Той й действаше като силен опиат. Чарът му — физически и духовен — бе огромен, всъщност неотразим. Сега важното беше да продължат градивната си връзка, без да причиняват нова мъка на Ейлийн.

Тя помисли малко и каза:

— Сериозен проблем, нали? Но ние имаме известно време, за да го обмислим. Да го оставим за ден-два. Все едно, аз нито за миг не забравям за нея — Беренис погледна Каупъруд с големите си, замислени и ласкави очи, на устните й играеше лека, но ведра усмивка. — Двамата заедно ще се справим, сигурна съм.

Тя стана от стола до камината, отиде при него, седна в скута му и започна да му роши косата.

— Не всички проблеми са финансови, а? — каза насмешливо, като докосна челото му с устните си.

— И още как — отвърна той весело, зарадван от ласкавото й съчувствие и подкрепа.

Тъй като предишния ден бе паднал дълбок сняг, Каупъруд предложи да се повозят с шейна, чудесно развлечение, с което да завършат деня. Той знаеше една хубава гостилница на Норт Шор, където можеха да вечерят край езерото, под зимната луна.

След като се върна късно през нощта, Беренис седна сама край камината в стаята си и пак се размисли. Вече беше изпратила телеграма на майка си да пристигне веднага в Чикаго. Щяха да отседнат двете в един хотел в Норт Сайд. Когато майка й дойдеше, тя щеше да й обясни какво смятат да предприемат с Каупъруд.

Но най-много я тревожеше Ейлийн — сама в палата в Ню Йорк, загубила завинаги младостта, ако не и красотата си, а неотдавна, както бе забелязала Беренис, натрупала и килограми, без да се тревожи от това. Облеклото й също бе по-скоро скъпо и разкошно, отколкото подбрано с вкус. Годините, външният вид и тесният кръгозор — всичко това не й даваше възможност да се мери с жена като Беренис. Но аз никога няма да съм жестока, каза си тя, колкото и отмъстителна да бъде Ейлийн. По-скоро ще съм възможно най-великодушна и няма да допусна ни най-малката жестокост или дори нехайство спрямо нея от страна на Каупъруд, стига да ги забележа навреме. Всъщност Беренис съжаляваше Ейлийн, много я съжаляваше, защото знаеше колко жестоко е наранено изоставеното й сърце, защото и тя самата, макар да бе млада, бе страдала заедно с майка си. и техните рани още не бяха зараснали.

Затова реши, че сега истината е една — тя да играе възможно най-незабележимата роля в живота на Каупъруд. Да, ще бъде с него, защото такова е голямото му, макар и смътно желание и голямата му жажда, но ще гледа да не я забелязват. Нима няма някакъв начин да се отвлече вниманието на Ейлийн от болката й, за да не мрази тя Каупъруд, а щом узнае всичко, и самата Беренис.

Първо потърси изход в религията или по-точно си помисли дали няма някой свещеник, чиито религиозни съвети да помогнат на Ейлийн. Винаги ще се намерят такива благоразположени, макар и пресметливи души, които с радост ще се погрижат за нея срещу добра награда или надеждата, че ще бъдат споменати в завещанието. Тя си спомни за един такъв човек в Ню Йорк — преподобния Уилис Стийл, енорийски пастор в черквата „Свети Суидин“ в Нюйоркската епархия. Неведнъж бе посещавала неговата черква не толкова, за да се моли, колкото да помечтае под семплите й сводове и да послуша приятната проповед. Преподобният Уилис бе на средна възраст, изящен, привлекателен, с меки маниери и много светски блясък, но явно без пари. Беренис си спомни как той веднъж я бе заговорил, но мисълта за него само я накара да се усмихне и тя се отказа от тази идея. Но във всеки случай някой трябваше да се погрижи за Ейлийн.

Изведнъж Беренис се сети — защо не един от онези приятни безделници, които така често се срещаха в нюйоркското общество. Такъв човек би се наел срещу добра сума или издръжка да създаде около Ейлийн доста весело, па макар и малко неподходящо за нея обкръжение, което да я развлече поне за момента. Но как да се намери такъв човек и как да му се направи предложението?

Беренис реши, че тази идея е твърде тънка и твърде цинична, за да я предложи на Каупъруд. Но, от друга страна, бе твърде ценна, за да не бъде използвана. Може би е най-добре да му я подхвърли майка й. А той, съзре ли веднъж такъв изход, веднага ще се заеме с практическата част.

ГЛАВА VI

Каупъруд веднага се сети кого да изпрати в Лондон, за да разузнае всичко — да огледа местата и да види какви са финансовите възможности на Лондонското метро — Хенри де Сото Сипънс.

Бе го открил още преди години, когато Сипънс му бе оказал неоценима помощ в преговорите за правата за прокарване на газопроводи в Чикаго. С парите, спечелени от договора, Каупъруд завзе чикагските трамваи и включи Сипънс и в тази сделка, тъй като се беше убедил, че този човек има истински талант да разузнава какви са възможностите и да организира всякакви предприятия в общественото обслужване. Сипънс бе човек нервен и раздразнителен, лесно излизаше от кожата си и невинаги се държеше тактично, но, от друга страна, му бе напълно верен и притежаваше неотразима американска пробивност, която понякога дразнеше, а понякога се оказваше извънредно ценна.

В момента Сипънс смяташе, че Каупъруд е претърпял почти фатален крах, след като не е успял да си поднови концесиите. Не виждаше как той въобще ще си върне някога доброто име сред местните финансисти, които бяха вложили пари в неговото предприятие и сега щяха да понесат загуби. От онази вечер на поражението Сипънс очакваше неспокойно срещата с Каупъруд. Какво да му каже? Как да изрази съчувствие към човек, който допреди седмица е бил един от непобедимите финансови великани на света?

Сега обаче още на третия ден след поражението Сипънс получи телеграма от един от секретарите на Каупъруд с молба да посети бившия си работодател. След като се срещна с него й го видя такъв весел, сияещ, преливащ от добро настроение, Сипънс така и не повярва на очите си.

— Е, как си, шефе? Радвам се да те видя така добре.

— Както никога, Де Сото. А ти как си? Готов на всичко?

— Е, ти си ме знаеш, шефе. Винаги съм стоял до теб. Ти само ми кажи.

— Знам, знам, Де Сото — отвърна Каупъруд с усмивка. И наистина любовта на Беренис му бе компенсирала загубата и той усещаше, че най-великите страници от живота му тепърва ще бъдат разгърнати и написани, затова бе изпълнен не само с надежда, но и с доброта към всички. — Искам да ти възложа нещо. Повиках теб, Де Сото, защото ми трябва човек, на когото да мога да разчитам и който да пази тайна. Този човек си ти.

За миг устните му се свиха и погледът му придоби онзи твърд, остър, метален и неразгадаем блясък, всяващ страх у всички, които не му вярваха или се страхуваха от него. Сипънс се изпъчи и застана мирно. Той беше дребен мъж, не повече от метър и шестдесет, но допълваше ръста си с обувки на висок ток и цилиндър, който сваляше само пред Каупъруд. Беше облечен с дълго и широко палто с двойно закопчаване, което според него увеличаваше ръста му и му придаваше внушителност.

— Благодаря, шефе — каза той. — Знаеш, че и в ада бих отишъл заради теб.

Устните му потръпваха, тъй като бе дълбоко разтърсен не само от вярата и похвалата на Каупъруд, но и от всичко, което трябваше да преживее през последните няколко месеца, а и през годините на съвместната им работа.

— Този път няма да се ходи в ада, Де Сото — каза Каупъруд, спокоен и усмихнат. — Вече го направихме тук, в Чикаго, и няма защо да го повтаряме. И ще ти кажа защо. Искам да поговоря с теб за Лондон и неговото метро и за възможността аз да направя нещо там.

Тук той спря и посочи леко и вежливо на Сипънс да седне на стола, който бе най-близо до него, а Сипънс, потресен от самата възможност да се заемат с нещо толкова различно и интересно, стоеше със зяпнала уста.

— Лондон! Не може да бъде, шефе. Чудесно! Знаех си, че ще направиш нещо, шефе. Знаех си. Не мога да ти опиша как се радвам! — Докато той говореше, лицето му постепенно грейна, сякаш осветено отвътре от лампа, а пръстите му се свиваха и разпускаха. Той се понадигна, после пак седна, а това при него бе сигурен знак за голямо вълнение. И докато гледаше Каупъруд с безрезервно възхищение, но и предпазливо, Сипънс подръпваше гъстия си засукан мустак.

— Благодаря, Де Сото — каза тогава Каупъруд. — Знаех си, че може да те заинтересува.

— Да ме заинтересува ли, шефе! — възкликна Сипънс. — Та ти си осмото чудо на света. Още не си се оправил с тия чикагски негодници и ето готов си да се захванеш с такова нещо! Това е чудесно! Винаги съм знаел, че никой не може да те срази, но все пак си мислех, че малко ще клекнеш след този, последния провал. Ама не и ти, шефе. Аз да бях, до сега да съм взел-дал. Знам си го. Да си призная, щях Да се откажа веднъж завинаги. Ама не и ти! Сега ми кажи едно — какво искаш да направя, и аз веднага ще го направя! И никой нищо няма да разбере, стига да речеш, шефе.

— Да, това е едно от условията, Де Сото — каза Каупъруд. — Тайната и практичният ти нюх за всичко, свързано с градския транспорт. Добре ще ми послужи за тази моя йона идея, ако реша да я осъществя. И никой от двама ни няма да загуби от това.

— Не говори така, шефе, недей — продължи Де Сото, развълнуван до крайност. — Това, дето съм го получил от теб, ми стига, ако ще и до края на живота си да не ми дадеш и цент. Кажи ми само какво искаш и аз ще направя всичко, което е във възможностите ми, или пък ще се върна и ще ти заявя, че не е по силите ми.

— Това последното още не съм го чувал от теб, Де Сото, и не ми се вярва някога да го чуя пак. Но ето накратко за какво става дума. Преди около година, когато ние всички бяхме заети с подновяване на концесията, тук дойдоха двама англичани от Лондон, които представяха някакво лондонско сдружение. По-късно ще ти изложа и подробностите, но накратко въпросът стои така…

И той му разказа накъсо за разговора си с Грийвс и Хеншоу и завърши с това, за което непрекъснато си мислеше.

— Както виждаш, Де Сото, доста са закъсали с тези вече похарчени суми. Близо половин милион долара са отишли за какво — за концесия за линията, дълга четири-пет мили. А за да бъде рентабилна, тя трябва да получи права за движение и върху другите отсечки. Те самите го признаха. Сега ме интересува следното: трябва да разузнаем всичко не само за лондонското метро, но и за възможността да се построи една по-голяма мрежа. Знам, че ме разбираш — мрежа с отсечки, които да са рентабилни и да осъществяват връзка с други райони, където още няма линии. Разбираш ли ме?

— Напълно, шефе!

— Освен това — продължи той — ми трябват карти с общия план и е подробно описание на града, неговия транспорт — надземен и подземен, откъде започват линиите и къде свършват, а също, ако е възможно, геоложки карти и данни за почвите. Също така за районите, до които стигат, какви хора живеят там сега и какви ще живеят евентуално в бъдеще. Ясно ли е?

— Напълно, шефе, напълно!

— Искам също да знам в чии ръце са концесиите за строежа на съществуващите линии — мисля, че те ги наричат „актове“, — какви са сроковете им, дължината им, кои са собствениците и кои са акционерите с най-голям дял, какво е управлението им, колко носят акциите — всъщност всичко, което би могъл да разбереш, без да привличаш много вниманието върху себе си и в никакъв случай върху мен. Нали разбираш защо е нужно това?

— Разбирам, шефе, и още как.

— Освен това, Де Сото, искам да знам всичко за заплатите на хората, за производствените разходи, свързани със съществуващите линии.

— Добре, шефе — откликна Сипънс, вече обмисляйки как ще се заеме за работа.

— Освен това разходите за изкопните работи и съоръженията, загубите и допълнителните разноски, свързани със замяната на парата с електричество за вече построените линии. Доколкото разбрах, засега те работят с пара. Също разходите за полагането на трета релса, каквато смятат да правят и в новото нюйоркско метро. Знаеш, че англичаните са различни от нас и имат друго отношение към тези неща. Затова искам да ми съобщиш абсолютно всичко, което успееш да научиш. И, накрая, вероятно ще можеш да узнаеш нещо и за цените на участъците, които сигурно ще се променят, докато се заемем с този проект, така че може би ще си струва да закупим някои от тях предварително, както направихме навремето в Лейк Вю и другаде. Помниш ли?

— Разбира се, шефе, разбира се — отвърна Сипънс. — Всичка ми е ясно. Ще ти осигуря каквото ти трябва, пък може и нещо повече. Великолепна идея! Думи нямам да ти опиша колко съм горд и щастлив, че се обърна към мен. Кога искаш да тръгна?

— Веднага — отговори Каупъруд. — Тоест веднага щом си уредиш нещата тук, в предградията. — Тон имаше предвид управителния съвет на крайградската железопътна мрежа, на който Сипънс бе председател. — Най-добре е Китъридж да поеме работата, а пък ти му кажи, че отиваш на зимна почивка в Англия или някъде в Европа. Прави-струвай, но името ти да не попада във вестниците. Стане ли това обаче, гледай да създадеш впечатление, че се интересуваш от всичко друго, само не и от железници. И ако дочуеш за някои капиталисти там, които да дават признаци на живот и с които да си струва да се обединим — с тях и с линиите, които евентуално притежават, — веднага ми съобщи. Защото съвсем ясно е, че предприятието ни ще е изцяло английско, Де Сото, а не американско, макар че ние ще участваме. Разбираш, нали? Англичаните не ни обичат и аз в никакъв случай няма да разпалвам антиамериканска война.

— Добре, шефе, разбрах. Само за едно ще те помоля — ако може, да ме имаш предвид и след това, когато започне строежът. Толкова отдавна работим заедно, шефе, че направо не си представям какво ще правя без теб… — той спря и погледна почти умолително Каупъруд, който му отвърна е любезно, но доста неразгадаемо изражение на лицето.

Добре, Де Сото, добре. Знам, разбирам. Като му дойде времето, ще направя каквото мога. Няма да те забравя.

ГЛАВА VII

След като даде инструкции на Сипънс и разбра, че за да приключи чикагските си дела, ще трябва да замине за Ню Йорк и да се консултира с неколцина финансисти как да се сдобие веднага с известни суми срещу имуществото си в Чикаго, Каупъруд отново се размисли за Беренис и за това, как да пътуват и да живеят така, че да не привличат вниманието върху себе си.

Естествено на него нещата му бяха много по-ясни, отколкото на Беренис — цяла дълга верига от факти и преживявания го свързваха с Ейлийн здраво, както с никоя друга. Беренис не би могла да го разбере, особена след като той така пламенно я бе преследвал. Но самият Каупъруд бе принуден да се съмнява в успеха на каквито и да били действия спрямо Ейлийн освен умиротворителната дипломация. Иначе рискът би бил твърде голям, особено ако решеха да нахлуят в Лондон, и то така скоро след големия шум, вдигнал се около създадената от него компания и похватите, които използваше в Чикаго. Бяха го обвинили, че дава подкупи и едва ли не, че разклаща устоите на обществото. И сега в никакъв случай не можеше да си позволи нови нападки или вестникарски разкрития на връзката му с Беренис, които Ейлийн бе в състояние да предизвика.

А имаше и още един проблем, който можеше да се отрази зле на отношенията му с Беренис — връзките му с други жени. Той съвсем не бе прекъснал някои от старите си истории. Засега се бе отървал временно от Арлет Уейн. Имаше и няколко съвсем случайни връзки, но съвсем друго нещо бе Каролайн Ханд, жената на Хосмър Ханд, чикагски богаташ, вложил акции в железниците и консервените компании. Тя приличаше на девойче, а не на съпруга, когато Каупъруд се запозна с нея. След това Ханд се разведе с Каролайн, но и остави добра издръжка. Тя все още обичаше Каупъруд. По време на чикагската си битка той често я посещаваше, тъй като бе. убеден, че Беренис никога няма да го обикне.

А сега Каролайн възнамеряваше да се премести в Ню Йорк, за да бъде с него, когато той най-сетне реши да напусне Чикаго. Тя беше умна жена и не ревнуваше — или поне не го показваше; красива, макар и малко екстравагантно облечена, и толкова остроумна, че винаги успяваше да го разведри. Сега беше на тридесет години, въпреки че изглеждаше на двадесет и пет и бе запазила бодрия дух на двадесетгодишно момиче. До мига, в който пристигна Беренис, а и след това — тъй като Беренис не го знаеше — домът на Каролайн Ханд бе широко отворен за Каупъруд и за всекиго, който той пожелаеше да покани. Тъкмо за нейната къща в Норт Сайд споменаваха чикагските вестници в най-злостните си нападки срещу него. Каролайн все твърдеше, че щом я разлюби, той само трябва да й го каже и тя няма да го задържа насила.

Сега, когато се чудеше какво да прави, Каупъруд си помисли дали да не се хване за думите й, да й обясни как стоят нещата и да я напусне. Но колкото и да държеше на Беренис, това му се стори излишно. Реши, че може да се разбере и с двете. В никакъв случай нямаше да допусне нещо да помрачи връзката му с Беренис, на която бе обещал да бъде верен, доколкото това бе по силите му.

Но мисълта за Ейлийн не го напускаше. Каупъруд неволно си спомняше за случките, които ги бяха сближили, за онази бурна, неистова треска, която я бе обзела във Филаделфия и бе допринесла за първия му финансов крах или може би дори го бе причинила. Колко весела, безразсъдна, емоционална бе някогашната Ейлийн, отдала му се цялата така трескаво и зачакала в замяна онази пълна сигурност, с каквато любовта не е дарявала никого през цялата си дълга унищожителна история! И дори сега, след толкова години, след толкова много връзки в неговия и в нейния живот, тя не се бе променила и още го обичаше.

— Знаеш ли, мила — каза той на Беренис. — Толкова ми е жал за Ейлийн! Стои си в тази голяма къща в Ню Йорк без никакви интересни познати. Търсят я само някакви безделници, които гледат да я заведат някъде да ядат и пият, за да може после тя да плати сметката. Знам го от слугите, които все още са ми верни.

— Тъжна работа — отвърна Беренис. — Но я разбирам.

— Не я съдя — продължи Каупъруд. — Всъщност вината е изцяло моя. Знаеш ли какво си мисля — да намеря някой привлекателен младеж от нюйоркското общество, може и да не е от най-висшите кръгове, който срещу съответното заплащане да се наеме да я развлича. Само не го разбирай съвсем буквално.

Тук той се усмихна тъжно на Беренис.

Но тя се направи, че не забелязва това, изслуша го невъзмутимо и само лекото потръпване в крайчеца на устните би могло да издаде радостта й, че неговите намерения напълно съвпадат с нейните.

— Ох, не знам — каза Беренис предпазливо. — Сигурно има такива хора.

— Под път и над път — продължи делово Каупъруд. — Разбира се, той трябва да е американец. Ейлийн не обича да я ухажват чужденци. Но едно е сигурно — този въпрос трябва да се уреди скоро, ако искаме да се виждаме свободно и да сме спокойни.

— Мисля, че знам човек за тази работа — прекъсна го Беренис замислено. — Казва се Брус Толифър. От рода Толифър от Вирджиния и Северна Каролина. Може да си чувал за него.

— Не. Дали е такъв, какъвто ми трябва?

— Е, млад е и много красив, ако имаш предвид това — продължи Беренис. — Не го познавам лично. Само веднъж съм го виждала — на тенискортовете у Дейниа Муърс в Ню Джърси. Едгар Бонсил тогава ми разправяше какъв паразит бил този Брус и как го издържали богати жени като Дейниа Муърс например. — Тук тя се засмя и добави: — Едгар май се страхуваше да не го харесам. Той наистина е доста привлекателен.

Беренис се засмя неопределено, сякаш не знаеше почти нищо за този човек.

— Звучи интересно — отсъди Каупъруд. — Сигурно е доста известен в Ню Йорк.

— Да. Едгар ми каза, че се мяркал на Уолстрийт, Нищо сериозно не вършел, само колкото да прави впечатление,

— Наистина ли! — възкликна Каупъруд е доволно изражение. — Тогава сигурно лесно ще го открия, макар че има много такива като него. Навремето и аз познавах доста.

— Чувствам се доста неловко — каза Беренис. — Ужасно е, че трябва да се занимаваме с такива неща. Гледай да намериш човек, който да не причини никакви неприятности на Ейлийн.

— Аз й мисля само доброто, Беви. И ти го знаеш. Просто искам този човек да направи за нея това, което не можем да направим нито аз, нито тя, заедно или поотделно.

Тук той спря и загледа Беренис замислено, а тя му отвърна с мрачен и унил поглед.

— Трябва ми човек, който да се заеме със задачата да я развлича. Готов съм да му платя, при това щедро.

— Добре, ще видим — каза Беренис и смени темата, която уж й беше неприятна. — Майка ще пристигне утре в един часа. Запазила съм стаи в „Бранднигам“. Но сега искам да поговорим за Ролф.

— Какво за Ролф?

— О, той е толкова непрактичен. И образование няма. Иска ми се да му намеря някаква работа.

— Не се притеснявай. Ще наредя на моите хора да се погрижат за него. Можем да го вземем като секретар. Ще кажа на Китъридж да му пише.

Беренис го погледна, доста поразена от лекотата, с която той решаваше всичко, и от щедростта му към нея.

— Искам да знаеш колко съм ти признателна, Франк. Толкова си добър към мен.

ГЛАВА VIII

Тъкмо когато Беренис говореше за него, Брус Толифър, красивият безделник, отморяваше доста съсипаното си тяло, както и всестранния си и колоритен дух в една от малките спални на пансиона на мисис Селма Хол на Източната петдесет и трета улица — някога доста моден, но сега позападнал квартал с фасади от скъп кафяв пясъчник. Вкусът в устата му беше гаден, следствие на развлеченията до малките часове, но въпреки това на проядената от времето табуретка до него имаше бутилка уиски, сифон за сода и цигари. От другата му страна на сгъваемото легло лежеше една доста привлекателна млада актриса, която делеше с него заплатата си, стаята си и всичко, което имаше на този свят.

В единадесет без нещо сутринта двамата още дремеха. Но след няколко минути Розали Харигън отвори очи и огледа отблъскващата стая с някога кремавите, ала вече избелели тапети, с ниската тоалетка с тройни огледала и шкафа и реши, че трябва да стане и да разтреби разхвърляните навсякъде дрехи. Към стаята бяха направени малка кухничка и баня, а вдясно от табуретката имаше бюро, на което Розали сервираше, когато се хранеха в къщи.

Дори неглиже тя бе привлекателно създание. Къдрава, пищна черна коса, бяло личице, неголеми, проницателни черни очи, червени устни, леко чип нос, изящна фигура с чувствени извивки — всичко това, взето заедно, задържа, макар и за кратко, непостоянния, безпътен красавец Толифър. Розали си помисли дали да не му даде една цигара и нещо за пиене. А след това, стига той да поискаше, щеше да му направи кафе и да му свари няколко яйца. Ако пък решеше да не се помръдва и да не й обръща никакво внимание, тя ще се облече и ще отиде на репетицията в дванадесет часа, а сетне ще се върне при него, за да дочака все някога разбуждането му. Защото Розали бе влюбена.

Любимец на жените по самата си същност, Толифър приемаше хладно такива жестове. И защо не? Един Толифър, от виден род от Вирджиния и Южна Каролина! Беше в правата си да общува само с най-изискани люде! Но за беда, ако не беше Розали или някоя друга като нея, той често оставаше без пукната пара, при това пиян и затънал в дългове. И въпреки всичко това привличаше жените като магнит. Но сега, след повече от двадесет години лекомислено съществуване, той не бе успял да си намери добра партия и затова се държеше рязко, подигравателно и властно с всяка, която благоволеше да удостои е присъствието си.

Толифър бе потомък на добро южняшко семейство, някога много богато и издигнато. И до ден днешен в Чарлстън се издигаше великолепна стара къща, в която живееха последните потомци от рода, оцелели след Гражданската война. До ден днешен те пазеха облигации на стойност хиляди долари още от времето на Конфедерацията и обезценени от изхода на войната. Брус имаше брат в армията, капитан Уексфърд Толифър, който го смяташе за безделник и нехранимайко.

В Сан Антонио, Тексас, имаше още един брат, собственик на хубаво ранчо, който бе заминал на запад, бе се оженил, бе създал деца и бе останал да живее там и който сега гледаше на амбициите на Брус да завладее нюйоркското общество като на връх на глупостта. Щом ще предприема нещо — например да хване някоя богата наследница — защо не го е сторил още преди години? Вярно, че името му се появяваше във вестниците от време на време и в един момент се говореше, че щял да се жени за богато момиче от Ню Йорк, току-що появило се в обществото. Но оттогава бяха минали десет години и не бе излязло нищо. Нито братята му, нито някой друг роднина вече му имаха доверие. С него бе свършено. Повечето от някогашните му приятели от нюйоркското общество бяха склонни да се съгласят с това. Той прекалено много се подчиняваше на страстите си. Не ценеше социалното си положение. Затова те отдавна бяха се отказали да му дават каквито и да било заеми.

Но имаше и други, мъже и жени, млади и стари, които го виждаха от време на време трезв и добре облечен и изпитваха неволно съжаление, че не е успял да се ожени за богата наследница и не се е върнал в онези среди, сред които би блестял така ослепително. Топлият му южняшки тембър бе така приятен, щом Брус го пуснеше в действие, а усмивката му — така мила.

Историята му с Розали Харигън бе започнала преди два месеца и нямаше изгледи да продължи още толкова. Тя бе най-обикновена хористка, която печелеше тридесет и пет долара седмично. Макар да бе весела, мила и обичлива, той виждаше, че Розали няма да напредне, защото не бе достатъчно пробивна. При нея го задържаха само тялото й, нейната страст и любов.

И сега, гледайки разрошената му черна коса и изящно очертаните устни и брадичка с такава трогателна наслада, Розали потръпваше от отчаяние и страх, че някоя друга може да й го отнеме. Тази сутрин той можеше да се събуди с добре познатото й ръмжене, ругатни и заповеди. И въпреки това тя искаше да остане до него с часове, дори ако трябва само да го гали по косата.

Толифър от своя страна разсъждаваше в полубудно състояние върху всички злини, с които бе изпъстрено всекидневието му. Защото сега той нямаше никакви пари освен тези, които взимаше от Розали. И вече бе започнал да губи интерес към нея. Как му се искаше да намери някоя богата жена, с която да заживее нашироко, дори да се ожени за нея, ако трябва, и да натрие носа на всички тези местни парвенюта, които сега го гледат отвисоко, да им покаже какво значи да си Толифър, при това един богат Толифър!

Скоро след пристигането си в Ню Йорк той бе спечелил любовта на една богата наследница и я бе склонил да избяга с него, но родителите й разбраха навреме и я експедираха в чужбина. А той бе заклеймен във вестниците като зестрогонец, от когото трябва да се пазят всички почетни богати семейства, ако искат дъщерите им да сключат добър и щастлив брак. И този провал, или по-точно грешка, заедно с пиенето, жените и хазарта затвори за него вратите, през които ,от години се опитваше да влезе.

Той се разсъни и докато се обличаше, мърмореше на Розали — защо го е замъкнала на това събиране снощи, където се бе напил и бе почнал да се подиграва на всички околии, докато най-сетне си отиде за тяхно голямо облекчение.

— Какви хора! Каква сбирщина! — викаше Брус. — Защо не ми каза, че ще дойдат и тия вестникари? То и актьорите не са стока, но тия драскачи, дето ги домъкнаха твоите приятелки! Тия ловци на сензации! Пфу!

— Но аз не знаех, че ще дойдат, Брус — оправдаваше се Розали с побледняло, но изразително лице, като се опитваше да препече една филийка на газовия котлон. — Мислех, че е само за звездите на нашата програма.

— Звезди ли! И ти ги наричаш звезди! Те, ако са звезди, аз съм цяла плеяда! — Но Розали не можа да оцени това сравнение, тъй като не го разбра. — Пълни боклуци! Та ти не знаеш дори каква е разликата между звезда и газена лампа!

И той се прозя, като се чудеше кога ли ще се стегне и ще се махне оттук. Нима можеше да падне по-ниско? Делеше залък с момичета, които едва изкарваха достатъчно за себе си, а сетне пиеше и играеше комар с мъже, с които не можеше да се мери!

— Господи, вече не се издържа! — викна той. — Ще трябва да се махна. Не мога повече да кисна тук. Твърде унизително е!

Той прекоси стаята два пъти, пъхнал гневно ръце в джобовете си, Розали стоеше безмълвна до него и не смееше да си отвори устата от страх.

— Чуваш ли какво ти казвам? — настоя той. — Какво стърчиш като чучело? Какво нещо сте това жените! Или се борите като котки, или стихвате и дума не продумвате! Господи, де да можех да намеря някоя жена, една-единствена, с капка мозък в главата, тогава щях… щях…

Розали го погледна. Болката бе изкривила устните й в нещо като усмивка.

— Какво щеше да направиш? — попита тя тихо.

— Щях да остана с нея. Дори да я обикна! Иначе какъв смисъл има? Да седя тук, в тази дупка. За какъв дявол? Другаде ми е мястото на мен, в друг свят и аз ще се върна в него! Ние с теб ще трябва да се разделим. Няма как. Това не може да продължава нито ден повече!

С тези думи той отиде в килера, извади шапката и палтото си и тръгна към вратата. Но Розали му препречи пътя, хвърли се на гърдите му и притисна лице към неговото. Тя ридаеше.

— О, Брус, моля те! Какво съм ти сторила? Не ме ли обичаш вече? Не ти ли стига това, че съм готова на всичко за теб? Нищичко не ти искам, нали? Моля те, Брус, не ме напускай. Нали няма, Брус?

Но Толифър я отблъсна и се изскубна от обятията й.

— Недей, Розали, недей — продължи той. — Не мога да търпя такива работи. Така няма да ме задържиш. Отивам си, защото трябва.

Той отвори вратата, но щом пристъпи, Розали застана между него и стъпалата.

— О, Брус! — извика тя. — Моля те, за бога, не си отивай! Не ме оставяй така! Всичко ще направя за тебе, всичко, разбери. О, Брус, ще изкарвам повече пари, ще си намеря по-добра работа. Мога, знам го. Ще се преместим в друг апартамент. Аз ще уредя всичко. Брус, седни, моля те, и не се отнасяй така с мен. Ще се самоубия, ако ме оставиш?

Но този път Толифър бе неумолим.

— И стига, Роузи! Не ставай глупачка! Много добре знам, че няма да се самоубиеш. И ти го знаеш. Стегни се малко. Успокой се. Ще се видим довечера или може би утре, но сега трябва да се заловя за работа и това е всичко. Разбираш ли?

Розали омекна от погледа му. Едва сега тя разбра, че това, което има да става, ще стане, че няма да може да го задържи, ако той реши да си тръгне.

— О, Брус — помоли го тя още веднъж, притискайки се до него. — Няма да те пусна. Няма! Няма! Няма да си тръгваш!

— Няма ли? — попита Брус. — Я да видим!

Той я изблъска, излезе и хукна по стълбите. Ужасена и останала без дъх, Розали стоеше и гледаше с невиждащ поглед напред, докато входната врата не се затръшна, след което се обърна уморено и влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея.

Време беше да отива на репетиция, но мисълта за това я накара да потръпне. Сега вече нищо не я интересуваше. Нищо… освен ако… ако той се върнеше… нали трябваше да си вземе дрехите…

ГЛАВА IX

Една мисъл се въртеше в главата на Толифър по това време — да си намери работа в комисионерска фирма или нотариална кантора, която се занимава с делата или по-точно с богатствата на вдовици или дъщери на имотни люде. Но това нямаше да е лесно, тъй като отдавна се бе откъснал от средите на онези „момчета за всичко“, които процъфтяваха в самото сърце на нюйоркския хайлайф, а не само в периферията му. Такива мъже бяха не само полезни, но понякога дори незаменими за хората с пари, ала без обществено положение, които се стремяха да влязат в определени кръгове, а също така за някои прецъфтели „момичета“, които се опитваха въпреки напредването на възрастта да продължат да блестят в обществото.

Тези мъже трябваше да притежават какви ли не качества — да произхождат от стар американски род, да изглеждат добре, да бъдат светски лъвове и да разбират изтънко от яхти, конни състезания, поло, тенис, езда и каране на екипаж — особено с четири коня, а също така от опера, театър и всякакви други развлечения. Те следваха богатите в Париж, Биариц, Монте Карло, Ница, Швейцария, Нюпорт, Палм Бийч и в тайните свърталища на юг, и по клубовете по цялата страна. В Ню Йорк те обикаляха най-вече изисканите ресторанти и специалните ложи в операта и театрите. Необходимо бе да се обличат добре и подходящо за случая; да умеят да предоставят услугите си за намиране на най-добрите места на изложбите на коне, състезанията по тенис, футболните мачове или най-нашумялата пиеса. Добре беше да могат да играят карти и да обясняват някои тънкости на играта, а също така да дават съвети за дрехи, бижута или обзавеждане, Но най-важното бе да се погрижат имената на техните покровители да се появяват сравнително често на страниците на списание „Таун Топике“ и в светската хроника на вестниците.

Ала „момчето за всичко“ биваше дискретно възнаграждавано за този си непрестанен труд, а понякога и за жертвите, които правеше, тъй като се лишаваше от радостите и насладите, от общуването с млади, красиви момичета. Защото той обсипваше с внимание главно застаряващи жени, такива като Ейлийн, които се ужасяваха от мига, когато ще скучаят от самота или емоционална празнота.

Толифър бе минал през всичко това и сега, на тридесет и една-две години, бе започнал да се отегчава. Затова, поради едната скука или понякога дори от мъка, той изчезваше, за да пие и се забавляваше с някоя красива певица, която можеше да му предложи своя плам, любов и преданост. Но сега той отново [намисли да обиколи ресторантите, баровете, хотелите и всички други места, посещавани от хора, които можеха да му бъдат полезни. Щеше да се стегне, да спре да пие, да вземе малко пари отнякъде — сигурно от Розали — и да се появи пред тях толкова изискан и охолен, че те да съзрат отново някакви възможности в него.

И тогава… тогава ще видят!

ГЛАВА X

Междувременно в Ню Йорк Ейлийн си блъскаше отчаяно главата, как да го подреди този свой живот, вече лишен от илюзии. Макар че домът й — „палатът Каупъруд“, както всички го наричаха — бе една от най-разкошните и красиви сгради в Ню Йорк, за нея той си оставаше празна черупка, гроб на любовта и светските й амбиции.

Едва сега тя разбра каква мъка е причинила на първата жена на Каупъруд и на децата им. Навремето не знаеше, че жена му страда. Но сега трябваше на свой ред да изпие тази горчива чаша. Въпреки самоотвержената си любов, въпреки че се бе отказала от дом, приятели, близки и от доброто си име заради Каупъруд, Ейлийн бе сполетяна от най-дълбоко отчаяние. Други жени, безскрупулни, жестоки, й го бяха отнели, но не от любов, а заради богатството и славата му. Той се сближаваше с тях заради младостта и чара им, чар, с който Ейлийн можеше да се мери допреди години. Но тя нямаше да го остави да я напусне! Никога! Никоя от тези жени нямаше да се нарече госпожа Франк Алджърнън Каупъруд! Тяхната любов бе скрепена в свещен брак и това никой не можеше да й отнеме! Каупъруд нямаше да посмее да скъса открито с нея или да започне развод. Ейлийн знаеше за него твърде много, а и другите също, или поне тя щеше да се постарае да го узнаят, само да се опиташе той да я остави. Ейлийн не можеше да забрави как Каупъруд открито й призна, че обича младата и красива Беренис Флеминг. Къде ли беше тя сега? Вероятно с него. Обаче тя никога няма да му стане жена. Никога!

Но каква ужасна самота. Тази голяма къща, тези стаи с техните мраморни подове, техните врати и тавани е дърворезба, техните украсени с картини стени! И тези слуги, които сигурно до един я шпионираха! А и нямаше какво да прави, нямаше с кого да се види. Малцина искаха да общуват с нея! Обитателите на големите съседни къщи не благоволяваха да забележат нито нея, нито Каупъруд въпреки цялото им богатство!

Около нея се въртяха няколко обожатели, които тя търпеше, и някой и друг роднина, между тях и двамата й братя, които живееха във Филаделфия. Те бяха богати и с добро обществено положение, но рядко се срещаха с нея, защото бяха набожни и тесногръди, а и техните жени и деца не одобряваха поведението на Ейлийн. Братята й идваха понякога на обед или вечеря или дори нощуваха у нея, когато биваха в Ню Йорк, но винаги без семействата си. И тя усещаше, че скоро няма да ги види пак. Отлично разбираше всичко, а и те също.

Друг живот тя нямаше, нито други хора около себе си. Понякога я търсеха неколцина актьори и пройдохи, но главно да й искат пари на заем, докато всъщност се интересуваха само от по-младите си приятелки. Ейлийн не можеше да си представи, че след Каупъруд ще се влюби в някой от тези евтини търсачи на удоволствия. Да се поддаде на моментно влечение — да! Но само след дълги и мъчителни часове на самота и мрачни мисли понякога се оставяше на физическото привличане, на любовния брътвеж, на алкохола! О, живот, самота, старост! Празно съществуване, лишено от всичко, заради което някога си е струвало да живее!

Каква подигравка бе тази великолепна къща с нейните галерии с картини, скулптури и гоблени! Защото Каупъруд, нейният съпруг, идваше толкова рядко. А когато дойдеше, винаги беше нащрек, а пред слугите се държеше като внимателен мъж. А те естествено раболепничеха пред него, тъй като Каупъруд беше господарят и наистина всичко тук бе негово и той можеше да се разпорежда както си иска. А ако тя решеше да се заяде или да негодува, колко приветлив и мил ставаше той, хващаше я за ръка или докосваше нежно рамото й и казваше: „Но недей забравя, Ейлийн. Ти си и винаги ще си останеш госпожа Франк Каупъруд и трябва да изпълниш дълга си като такава!“

А ако избухнеше и се разплачеше, цялата в сълзи и с треперещи устни, или пък напуснеше стаята, понесена от вихъра на чувствата, той тръгваше след нея, убеждаваше я и с неуловимия си чар я придумваше. А когато не успееше, й изпращаше цветя или я канеше на опера след вечеря. Ейлийн скланяше и неизбежно издаваше колко слаба и суетна е душата й. Защото нима появата с него сред хората не означаваше, че поне донякъде тя все още е негова съпруга, господарка на дома му?

ГЛАВА XI

Де Сото Сипънс замина за Лондон с необходимите му помощници, настани се в една къща в Найтсбридж и се зае да събира данните, които според него щяха да са необходими на Каупъруд.

Веднага му направи впечатление, че двете стари подземни лондонски линии — Метрополитън и Районната, или така нареченият вътрешен кръг, обхващаха като в примка центъра на града, също както при изградената от Каупъруд чикагска трамвайна мрежа, която се бе оказала така рентабилна за него и бе нанесла такива неприятни щети на конкурентите му. И двете лондонски линии — първите подземни железници в света — бяха зле оборудвани и все още използваха парка тяга, но включваха и достигаха до всички най-важни места в центъра и представляваха ключ към целия подземен транспорт. Те минаваха успоредно на разстояние от около една миля и в краищата си се сливаха, за да могат влаковете от едната линия да преминават на другата и да обслужват целия район от Кензингтън и гара Падингтън на запад от Олдгит Стрийт и квартала около Английската банка на изток. Всъщност тази зона обхващаше всичко важно — главните улици, финансовата и търговската част, театрите, големите хотели, гарите и сградите на парламента.

Сипънс веднага узна, че поради лошото оборудване и неумелата експлоатация тези линии носят много малка печалба. Но те можеха да бъдат направени по-рентабилни, тъй като освен автобусите нямаше друг удобен транспорт до тези райони.

Нещо повече — парните локомотиви предизвикваха все по-силно недоволство сред обществеността, а и част от младите финансисти определено бяха склонни да се намесят в подземния транспорт, за да го електрифицират и модернизират. Сред тях бе и лорд Стейн, крупен акционер на Районната линия, за когото Каупъруд бе споменал на Сипънс. Лорд Стейн бе и важна фигура в лондонското общество.

Това състояние на нещата, описано най-подробно от Сипънс, въодушеви Каупъруд. Идеята за централно колело бе добра, можеше да се подеме, да се подкрепи с концесии или актове за отклонения към по-далечните райони, а това щеше да му осигури тъкмо такава власт, която да го постави начело и в центъра на всякакви по-нататъшни разширения.

И все пак, ако не решеше да бръкне в собствения си джоб, откъде щеше да вземе пари за всичко това? Може би около сто милиона в крайна сметка! Той се съмняваше, че в момента ще успее да привлече някой виден финансист, който да осигури необходимите капитали, тъй като сегашните лондонски линии, изглежда, едва покриваха разходите си. Разбира се, тъкмо сега бе доста рисковано да се захване с такова нещо, то трябваше да се предхожда и съпровожда от изключително ловка рекламна кампания, която да го представи във възможно най-добра светлина.

Каупъруд изреди наум всички крупни американски финансисти заедно с техните учреждения и банки, главно живеещи на Изток, на които би могъл да разчита благодарение на някогашните си делови връзки с тях. Трябваше да им даде да разберат, че в случая иска по-скоро да си извоюва престиж, отколкото да извлече печалби. Беренис беше права: това негово последно и най-голямо начинание, ако въобще се осъществеше, трябваше да е на по-високо равнище от предишните и да му донесе опрощение за всичките му грехове и обичайни мошеничества.

Дълбоко в себе си обаче той далеч не бе готов да се откаже от всичките стари похвати, с които досега бе организирал и експлоатирал железниците. Нещо повече, тъй като непочтените му методи не бяха така добре известни в Англия, както в родната му страна, сега повече от всеки друг път Каупъруд бе склонен да създаде няколко акционерни дружества — за всеки отделен участък от мрежата, който ще бъде добавен или модернизиран — и да продаде на лековерното население „разводнени“ акции. Така се правеха тези неща. Хората винаги можеха да бъдат подлъгани да изкупят всичко, стига то да им бъде представено като много рентабилно. Всичко зависеше, разбира се, от силата, репутацията и стабилността на предприятието, а това се постигаше със съответните връзки. След като реши всичко това за себе си, той веднага телеграфира на Сипънс, като му благодари и му нареди да чака в Лондон нови инструкции.

Междувременно майката на Беренис пристигна и двете се устроиха временно в Чикаго. Беренис и Каупъруд, всеки по свой начин, й дадоха да разбере какво е станало и че отсега нататък животът и на тримата ще се определя от тази нова и вероятно нелека връзка. Макар мисис Картър да си позволи да пророни някоя и друга сълза пред Беренис — главно защото се обвиняваше за миналото си, което, настояваше искрено тя, било истинската причина за сегашната съдба на дъщеря й, тя все пак не беше толкова нещастна, смазана, колкото си представяше понякога в своето неустойчиво съзнание. Защото в края на краищата, размишляваше тя, Каупъруд е голям човек и както той самият й заяви, Беренис не само ще наследи значителна част от капитала му, но ако Ейлийн умре или ако му даде развод, той непременно ще се ожени за нея. Засега, разбира се, нещата ще останат както преди: Каупъруд е приятел на мисис Картър и настойник на дъщеря й. Каквото и да се случеше и каквито и мълви да се носеха, те щяха да поддържат това обяснение. И за тази цел трябваше да се виждат възможно най-рядко на обществени места и да се държат по общоприетия начин. Как ще си уреждат срещите той и .Беренис, си беше тяхна лична работа, но никога нямаше да пътуват на един и същ кораб или влак, нито да отсядат в един и същ хотел.

В Лондон Каупъруд се надяваше да се вижда по-често с нея в обществото, особено ако всичко вървеше по план и той успееше да се свърже с висшите финансови кръгове и евентуално да използва познанството си с Беренис и майка й, като приема в дома им тези едри магнати, който са добре разположени към него — защото очакваше от мисис Картър да създаде обстановка, която да е съвсем естествена и подобаваща за една вдовица и дъщеря й — и двете богати и с добро име.

Беренис естествено беше във възторг — нали всъщност всичко това бе замислено от нея. А мисис Картър въпреки мнението си за Каупъруд като за безжалостен и едва ли не жесток, безкомпромисен човек, когато нещата опираха до личните му удобства, почти се убеди, след като го изслуша, че всичко това е за тяхно добро. Беренис й бе обяснила нещата по възможно най-деловия начин:

— Аз наистина обичам Франк, майко — каза й тя, — и искам да бъда с него колкото е възможно повече. Знаеш, че той никога не ме е скланял да отида при него — аз самата го направих и предложих всичко това. Много отдавна, още когато узнах, че парите, с които живеем, не са твои, а негови, ми се струва несправедливо да вземаме и да не даваме. И все пак бях същата страхливка като тебе — твърде егоистична и леко уязвима, за да се опълча срещу живота без нищо зад гърба си, както и щеше да бъде, ако той ни бе изоставил.

— О, знам, че си права, Беви — каза майка й почти умолително. — Моля те, не ме укорявай. И без това немалко страдам. Моля те, недей. Винаги съм мислила само за твоето бъдеще.

— Моля те, майко, моля те — утешаваше я Беренис, размекнала се на свой ред, тъй като все пак обичаше майка си, колкото и глупава и безразсъдна и да е била тя. Вярно, че докато беше още ученичка, не ценеше високо вкуса, познанията и преценките й. Ала сега, когато знаеше всичко, вече виждаше майка си в друга светлина, не че я оправдаваше напълно, но й съчувстваше за сегашното й положение. Вече не й правеше пренебрежителни и високомерни забележки, дори напротив, отнасяше се с нея само с доброта и разбиране, сякаш се опитваше да й компенсира злините, които я бяха сполетели.

И така сега тя добави меко и утешително:

— Помниш ли, майко, опитах се да разбера какво мога да правя на този свят и бързо установих, че не съм възпитана по начин, който да ме подготви за трудностите. А те неизбежно щяха да се появят пред мен. Твърде много съм била пазена, глезена. Не че обвинявам тебе или Франк. Но за мен вече няма бъдеще, поне в тази страна. Сигурна съм, че е най-добре да свържа живота си е Франк, защото той единствен може да ми помогне.

Мисис Картър кимна в знак на съгласие и се усмихна тъжно. Знаеше, че трябва да направи това, което иска Беренис. Собствен живот тя нямаше, невъзможно й бе да съществува по друг начин, бе зависима от Каупъруд и дъщеря си.

ГЛАВА XII

Скоро след като бе постигнато това общо съгласие, Каупъруд, Беренис и майка й заминаха за Ню Йорк, като жените тръгнаха първи, а той ги последва по-късно. Целта му беше да проучи кои от едрите финансисти биха се заинтересували от големи капиталовложения, а също така да открие международна посредническа фирма, която да се погрижи отново да му бъде направено предложението за линията Чаринг Крос, при това без да проличи интересът му към нея.

Разбира се, можеше да използва собствените си нюйоркски и лондонски посредници Джаркинс, Клурфейн и Рандолф, но не искаше да им се доверява за такова голямо дело. Джаркинс, най-важната фигура в американския клон на фирмата, макар и доста ловък и полезен бизнесмен, все пак твърде много се грижеше за собствените си интереси и понякога говореше твърде много. Но едва ли щеше да е по-добре Каупъруд да се обърне към чужда борсова кантора. Може би дори щеше да е по-зле. Накрая реши да намери доверен човек, който да намекне на Джаркинс, че няма да е зле Грийвс и Хеншоу отново да се обърнат към него.

В тази връзка той си припомни, че едно от препоръчителните писма, представени му от Грийвс и Хеншоу по време на първото им посещение, бе от Рафаел Коул, доста богат, вече оттеглил се от бизнеса нюйоркски банкер, който преди години бе опитал да го привлече в нюйоркския транспорт. Макар че тогава Каупъруд бе твърде зает с чикагските си дела, за да разглежда предложението на Коул, те се бяха сприятелили по време на разговорите и по-късно Коул бе направил капиталовложения в някои от чикагските предприятия на Каупъруд.

Сега идеята му беше не само да привлече Коул за акционер на лондонското му начинание, но и да го накара чрез Джаркинс да намекне на Грийвс и Хеншоу да се обърнат отново към него. Реши да покани Коул на обед в дома си на Пето авеню, където Ейлийн щеше да им бъде домакиня. Така щеше едновременно да започне умиротворяването на Ейлийн и да създаде у Коул впечатлението, че е щастлив съпруг, тъй като самият Коул бе строг човек. А за този лондонски план Каупъруд се нуждаеше точно от такъв приличен фон, за да предотврати всякакви нападки. Всъщност и Беренис му бе казала тъкмо преди да тръгнат за Ню Йорк: „Помни, Франк, колкото повече внимание обръщаш на Ейлийн пред хората, толкова по-добре за всички ни“ И бе придружила думите си с онзи спокоен син взор, така въздействащ и многозначителен, сякаш въплъщаваше цялата женска проницателност на всички времена.

Така че, докато пътуваше за Ню Йорк и си мислеше колко мъдри са думите на Беренис, Каупъруд изпрати на Ейлийн телеграма за пристигането си. И в тази връзка реши да се свърже с един човек на име Едуард Бингам, борсов посредник и светски лъв, кой-; то често го посещаваше и сигурно можеше да му каже нещо за този Толифър.

След като състави тази пълна програма, той се обади на Беренис в дома й на Парк авеню, който неотдавна й бе подарил. Уреди си среща с нея за по-късно и телефонира и на Коул. Свърза се и с бюрото си в хотел „Нидърландс“ и разбра, че са го търсили много хора и сред тях и Бингам, който питал кога ще му е удобно да се срещнат. Накрая се запъти за дома си в настроение, много по-различно от това, в което Ейлийн го бе видяла преди няколко месеца.

Всъщност, още когато го видя да влиза в спалнята й тази сутрин, тя усети по погледа и походката му, че е станало нещо хубаво.

— Е, как си, скъпа? — почна той веднага с онзи дружелюбен тон, с който отдавна не бе намирал за нужно да се обръща към нея. — Сигурно си получила телеграмата ми.

— Да — отвърна Ейлийн спокойно и малко нащрек. Едновременно с това тя го гледаше любопитно, тъй като отношението й към него съдържаше както любов, така и омраза.

— А! Четеш криминален роман — каза Каупъруд; като видя книгата на масичката до леглото и веднага сравни умствените й способности с тези на Беренис.

— Да — отговори тя с раздразнение. — Ти какво искаш да чета — Библията или някой от твоите месечни балансови отчети или музейни каталози?

Тя бе тъжна и оскърбена, защото той не й бе писал през цялото време, докато траеха неприятностите му в Чикаго.

— Да ти кажа честно, скъпа — продължи Каупъруд меко и ласкаво, — имах намерение да ти пиша, но бях затънал до гуша в работа. Наистина до гуша. Освен това предполагах, че четеш вестниците. В тях пишеше всичко. Но телеграмата ти получих — много мило от твоя страна, много мило! Канех се да ти отговоря на нея. Трябвало е, знам.

Ставаше дума за телеграмата с няколко окуражаващи думи, които Ейлийн му бе изпратила веднага след скандалния му провал с Чикагския съвет.

— О, добре — остро го прекъсна Ейлийн, която още не бе завършила тоалета си в единадесет часа сутринта. — Да приемем, че си ми отговорил. Нещо друго има ли?

Каупъруд забеляза снежнобелия й пеньоар с много волани. Тя предпочиташе да го носи, тъй като много добре подчертаваше рижата й коса, от която той така се бе възхищавал навремето. Направи му впечатление и че лицето й е много напудрено. Мъчно му стана, като си помисли, че тя вече не може да мине без грим. На нея сигурно също много й тежеше. Време! Време! Време! Как не спира твоето разрушително действие! Ейлийн старееше, старееше, старееше. И нищо не можеше да направи, освен да се терзае жестоко, защото много добре знаеше как мрази той признаците на старостта у жената, макар че никога нищо не споменаваше и дори привидно не ги забелязваше.

Каупъруд изпита силна жал за нея и му се поиска да бъде ласкав. Нещо повече, като я гледаше сега и си мислеше за великодушното отношение на Беренис към нея, не виждаше защо да не прибави към това тяхно привидно помирение и едно пътуване в чужбина. Ейлийн нямаше непременно и винаги да бъде с него, но, да речем, щеше да пътува по същото време, за да се създаде впечатление, че семейният му живот тече благополучно. Тя можеше дори да се качи на същия кораб, ако се уредяха нещата този Толифър или някой друг като него да го освободи от нейното присъствие. Защото нямаше да е зле избраният за нея човек да я ухажва както тук, така и в чужбина, за да не пречи тя на тях двамата с Беренис.

— Какво ще правиш тази вечер? — попита я Каупъруд любезно подкупващо.

— О, нищо особено — отвърна Ейлийн хладно, тъй като погледът му, макар и. дружелюбен, й подсказа., че той ще иска нещо от нея, нещо, за което тя не можеше да се сети. — Дълго ли ще останеш тук?

— Да, смятам да поостана. По-точно, ще идвам от време на време. Имам нови планове — може би ще трябва да замина за чужбина за две-три седмици и искам да поговоря с теб по този въпрос.

Той замълча, тъй като не бе съвсем сигурен как да подходи — всичко бе толкова трудно, толкова сложно.

— Но докато съм тук, искам да приемеш някои мои гости. Нали нямаш нищо против?

— Не — каза Ейлийн сухо, усетила колко далеч е той от нея. Мислите му не бяха тук дори след такава дълга раздяла. Внезапно тя се почувствува твърде уморена и обезкуражена, за да спори с него.

— Нали нямаш нищо против да отидем на опера тази вечер? — попита я той тогава.

— Добре, стига да искаш. — Все пак неговото присъствие, макар и кратко, я утешаваше донякъде.

— Искам, разбира се — отвърна Каупъруд. — Искам и ти да дойдеш с мен. В края на краищата си моя съпруга и господарка на дома ми и ние трябва да се държим мило един с друг пред хората, независимо какви чувства изпитваш към мен. И на двамата няма да ни навреди, нещо повече, ще ни бъде от полза. Там е работата, Ейлийн — продължи той поверително, — че след краха в Чикаго аз трябва да избирам: или да се откажа от всякакъв бизнес в тази страна и да сляза от сцената — а на мене никак не ми се иска това, или да се заема с нещо съвсем различно някъде другаде. Не искам да се превръщам в жив мъртвец — завърши Каупъруд.

— Ти ли! Жив мъртвец? — прекъсна го Ейлийн, като го гледаше развеселена. — Ти по-скоро ще накараш някой мъртвец да възкръсне!

Каупъруд се усмихна на тези думи.

— Във всеки случай — продължи той — само две неща са ме заинтересували досега — предложението за метро в Париж, което не ми допадна особено много, и… — тук той спря и се позамисли, докато Ейлийн го гледаше изпитателно, за да разбере дали говори истината — или едно нещо в Лондон. Струва ми се, че искам да се позанимая с тамошното метро.

При тези слова и по някаква причина, която тя не можеше да си обясни — телепатия, психическа осмоза — Ейлийн живна и явно зачака нещо интересно.

— Наистина ли? — каза тя. — Звучи доста обещаващо. Но сега, ако се заемеш с това, гледай така да уредиш нещата, че да нямаш после неприятности. Ти сякаш дърпаш дявола за опашката, с каквото и да се захванеш, или той самият ходи по петите ти.

— Все си мисля — продължи Каупъруд, без да обръща внимание на последните й думи, — че ако не се появи нещо ново, мога да опитам в Лондон, макар да съм чувал, че англичаните не са много дружелюбно настроени към американските бизнесмени. Ако е така, нямам шанс да пробия там, особено след скандала в Чикаго.

— О, Чикаго! — възкликна Ейлийн, едновременно предпазливо и предано. — Какво те е грижа за Чикаго! Който има капка мозък в главата си, знае каква глутница вълци са онези там. Мисля, че Лондон е чудесно място, за да започнеш отново. Ти сигурно знаеш как да уредиш нещата, за да нямаш такива неприятности, както с концесията в Чикаго. Разбрала съм, Франк — осмели се да каже тя, без да се надява да му угоди, по-скоро заради дългите години, прекарани заедно, — че ти никак не се интересуваш от мнението на другите. Хората — все едно кои, — изглежда, не съществуват за тебе. Затова винаги събуждаш разпри и така ще бъде и занапред, ако не се опиташ да бъдеш малко по-внимателен с околните. Разбира се, аз не знам какво си замислил, но ако решиш да положиш началото още сега и да бъдеш поне малко по-мил с хората, нищичко не може да те спре при тези твои идеи и при умението ти да печелиш другите, стига да поискаш. Това е.

Тя млъкна и зачака неговия отговор.

— Благодаря ти — каза Каупъруд. — Може и да си права. Знам ли. Във всеки случай сериозно съм се замислил за Лондон.

Усещайки, че той смята да предприеме нещо, тя продължи:

— Що се отнася до нас двамата, аз естествено знам, че ти вече не държиш на мен и никога няма да държиш. Сега това ми е съвсем ясно. Но същевременно смятам, че съм играла известна роля в твоя живот и ако не за друго, поне за това, което преживях с теб във Филаделфия и Чикаго, не би трябвало да ме захвърлиш като стара обувка. Няма да е редно. И за теб няма да е добре в крайна сметка. И преди, и сега смятам, че трябва да играем ролята на добро семейство и ти да ми обръщаш малко внимание, а не да ме оставяш тук седмици и месеци без нито едно писмо, без нито една дума, без нищо…

И в този момент отново, както много често преди, той видя как гърлото й се свива и очите й се замъгляват от сълзи. Тя се обърна, сякаш не можеше да каже нито дума повече. Каупъруд съзна, че тъкмо за такъв компромис си е мислел, откак Беренис пристигна в Чикаго. Очевидно Ейлийн бе готова на него, макар той още да не знаеше до каква степен.

— Едно трябва да направя сега — каза Каупъруд. — Да се заема с нещо друго, както и да намеря капитал за него. Искам да запазя този дом тук и всичко да изглежда както преди. Така ще създам добро впечатление за себе си. Беше време, когато исках развод, но ако ти сложиш кръст на миналото и даваш вид, че живеем добре, без да ми вдигаш скандали за личния ми живот, мисля, че ще постигнем добър компромис. Дори съм сигурен. Вече не съм толкова млад и макар да си запазвам правото да имам личен живот, какъвто смятам, че ми е необходим, не виждам защо да не продължаваме по същия начин и дори да създадем впечатлението, че отношенията ни са още по-добри. Съгласна ли си или не?

И тъй като Ейлийн нямаше никакво друго желание, освен да остане негова жена и въпреки лошото му отношение към нея искаше той да успее във всичко, с което се заеме, тя отговори:

— Е, какво друго ми остава? Ти държиш в ръцете си всичките карти. Какво имам аз всъщност? Какво?

Тъкмо тук Каупъруд й каза, че ако му се наложи да замине и Ейлийн сметне, че ще е добре за пред хората да го придружи, той няма да има нищо против, дори ще се радва, ако във вестниците се появят съобщения за брачната хармония помежду им, стига тя да не настоява той да изпълнява задължения, които биха нарушили личния му живот.

— Съгласна съм, щом ти го искаш — отговори Ейлийн. — Няма да е по-малко от това, което получавам сега.

Но същевременно си помисли, че е възможно зад всичко това да се крие друга жена, сигурно онова момиче, Беренис Флеминг. В такъв случай тя щеше да бъде безкомпромисна. Никога, никога нямаше да допусне такова унижение — той да се свърже открито с това суетно и егоистично парвеню. Никога, никога, никога!

Получи се доста интересно — докато Каупъруд си мислеше, че е постигнал, при това доста бързо, значителен напредък в осъществяване на мечтите си, Ейлийн смяташе, че е извоювала поне някаква малка печалба, че колкото повече внимание изисква от Каупъруд, плащайки за това скъпо и прескъпо с чувствата си, толкова по-очевидно ще бъде за всички, че тя още го държи, и толкова по-голям ще бъде общественият й, макар не и личен, триумф.

ГЛАВА XIII

Само няколко минути бяха нужни на Каупъруд на вечерята, за да убеди Коул да накара Грийвс и Хеншоу отново да се обърнат към него. Коул дори изрази мисълта, че в Лондон Каупъруд може би ще намери по-добра възможност за разгръщане на силите си, отколкото Чикаго някога му е предлагало, и в такъв случай бил готов да обсъди евентуални планове за нови капиталовложения.

Каупъруд остана не по-малко доволен и от разговора си с Едуард Бингам, от когото измъкна доста интересни сведения за Брус Толифър. Според Бингам Толифър бил доста изпаднал в момента. Макар навремето да имал много добро положение в обществото и доста пари, сега бил останал и без двете. Все още бил красив, но изглеждал занемарен, „смачкан“. Доскоро го виждали все с картоиграчи и други лица със съмнителна репутация. Повечето от предишните му познати и доброжелатели очевидно вече го били зачеркнали от списъците си.

Бингам обаче счете за нужно да добави, че отскоро у Толифър се забелязвали признаци на съживяване. Сега живеел сам в скромен пансион, така наречения ергенски клуб „Алков“ на Петдесет и трета улица и понякога обядвал в най-добрите ресторанти. Според Бингам Толифър целял едно от следните две неща: или да се хареса на някоя богаташка, която с радост би му заплатила за услугите, или да си намери работа в борсова кантора, където, разчитайки на някогашните му връзки, да му отпуснат заплата. Това критично заключение на Бингам накара Каупъруд да се усмихне, защото той се бе надявал да намери Толифър тъкмо в такова положение.

Каупъруд благодари на Бингам и след като той си отиде, телефонира на Толифър в „Алков“. По това време този джентълмен си лежеше полуоблечен и чакаше унило да стане пет часът, за да излезе на своята „обиколка“ — така наричаше той посещенията си на клубове, ресторанти, театри и барове, където разменяше случайни поздрави с хора, които някога бе познавал или с които се надяваше да завърже ново приятелство. Беше ветровит февруарски ден, три часът следобед, когато той слезе във вестибюла, за да вдигне слушалката с полуизпушена цигара в устата, с разрошена коса и поизносени пантофи.

Когато чу: „Обажда се Франк Каупъруд“, Толифър настръхна и се стегна, тъй като месеци наред бе виждал това име в заглавията на първите страници на вестниците.

— Да, мистър Каупъруд, с какво мога да ви бъда полезен?

В гласа на Толифър звучеше смесица от разбиране, вежливост и готовност да изпълни всичко, което можеше да се поиска от него.

— Искам да ви предложа нещо, което може би ще ви заинтересува, мистър Толифър. Ако имате възможност да минете утре сутринта в десет и тридесет към моето бюро в хотел „Нидърландс“, ще се радвам да се срещнем. Мога ли да ви очаквам по това време?

Човекът, както Толифър не пропусна да забележи, не говореше като началник на своя подчинен, но все пак гласът му бе авторитетен и властен. Толифър при цялото си изключително самомнение бе обзет от доста силно любопитство и вълнение.

— Разбира се, че ще дойда, мистър Каупъруд — отвърна той веднага.

Какво можеше да означава това? Предложение да разпространи акции или облигации? Ако е така, с радост щеше да се хване на тази работа. Седнал в стаята си, той размишляваше върху това неочаквано обаждане и си припомняше всичко, което бе чел въз вестниците за семейство Каупъруд. Те се бяха опитали да пробият и да станат част от висшите кръгове в Ню Йорк. Говореше се, че се наложило да изтърпят някои обиди. Но той отново се замисли за евентуалната работа и новите познанства, които тя може да му донесе. Обзе го някаква неясна радост. Заразглежда лицето и фигурата си, както и дрехите си в килера. Трябва да се обръсне и да си измие косата, да даде дрехите на почистване и гладене. Тази вечер няма да излиза и ще си легне рано, за да бъде бодър на сутринта.

На другата заран се яви в бюрото на Каупъруд по-потиснат и отстъпчив откогато и да било. Защото някак си усещаше, че това е поврат в живота му. Поне така се надяваше, когато влезе и видя този внушителен мъж, седнал зад голямото бюро от палисандрово дърво в средата на стаята. Но веднага се почувства още по-потиснат и малко несигурен в себе си, защото човекът пред него, макар да се държеше съвсем вежливо и дори дружелюбно-приветливо, все пак си оставаше недосегаем, далечен. Може да се каже, реши Толифър, че той е красив, силен и властен. Какви големи магнетични и напълно непроницаеми сини очи, какви здрави, изящни ръце, така леко отпуснати на бюрото пред него, с най-обикновена златна халка на малкия пръст на дясната ръка!

Този пръстен му го бе дала Ейлийн преди години в знак на вечната си любов към него в килията на затвора във Филаделфия, когато Каупъруд бе стигнал онова падение, от което започна голямото му издигане, продължаващо до ден днешен. Той никога не го сваляше от ръката си. И какво правеше сега — уреждаше развлеченията на Ейлийн с някакво декласирано конте, за да може спокойно и блажено да се наслаждава на друга жена. Истинско падение! Той напълно го съзнаваше. Но какво да прави? Трябваше да осъществи плана си, защото той бе породен от условия, които животът чрез самия него и чрез другите бе създал и които в никакъв случай не можеха вече да се променят. Каупъруд трябваше да постига целите си смело, дръзко, безжалостно, да внушава на хората да приемат методите и нуждите му като неизбежни. Затова сега, гледайки Толифър спокойно и доста хладно, му посочи стола и започна:

— Мистър Толифър, седнете, ако обичате. Обадих се вчера на вас, защото делото, което смятам да ви възложа, изисква доста такт и известен опит в обществото. По-нататък ще ви обясня всичко най-подробно. Ще ви призная, че преди да ви се обадя, поразпитах за вас, за вашето минало и положение, но уверявам ви, не съм имал за цел да ви навредя. Дори напротив. Мога да ви бъда полезен, ако вие направите същото за мен.

Тук той се усмихна лъчезарно, на което Толифър отвърна също така сърдечно, оставайки малко нащрек.

— Дано да не сте научили толкова лоши неща за мен, че този разговор да стане безпредметен — каза Толифър тъжно. — Признавам, че животът ми не е бил безупречен. Боя се, че не съм роден за такова нещо.

— Най-вероятно — отвърна Каупъруд доста любезно и утешително. — Но преди да обсъдим въпроса, бъдете съвсем искрен и ми разкажете всичко за себе си. Задачата, която имам предвид, изисква да знам всичко за вас.

Той погледна окуражително Толифър, който, забелязвайки това, на свой ред му разказа накратко, но съвсем честно, цялата история на своя живот от юношеските си години досега. През това време Каупъруд никак не скуча и накрая реши, че Толифър е по-свестен, отколкото той се е надявал, че не е толкова користен и по-скоро е искрен, волен и човек на живота, отколкото хитър и себичен. Затова реши, че може да му се довери повече, отколкото е смятал първоначално.

— Значи сте закъсали с парите.

— Горе-долу — отвърна Толифър с крива усмивка. — Кога ли е било друго!

— Не всички преуспяват. Но кажете ми, сега не се ли опитвате да се стегнете и отново да се свържете, ако е възможно, със средата, към която някога сте принадлежали?

Каупъруд забеляза безпогрешната сянка на антипатия, която премина през лицето на Толифър, когато той отговори:

— Да, така е.

И отново иронична, почти безнадеждна, но интригуваща усмивка:

— И как според вас върви борбата?

— При положението, в което се намирам сега — немного добре. Придобил съм жизненият си опит в свят, който изисква да имаш много повече пари, отколкото имам аз. Надявах се да се свържа с някоя банка или борсова кантора, която има делова работа с мои познати тук, в Ню Йорк. Тогава бих могъл да изкарам нари както за себе си, така и за банката, а и да си създам отново връзки с хора, които наистина биха могли да са ми полезни…

— Ясно — каза Каупъруд. — Но вие доста сте занемарили повечето си връзки и това вероятно немалко ви затруднява. Наистина ли вярвате, че с такава работа ще можете да си спечелите желаното от вас?

— Не мога да кажа, защото не знам — отвърна Толифър, — Само се надявам.

Леко обезкуражителната нотка на недоверие или най-малко съмнението в тона на Каупъруд преди минута накара Толифър да загуби част от надеждите, които имаше. Във всеки случай той продължи доста смело:

— Не съм толкова стар и при всички положения не съм толкова изпаднал, та да не мога да се съвзема. И други са го постигали. Лошото при мен е, че нямам достатъчно пари. Ако навремето ги имах, никога нямаше да изляза от правия път. От липса на пари е, от нищо друго. Но в никакъв случай не смятам, че с мен е свършено, дори сега. Не съм спрял да се опитвам и се надявам на утрешния ден.

— Харесва ми бодрият ви дух — каза Каупъруд. — Дано да сте прав. Във всеки случай няма да е трудно да ви се намери място в борсова кантора.

Толифър се размърда нетърпеливо, обзет от надежда.

— Ще ми се да вярвам — поде той сериозно и почти тъжно. — Все ще е някакво начало за мен.

Каупъруд се усмихна.

— Добре тогава — продължи той. — Мисля, че това спокойно може да бъде уредено. Но при едно условие — че засега няма да се обвързвате с нищо и с никого. Казвам ви го, защото имам предвид нещо друго, с което може да ви помоля да се заемете. То изключва каквото и да било нарушаване на сегашната ви ергенска свобода, но е възможно за известно време да ви се наложи да отделяте специално внимание на една личност, като ще правите съвсем същото, за което ми разказахте преди малко — да обръщате внимание на една доста очарователна жена, която е малко по-стара от вас.

При тези думи Толифър си помисли, че Каупъруд сигурно има намерение да сключи сделка, с някоя своя богата възрастна позната и че той трябва да стане негова маша.

— Разбира се — каза Толифър. — Бих направил всичко за вас, мистър Каупъруд, стига да мога.

В този миг Каупъруд се облегна удобно на стола си, сплете пръсти и загледа Толифър със студен, преценяващ поглед.

— Жената, за която стана дума, е моята съпруга, мистър Толифър — обяви той остро и нагло. — Вече дълги години ние с мисис Каупъруд… не че сме в лоши отношения, не бих казал това… но се отчуждихме един от друг.

В този миг Толифър кимна с пълно разбиране, но Каупъруд продължи припряно:

— Не че винаги сме така. Или че искам да имам някакви доказателства срещу нея за пред съда. Не е това. Тя може да живее живота си както намери за добре, разбира се, в известни рамки. Няма да допусна никакъв публичен скандал, както няма и да разреша някой да я въвлече в някаква грозна история.

— Разбирам — каза Толифър, който вече бе започнал да усеща съществуването на граници, които не Сива да нарушава, ако иска да се облагодетелства от това предложение.

— Още не напълно — възрази Каупъруд малко хладно, — но аз ще ви обясня всичко. Мисис Каупъруд беше много красиво момиче, едно от най-красивите, които някога съм срещал. И все още е доста привлекателна, макар че е на средна възраст. И би могла да стане още по-привлекателна, ако не беше така отчаяна и склонна към депресии, причинени от. нашия разрив, за който поемам цялата отговорност и не я обвинявам за нищо. Сигурно много добре ме разбирате…

— Да — каза Толифър с почтителен интерес.

— Мисис Каупъруд се е оставила на течението — не се грижи за външността си, не общува с никого. Оправданието за това съществува само в нейното съзнание, но не и в действителността. Тоест, каквото и да си мисли, тя все още е млада и има за какво да живее.

— Но аз й влизам в положението — прекъсна го пак Толифър с известно умерено предизвикателство, което се хареса на Каупъруд. То говореше за съчувствие и разбиране.

— Възможно е — каза Каупъруд сухо и доста остро. — Задачата, която ви възлагам и за която естествено ще ви осигуря средства, е да навлезете по някакъв начин в живота й — без мое участие, разбира се и без да й казвате нито дума за този разговор — и да го направите по-интересен и. забавен отсега. Тя се чувства прекалено самотна. Вижда се с твърде малко хора, при това не с тези, с които трябва. Повикал съм ви тук със следната цел — да потърсите начини да разширите кръгозора й, да й създадете обкръжение от хора, по-подходящи за жена с нейното положение и начин и а мислене. Разбира се, ще ви осигуря необходимите пари и очаквам от вас да не нарушавате някои норми. Бих искал да подчертая, че моята цел не е да я въведете във висшите кръгове — нито нея, нито мен. Но има някои междинни среди, в които тя би могла да попадне и да се почувствува по-добре, което ще е добре и за мен. Ако разбирате какво имам предвид, може би ще направите някои предложения.

И Толифър се зае да описва колкото може по-точно възможностите да създаде за Ейлийн живот, какъвто иска Каупъруд. Той го изслуша и, изглежда, остана доволен от начина, по който Толифър е схванал ситуацията.

— Има още нещо, мистър Толифър — продължи той. — Искам да разберете, че вашите услуги в борсовата кантора, която аз ще ви избера, ще бъдат оказвани лично на мен. Надявам се, че ще се споразумеем по този въпрос — и стана от стола, с което показа, че срещата е приключила.

— Да, мистър Каупъруд — отвърна Толифър, който също стана с усмивка.

— Добре. Може би няма да мога да се видя с вас много скоро, но няма да ви оставя без инструкции. Ще уредя да ви се открие сметка. Смятам, че това е всичко. Довиждане.

И тези думи заедно с появилото се отново студено достойнство накараха Толифър пак да усети остро огромната пропаст, която зееше между него и този човек.

ГЛАВА XIV

Толифър се почувствува съвсем окрилен от тази необичайна среща. След като излезе от бюрото, той пое на север по Пето авеню, за да разгледа красивия палат на семейство Каупъруд. След като се полюбува на линиите и декорациите на този италиански дворец, се почувствува като герой на някакво приключение и взе файтон за ресторант „Делмонико“ на Пето авеню и Двадесет и седма улица. В този район обядваше цветът на нюйоркското общество — амбициозни сноби, артисти, художници и адвокати, които идваха тук, за да видят другите и да бъдат видени от тях. Толифър не си тръгна от ресторанта, докато не поговори с най-малко шестима от по-известните му посетители, а и понеже беше в превъзходно настроение и със самочувствие, направи силно впечатление на още много други.

Между временно Каупъруд се разпореди в Централното акционерно-кредитно дружество, където бе един от директорите, лицето Брус Толифър, живущо в „Алков“ на Петдесет и трета улица край Парк авеню, да бъде уведомено да се яви незабавно в отдела за специалните разходи, където ще му бъдат дадени инструкции във връзка с възложената му задача. Толифър изпълни нареждането още същия ден, получи аванс от една месечна заплата — осемстотин долара, и се почувствува на седмото небе. Веднага се зае да разучи възможно най-внимателно нюйоркската история на семейство Каупъруд, като разпита не само вестникарите, но и всички други добре осведомени лица в бохемските барове и ресторанти в града: в „Джилои хаус“, „Мартиник“, „Марлборо“ и „Метрополитън“ на Бродуей и Четиридесет и втора улица, тази Мека на светските безделници.

След като установи, че Ейлийн се е появявала с този или онзи актьор в някои ресторанти или на конни състезания, както и на други обществени места, той реши да се включи по някакъв начин в тези събирания, където можеше да я срещне. Разбира се, най-доброто начало би било едно официално запознаване.

Уредил по такъв начин развлеченията на Ейлийн, Каупъруд вече можеше да хвърли всички сили в уреждането на продажбата на поне част от чикагските си ценни книжа. Същевременно очакваше как ще тръгнат преговорите на Коул с представителите на линията Чаринг Крос. Главната му цел засега бе да протака още, докато ги докара до такова състояние, че на следващата им среща те да му направят разумно предложение.

Затова когато Джаркинс пристигна с новината, че Грийвс и Хеншоу отново са готови да разговарят с него, той не прояви голям интерес. Ако наистина му направят изгодно предложение, а не просто да го ударят на пазарлък както преди и ако се появят през следващите десетина дни…

После Джаркинс веднага изпрати телеграма до лондонския си съдружник Клурфейн, изтъквайки необходимостта да се действува веднага. След двадесет и четири часа господата Грийвс и Хеншоу се качиха на кораб за Ню Йорк. А след пристигането си се затвориха за няколко дни с Джаркинс и Рандолф, за да обсъдят условията на предложението, което щяха да направят на Каупъруд. Накрая си уредиха среща с него, без да знаят, че той самият бе нейният инициатор, и бяха въведени в кабинета му от Джаркинс и Рандолф, които също не подозираха каква роля играят.

Каупъруд много добре знаеше, че Грийвс и Хеншоу са известни английски строителни предприемачи. Както му съобщи Сипънс, бяха и сравнително богати. Освен договора си с Електротранспортната компания за изграждане на тунелите и станциите на новата подземна железница неотдавна бяха откупили от нея за тридесет хиляди лири разрешителното за строеж и експлоатация на цялата линия.

Сега Електротранспортната компания очевидно имаше финансови затруднения. Поради участието на акционери като Райдър, лорд Стейн, Джонсън и неколцина техни приятели тя разполагаше с хора с добри познания в правото и финансите, но нито един от тях нямаше истинска представа как да финансира и успешно да експлоатира подобно предприятие; от друга страна, те нямаха достатъчно собствен капитал за такова начинание. Лорд Стейн навремето бе вложил големи суми в двете централни линии — Районната и Метрополитън, но те не му носеха никакви доходи. Затова той се отказа от линията Чаринг Крос и убеди компанията да отстъпи правото на собственост върху нея на Грийвс и Хеншоу за тридесет хиляди лири плюс онези десет хиляди, които те бяха внесли предварително за полагането на линиите и оборудването на тунелите. И тъй като Каупъруд обмисляше проекта за строеж на нова кръгова линия, той естествено не би имал нищо против да придобие линията Чаринг Крос, която можеше да бъде експлоатирана самостоятелно, а ако пък успееше да си осигури контрол върху старите линии, можеше да създаде единна мрежа, присъединявайки новата линия към старите. С други думи, това бе голям шанс за него.

Но когато Грийвс и Хеншоу, придружени от Джаркинс и Рандолф, които бяха положили немалко усилия,, за да уредят тази среща, се появиха при Каупъруд, той ги посрещна доста хладно. Грийвс, едър представителен мъж в цъфтящо здраве, бе типичен пример за самоуверен и самодоволен еснаф. Хеншоу, също висок, но слаб п бледен, правеше впечатление на по-светски мъж. Каупъруд прегледа плановете и документите, които те разстлаха на масата пред него, и като изслуша още веднъж внимателно цялата история, сякаш я чува за пръв път, им зададе само няколко въпроса.

— Да приемем, господа, че тази сделка ме заинтересува дотолкова, че да поискам да се запозная подробно с нея — каза той. — В какъв срок бихте могли да ми осигурите това? Защото, ако правилно съм ви разбрал, вие ми предлагате вашия контролен пакет акции заедно с договора за постройката на линията. Така ли е?

При тези думи Грийвс и Хеншоу се вцепениха — те изобщо не възнамеряваха да му предлагат подобно нещо. Затова побързаха да му обяснят, че биха искали той да купи половината от акциите за тридесет хиляди лири, а останалите петдесет процента и договора за строежа да запазят за себе си. Но затова пък — както съвсем наивно му обясниха — били готови да използват влиянието си при пласирането на акциите по сто долара на обща стойност осем милиона; тези акции били пуснати от Електротранспортната компания, но тя нямала възможност да ги разпродаде и им отстъпила своята половина. Добавиха също, че човек като Каупъруд несъмнено ще успее така да подхване финансирането и експлоатацията, че тя да му носи доход, на което Каупъруд само се засмя — интересуваха го не строежът и експлоатацията на новата линия, а контролът върху цялата мрежа на подземните железници.

— Доколкото разбрах от нашия разговор, от строежа на линията вие ще получите за вашата компания значителна сума, не по-малко от десет процента? — попита Каупъруд. — Така ли е?

— Очакваме да получим обичайната печалба за строителни работи, не повече — отвърна Грийвс.

— Да допуснем — отбеляза вежливо Каупъруд. — Но ако правилно съм ви разбрал, господа, вие очаквате да спечелите най-малко петстотин хиляди долара от строежа на линията, без да се смятат доходите, които ще получите като притежатели на акции от същата компания, за която строите?

— Но срещу нашите петдесет процента ние се задължаваме да привлечем някакви английски капитали — обясни Хеншоу.

— А колко по-точно? — внимателно попита Каупъруд, като си каза, че ако успее да получи петдесет и един процента от акциите на Чаринг Крос, си струва да помисли.

Но както стана ясно сега от отговора им, те самите още не знаеха на колко ще възлезе този капитал. Ако Каупъруд се захванеше с проекта, той щеше да поеме задължението да внесе необходимата гаранция в държавни ценни книжа и това щеше да направи строежа възможен — тогава двадесет и пет процента от всички разходи щяха да се покрият от продажбата на акциите, които ще се купуват.

— А вие можете ли да ми гарантирате това? — заинтересува се Каупъруд. — С други думи, съгласни ли сте да приемете като условие за вашето участие в проекта задължението да задвижите този капитал, преди да получите акциите?

Не, такъв риск те не можели да поемат. Но ако се окаже, че не са събрали необходимата сума, тогава сигурно ще се наложи да отстъпят и да оставят за себе си по-малко от петдесет процента от акциите, да речем — тридесет или тридесет и пет, но при условие че строежът бъде възложен на тях.

Каупъруд отново се усмихна.

— Изненадвате ме, господа — каза той. — Вие сте така компетентни по инженерната, техническата част на проекта, а финансовата, изглежда, не ви интересува. Не бива така. Нима не сте учили дълги години, нима не сте работили много след това, за да достигнете сегашното си положение и престиж, които ви дават възможност да получавате такива поръчки? И на мен, финансиста, ми се наложи да измина същия път. Напразно си мислите, че има предприемач, разполагащ с капитал, който ще се съгласи да даде от джоба си парите за строежа и експлоатацията на толкова голяма линия. Няма да намерите такъв човек — рискът е прекалено голям. Всеки финансист ще се види принуден да действува така, както смятате да действате вие: ще накара други да вложат своите капитали, И никой финансист няма да ви предложи пари за някое предприятие, преди да осигури, на първо място, печалба за себе4 си, а на второ — за тези, чиито капитали е вложил в проекта. А за да има такава възможност, той трябва да си осигури повече от петдесет процента от акциите.

Грийвс и Хеншоу не можаха да му отговорят нищо, и той продължи:

— А вие искате не само да вложа капитала си или поне по-голямата част от необходимата сума, която ще ви даде възможност да съберете останалата; вие искате да ви заплатя и за строежа, а след това да експлоатирам построената с мои пари железница заедно с вас. Ако наистина очаквате това от мен, няма за какво да говорим. Такова предложение не ме интересува. Бих могъл да купя вашето имуществено право върху акциите, за което сте платили тридесет хиляди лири, ако това ми осигури контролния пакет. Едва тогава бих могъл да ви оставя вашия дял от десет хиляди и договора за строежа, но нищо повече. Защото освен всичко останало има и гаранционни акции за шестдесет хиляди лири, за които също трябва да се плащат четири процента.

Джаркинс и Рандолф мълчаха унило, защото усещаха, че нещо е останало недомислено. А Грийвс и Хеншоу смутено се поглеждаха. Така да се провалят! Нищо не спечелиха, само се изложиха.

— Добре — каза накрая Грийвс. — Явно вие сам ще решите как да постъпите, мистър Каупъруд. Но бихме искали да знаете, че за нас не съществува по-разумно предложение от нашето. Лондон е изключително подходящ за строителство на подземна железница. Ние нямаме единна мрежа и линии като тази безусловно са необходими; те все едно ще бъдат строени, а и пари за тях ще се намерят.

— Възможно е — отвърна Каупъруд, — но аз лично предпочитам да изчакам. Ако след време преценки те всички възможности и се убедите, че няма да се справите с този проект, може би ще потърсите подкрепата ми. Тогава се обърнете към мен в писмена форма и ще помислим. Но аз съм длъжен да ви заявя предварително: можете да разчитате на моето участие в този проект само в случай, че аз диктувам условията. Естествено това не значи, че ще се меся във вашите строителни работи или ще променя условията на договора ви. Смятам, че той може да остане в този си вид, стига вашите разходи по оборудването да ме удовлетворяват.

Той замълча и почна да барабани с пръсти по масата, сякаш искаше да покаже, че разговорът е приключил. Но когато англичаните станаха, за да се сбогуват, добави:

— И тъй като ние не постигнахме сега никакво сериозно споразумение, ще ви бъда много признателен, господа, ако запазите нашия разговор в тайна.

Каупъруд направи знак на Джаркинс да остане и когато другите излязоха, се обърна рязко към него:

— Все такива ги вършите, Джаркинс, а работата сама ви се пъха в ръцете. Видяхте ли какво етана? Водите ми тези хора и те, както и вие, твърдят, че държат в ръцете си голям договор за строеж на метрополитен в Лондон. Ако запретнем ръкави печалбите ни от такова предприятие могат да са несметни. А тези хора ми се явяват, без да имат и най-малката представа как да водят деловите си работи. Но затова пък вие много добре знаете — трябва да имам контрол, пълен контрол над предприятието. Не съм сигурен, че и сега са разбрали какъв огромен опит имам и как мога да се развихря, ако получа такъв великолепен договор. Мислят си, че мога да се помамя от половината печалба, а те със своите приятели да имат контрол над строежа. Предупреждавам ви, Джаркинс — и Каупъруд му хвърли такъв злостен поглед, че на Джаркинс му полазиха мравки по гърба, — ако искате да ми бъдете полезен, спрете да се занимавате с това глупаво предложение и се постарайте да ми набавите най-подробни и изчерпателни сведения за лондонската подземна железница и за това, какви възможности се крият в нея. Колкото до вашите лични съображения относно мен и деловите ми работи, можете да ги запазите за себе си. Ако преди да поканите тези хора при мен, си бяхте направили труда да пообиколите Лондон и да си изясните на място всичко, което може да се разбере за тях, сега нямаше да ни губите времето нито на мен, нито на тях.

— Да, сър — промълви Джаркинс. Той беше тлъсто, пухкаво човече на около четиридесет, издокаран като конте, като манекен от витрина, а сега се обливаше в пот от силното вълнение. Имаше черни неспокойни очи, малко остро носле и меки пълни устни. Все си мечтаеше за някакъв голям финансов удар, който ще го направи пръв милионер и знаменитост, привличаща погледите на всички тези избраници, които посещават премиерите, спортните състезания, кучешките изложби и всякакви други снобски сборища. Той имаше доста познати и в Ню Йорк, и в Лондон.

Каупъруд го знаеше и разбираше, че Джаркинс може да му бъде полезен. Само че сега не намираше за необходимо да си разкрива картите пред него и се ограничи само с няколко намека, като реши, че те са напълно достатъчни, за да се хвърли Джаркинс по следите на Грийвс и Хеншоу и да се опита да постигне споразумение с тях. Той дори сигурно щеше да замине за Лондон, а в такъв случай… по-добър агент по рекламата, здраве му кажи!

ГЛАВА XV

И наистина не мина и седмица от заминаването на господата Грийвс и Хеншоу и Джаркинс ги последва в Лондон; треска го тресеше, защото умираше от желание да участвува непосредствено в тази грандиозна авантюра, която накрая ще му донесе така желаните милиони.

Макар първата крачка, направена от Каупъруд към придобиването на линията Чаринг Крос, тоест разговорът му с Грийвс и Хеншоу, да не му донесе желания резултат, той ни най-малко не се разколеба. Сипънс му изпрати достатъчно интересни сведения и Каупъруд твърдо реши да получи концесията за строеж на подземна железница в Лондон, дори ако от линията Чаринг Крос не излезе нищо. Във връзка с това в дома му се водеха разговори и се устройваха приеми и Ейлийн остана с впечатлението, че мъжът й по малко се възвръща към стария си начин на живот, онзи някогашен живот в Чикаго, с който бяха свързани най-щастливите й, най-ярките й спомени. Тя понякога се питаше: дали пък… малко ли чудеса стават по света… дали пък тази чикагска катастрофа не го е отрезвила и не му се е поискало да се върне, макар и външно, към някогашните отношения с нея; и макар че сега не знаеше почти нищо за него, тези мисли донякъде я утешаваха.

А всъщност Каупъруд с всеки изминал ден се увличаше все повече и повече по Беренис. С учудване откриваше у нея нови, неочаквани черти. От време на време я обземаше някаква игривост и тя беше способна на какви ли не немирни закачки. Притежаваше здрав разум, който обаче не й пречеше понякога да се държи своенравно, и всичко това възхищаваше Каупъруд.

Веднъж, още бяха в Чикаго, отидоха да обядват в един ресторант, който бяха посетили преди няколко дни. Когато слязоха от шейната, Беренис му предложи да се поразходят из гората. Там, на края й, сред засипаните със сняг борове и млади дъбове, той изведнъж видя снежен човек, а когато се приближиха, се оказа, че това с съвършено точно, макар и карикатурно, копие на самия него. Беренис нарочно бе дошла тук сутринта и го бе направила. За очи му бе сложила две блестящи сиви камъчета, а за нос и уста — борови шишарки, много добре избрани по форма и големина. Преди това бе откраднала една от шапките му и тази шапка, леко килната на главата на снежния човек, допълваше приликата с Каупъруд. Когато този двойник изведнъж се появи пред тях измежду дърветата, осветен от огненочервените лъчи на залязващото слънце, Каупъруд дори потръпна от изненада.

— Беви? Какви ги вършиш? Кога си успяла да го направиш, хитрушо? — И той се разсмя гръмко. Снежният Каупъруд го гледаше съвсем като жив, с присвити очи и щръкнал, необикновено внушителен нос.

— Сутринта — отвърна Беренис. — Дойдох тук сама и си направих снежно човече.

— Ама той много прилича на мен — забеляза удивен Каупъруд. — И за колко време го направи, Беви?

— За около час — тя отстъпи назад, за да го огледа добре. Сетне хвана бастуна на Каупъруд и го сложи върху един от джобовете на снежния човек, очертани е малки камъчета. — Гледай сега колко си съвършен! Целият от сняг, шишарки и каменни копчета! — с тези думи Беренис се протегна и целуна снежния човек по устата.

— Беви, ако ще се целуваш, по-добре ела тук — и Каупъруд я сграбчи за раменете, като усещаше, че в това момиче има нещо тайнствено, сякаш то е горска фея. — Беренис, скъпа, ти ме смущаваш. Честна дума. Какво си ти, момиче от плът и кръв или дух, вещица?

— А ти не знаеше ли? — и тя се обърна и насочи към него ръцете си с разперени пръсти. — Вещица съм аз и мога да те превърна на сняг и лед. — И пристъпи зловещо към него.

— Стига, Беренис! Стига глупости. Понякога си мисля, че ти самата си омагьосана. А мен можеш да ме омагьосваш колкото си щеш, само не ме напускай — и той я целуна по устата и я стисна здраво в прегръдката си.

Но Беренис се дръпна и се обърна пак към снежния човек.

— Видя ли сега как развали всичко! — възкликна тя. — Излезе, че той не е истински. А пък аз така се мъчех да е като жив. Беше толкова голям и студен и толкова много се нуждаеше от мене. А сега ще трябва да го погубя бедничкия, за да не го знае никой друг, освен мен.

Изведнъж Беренис замахна с бастуна на Каупъруд и разруши снежния човек.

— Виждаш ли, аз съм те създала и сега аз те погубвам! — и докато говореше, разпръскваше снега с ръцете си в ръкавици, а той я гледаше удивен.

— Беви, миличка, какви ги приказваш? Щом искаш да ме създаваш и погубваш, прави го, само не ме напускай. Ти ме отвеждаш в неведоми краища, в нови и странни настроения, в целия този твой чуден свят, а аз съм така щастлив да поема с теб. Вярваш ли ми?

— Разбира се, мили — отвърна му Беренис със съвсем различен, ведър тон, сякаш я е нямало предишната сцена. — Така ни е писано. Така и трябва да бъде.

И тя го хвана под ръка. Сякаш бе излязла от някакъв свой транс или видение, за което му се искаше да я попита, но реши, че не бива. Сега повече от всеки друг път Каупъруд усети как в нея има нещо, което го вълнува, съзна, че може да се приближи до нея, да се взре и да я докосне без никакви задръжки, че сега, както никога дотогава, може да се разхожда и да говори, да бъде с нея. Ето в това се криеше цялата земна радост, за която си струва да се живее. Той за нищо на света не искаше да се разделя с нея, защото не познаваше човек, който да е така разностранен, винаги така различен, разумен и практичен, а същевременно така нереален и непостоянен. Артистична натура, която едновременно с това е по-изобретателна и колоритна от всички жени, които бе познавал!

Дори и в най-интимните им мигове още от самото начало в нея имаше нещо, което не само го изненадваше, но и го примамваше. Беренис не се отпускаше и изгубваше в прегръдките му, не се оставяше да бъде напълно обладана от него. Не плътска радост беше тя, създадена, за да утоли мъжките страсти на Каупъруд или на когото и да било. Напротив, колкото и трескаво да се любеше, тя не забравяше за силата си, чара си — за разпилените по лицето си златисточервени коси, за магнетизма и магията на зластните си сини очи, за сладостта на устните си с тяхната вълшебна и тайнствена усмивка.

Това си и мислеше той след най-бурните им и изтощителни преживявания — нейната страст не е груба и дива, тя е по-скоро някакво славно превъзнасяне на собствената й красота, която засилва мощта си чрез загадката и му въздейства така, както никоя друга досега. Защото не Беренис, а той се чувствуваше обладан — духовно и физически, потънал в странната екзотика на техните отношения.

ГЛАВА XVI

Тъй като трябваше да съгласува поне някои подробности с Толифър, за да постигнат двамата успех в плана си за Ейлийн, Каупъруд реши да й каже за предстоящото след няколко седмици пътуване до Лондон и да й предложи да го придружи. Сетне щеше да съобщи за това на Толифър и да му обясни, че очаква от него да я забавлява по пътя, за да не се измъчва тя както преди от пренебрежението на съпруга си. По това време Каупъруд бе в превъзходно настроение. След дългия трагичен разрив помежду им сега очакваше нещата да се уредят така, че да се облекчи болката й и да се постигне поне привидно покой помежду им.

Когато го видя — здрав, самоуверен, ведър, с гардения на ревера си, със сива шапка, сиви ръкавици, размахал бастуна си, — Ейлийн едва се сдържа да не му се усмихне по-мило, отколкото смяташе, че той заслужава. Каупъруд започна веднага да й разказва за своите работи. Прочела ли е във вестниците, че един от най-големите му врагове в Чикаго е починал? Е, една грижа по-малко! Какво ще обядват? Той би искал Ейдриан да приготви писия със сос „Маргери“, ако не е вече късно. Между другото, бил е доста зает, ходил е до Бостън и Балтимор и скоро трябвало да замине за Чикаго. А онази работа в Лондон… работи по въпроса и скоро може да му се наложи да пътува и дотам. Тя би ли искала да го придружи? Разбира се, в Лондон той ще бъде много зает, но Ейлийн може да замине за Париж или Биариц и двамата да се срещат там за почивните дни.

Изненадана от тези нови събития, Ейлийн се наведе напред, както седеше на стола, а очите й грейнаха от радост. Сетне се усети, спомни си истинските си отношения с този свой съпруг и се отпусна назад. Прекалено много я бе мамил, за да е сигурна за каквото и да е. И все пак тя реши да приеме тази покана като искрено желание на Каупъруд да бъде с нея.

— Чудесно! Наистина ли искаш да дойда? — попита Ейлийн.

— Нима иначе щях да те каня? Разбира се, че искам да съм с теб. За мен това е сериозно начинание. Може да успея, а може и да се проваля. Във всеки случай — и тук той прибягна отново до обичайните си спасителни лъжи, така ласкави, че я пробождаха в самото сърце — ти беше с мен в началото на другите ми две начинания. Защо да не си и сега, при третото?

— Да, Франк, бих искала да бъда с теб, ако ти намериш за добре. Би било чудесно. Когато решиш, аз ще съм готова. Кога отплаваме, с кой кораб?

— Ще наредя на Джеймисън да провери и ще ти кажа — отвърна Каупъруд. Джеймисън бе личният му секретар.

Ейлийн отиде до вратата и звънна на Кар, за да се разпореди за обяда. Чувствуваше се цялата съживена както някога, когато бе част от живота му, от неговата мощ и успехи. Тя нареди на Кар също така да извади куфарите и й съобщи в какво състояние са.

Тогава Каупъруд изрази загриженост за здравословното състояние на тропическите птички, които бе изписал от чужбина за оранжерията си, и предложи да отидат да ги видят. В превъзходно настроение Ейлийн пристъпваше бързо до него и го наблюдаваше, докато той оглеждаше двата игриви папагала от Ориноко и свиркаше на мъжкия, за да го накара да му отвърне с пронизителния си писък. Изведнъж Каупъруд се обърна към нея и й каза:

— Нали знаеш, Ейлийн, винаги съм искал да превърна тази къща в наистина хубав музей. Непрекъснато купувам нови неща и скоро ще имам една от най-забележителните частни колекции. Напоследък все си мисля как да направим с теб така, че когато ме няма вече, а това рано или късно ще стане, тя да се съхрани не толкова в памет на мен, колкото да радва хората, които обичат такива неща. Тъкмо се каня да правя ново завещание и ще трябва да обмисля тези неща.

Ейлийн бе озадачена от думите му. Какво означаваха те?

— Скоро ще навърша шестдесет години — продължи той спокойно — и макар да не се каня да умирам, непременно трябва да уредя някои неща. Като изпълнители на завещанието ми ще назова мистър Доулан от Филаделфия и мистър Коул, както и тамошното Централно акционерно дружество. Доулан и Коул разбират от финансовата и правната част на въпроса и съм сигурен, че ще изпълнят желанията ми. Но тъй като смятам да ти оставя къщата, за да я обитаваш, докато си жива, защо да не те свържа с Доулан и Коул, за да можеш или сама да отвориш къщата за обществеността, или да дадеш разпореждания в този смисъл. Искам домът ни да е красив и да си остане такъв, след като умра.

Ейлийн се развълнува още повече. Не знаеше какво е накарало мъжа и да я намеси в деловите си работи, но се почувствува поласкана и доволна. Може пък да е започнал да гледа по-трезво на живота.

— Знаеш ли, Франк — каза тя, като се опитваше да не издава вълнението си, — винаги съм взимала присърце всичко, свързано с теб. Никога не съм имала друг живот извън тебе и не искам да имам, макар че ти вече не можеш да кажеш същото. Но що се отнася до тази къща, ако ти ми я оставиш или ме направиш един от изпълнителите на завещанието си, можеш да бъдеш сигурен, че няма да променя нищо в нея. Никога не съм си въобразявала, че имам твоя вкус или познания. Просто знай, че твоите желания винаги ще бъдат свещени за мен.

Докато тя говореше, Каупъруд бодеше с пръст зелено-оранжевия папагал макао, чийто писклив глас заедно с дръзкото му оперение никак не подхождаха на тържественото му настроение. И все пак думите на Ейлийн го трогнаха, той протегна ръка и я потупа по рамото.

— Знам, Ейлийн. Просто ми се ще двамата да гледахме еднакво на живота. Но тъй като това не се получава, бих искал да направя възможно най-добрия компромис, защото знам, че каквото и да е станало и да става между нас, ти ме обичаш и сигурно ще ме обичаш и занапред. И, ако щеш вярвай, готов съм щедро да ти се отблагодаря, стига да мога. Затова правя каквото е по силите ми — тази работа във връзка с къщата и още някои неща, за които ще си поговорим.

По-късно, докато обядваха, той й каза за намерението си да направи дарение — болница, оборудвана с големи изследователски лаборатории, както и още няколко други неща. Посочи й, че в тази връзка ще му се налага често да идва в Ню Йорк и да отсяда в тази къща. В такива случаи ще предпочита тя да си е там. Разбира се, понякога и Ейлийн ще пътува в чужбина.

Като я гледаше така щастлива и доволна, Каупъруд мислено се поздрави, че е успял да я предразположи. Ако продължаваха така, всичко щеше да е наред.

ГЛАВА XVII

След като пристигна в Лондон, Джаркинс веднага съобщи на партньора си Клурфейн главозамайващата новина, че великият Каупъруд май наистина се интересува от цялата лондонска подземна железница! Описа му поведението и думите на Каупъруд и му обясни колко много са сгрешили, като не са усетили навреме, че човек с такива огромни капитали не би се занимавал само с някаква си малка подземна линия. Колко смешни са Грийвс и Хеншоу, като си въобразяват, че могат да го спечелят само с петдесет процента от тяхната линия! Такива условия той в никакъв случай не би приел. Ще се задоволи само с петдесет и един процента, които да му осигуряват контролния пакет. Как мисли Клурфейн, ще могат ли Грийвс и Хеншоу да намерят пари за своята линия в Англия?

Клурфейн, едър, пълен холандец, колкото ловък в дребните практически задачи, толкова и неспособен на сделки, които изискват размах и дързост, му отговори:

— В никакъв случай! Имаме прекалено много такива договори. Твърде много компании се борят за отделните линии. И никоя не желае да се обедини с друга и да осигури на обществото удобен маршрут на разумна цена. Изпитал съм го на гърба си, защото от години пътувам из Лондон. Ами помисли си, има две централни линии, Метрополитън и Районната, които обхващат деловия център на Лондон — и той изтъкна някои от практическите и финансовите грешки, направени при изграждането на тези две линии, както и възникналите от тях трудности.

Компаниите така и не се съгласили да се обединят и да построят нови линии, нито пък да електрифицират и да модернизират старите. Все още използвали парни локомотиви в тунелите и на откритите места. Единствената компания, която изобщо проявявала някакъв разум, била „Сити — Южен Лондон“, която построила линията от Паметника¹ до Клапам Комън и пуснала по нея електрически влакове с трета релса. Те вървели гладко, били добре осветени и това била единствената добре поддържана отсечка в града. Но била твърде къса. На колелото пътниците трябвало да се прекачват в да плащат допълнително. Лондон определено се нуждаел от човек като Каупъруд или от неколцина английски финансисти, които да се обединят, за да финансират и разширят мрежата.

А колкото до новите линии, Каупъруд би могъл да получи концесия например за тази от Бейкър Стрийт до Уотърлу, която е в ръцете на един англичанин на име Абингтън Скар. Скар имал договора вече от шестнадесет месеца и нищо не предприел. А се говорело и за нови разклонения на Районната, но и в двата случая бил необходим капитал.

— Всъщност — заключи Клурфейн, — ако Каупъруд наистина иска Чаринг Крос няма да му е много трудно да я получи. Преди две години Електротранспортната компания се отказа да я финансира. Договорът премина в ръцете на тези двама инженери, но те сигурно не са получавали никакви други предложения, освен това на Каупъруд. Пък и те не са специалисти по транспорта и ако не намерят някой, който да има пари колкото Каупъруд, едва ли ще осъществят проекта си.

— Е, няма какво да се грижим за тях, нали? — заяви Джаркинс.

— Вярно — отвърна Клурфейн. — Но ми се струва, че трябва да помислим за някои от хората, които са свързани с двете стари централни линии, Районната и Метрополитън, или за някои от банкерите на Треднийдъл Стрийт и да видим какво ще стане. Ти познаваш Крошоу от „Крошоу и Воукс“. Те се опитаха да намерят пари за Грийвс и Хеншоу, откак двамата са се заели с този проект. Не успяха, разбира се, както не успя и Електротранспорта ата компания преди тях. Твърде много искат.

— Електротранспортната ли? — попита Джаркинс. — Че нали тази компания имаше проекта в началото? Що за хора са те?

Клурфейн набързо си припомни ред неща във връзка с тях, не всичко, което Сипънс бе разкрил, но достатъчно, за да заинтересува двамата мъже. Сега от въртопа на паметта му изплуваха Стейн, Райдър, Булок и Джонсън, но най-вече Джонсън и Стейн. Те бяха от главните организатори на проекта Чаринг Крос — Хампстед, Стейн беше аристократ, притежател на много акции на Районната, а също така и на Сити — Южен Лондон; Джонсън бе съветник на Стейн и юрисконсулт както на Районната, така и на Метрополитън и притежаваше акции и от двете линии.

— А защо не се срещнем с този Джонсън? — попита Джаркинс, превърнал се целият в слух поради раздора си с Каупъруд. — Той сигурно доста добре е осведомен какво става.

Клурфейн стоеше до прозореца и гледаше към улицата.

— Чудесно! — възкликна той и се обърна с лице към Джаркинс. — Защо не? Само че… — той млъкна и погледна предпазливо Джаркинс. — Дали е коректно? Както разбирам, нямаме право да казваме, че представляваме Каупъруд. От думите ви ми става ясно — той се е съгласил само да изслуша Грийвс и Хеншоу в Ню Йорк, защото ние го помолихме. Не ни е възлагал да вършим нищо във връзка с тях.

— Във всеки случай ми се струва добре да сондираме този Джонсън — отвърна Джаркинс, — да му подхвърлим, че Каупъруд или някой друг известен милионер се интересува от идеята за обединяването на някои от линиите. Да му намекнем също, че ако неговата компания успее да си върне линията Чаринг Крос, ще може да я препродаде на него. В такъв случай като посредници, които са ги свързали, ние можем да получим доста добра комисиона. Освен това, ако успеем сега да купим някоя. и друга акция и да я препродадем от името на Каупъруд или от тяхно име, можем да останем в предприятието като агенти по покупко-продажбата. Защо не?

— Не е лоша тази идея — каза Клурфейн оживен. — Ще ида да го потърся по телефона.

Той се затътри към съседната стая, но изведнъж се спря и погледна Джаркинс.

— Най-лесно ще е да го помолим за консултация по наш финансов проблем, за който не искаме да говорим по телефона. Той ще си помисли, че го чака хонорар, и ние ще го оставим в това заблуждение, докато му обясним за какво става дума.

— Добре — каза Джаркинс. — Да му се обадим сега.

След като много предпазливо се обясни с Джонсън по телефона, Клурфейн се обърна и рече:

— Каза да се видим утре в единадесет часа.

— Чудесно! — възкликна Джаркинс. — Мисля, че сега сме на прав път. Във всеки случай действаме. А ако той лично не се заеме, може пък да познава подходящ човек.

— Точно така, точно така — повтори Клурфейн, който в този миг бе загрижен главно да му се признае полагаемата му се заслуга за този бизнес. — Толкова се радвам, че се сетих за него. Това може да се окаже най-големият ни удар.

— Точно така, точно така — пригласяше му Джаркинс, който бе въодушевен, но не чак толкова, защото съжаляваше, че идеята не е хрумнала на него. Защото Джаркинс винаги се бе смятал не само за мозъка, но и за движещата сила на тази комбинация.

ГЛАВА XVIII

Кантората на „Райдър, Булок, Джонсън и Чанс“, както и тази на лорд Стейн, се намираха в една от най-мрачните части на Стори Стрийт в близост до сградите на адвокатските корпорации. Като се изключат тези сгради, целият район би се сторил на всеки американец доста неподходящо място за кантори на едни от най-стабилните английски юристи. Малките, неколкократно престроявани три- и четириетажни къщи или някогашни складове сега бяха превърнати в приемни и кабинети, в библиотеки и архиви на около десетина юристи заедно с техните стенографи, секретари, момчета за всичко и други помощници.

Самата Стори Стрийт бе толкова тясна, че двамина не можеха да се разхождат под ръка по тротоара, без да се блъскат. По самия път можеха да се разминат две колички, но в никакъв случай два по-големи екипажа. И все пак в тази теснотия се изливаше цял порой от служещи, между тях и тези, които минаваха оттук напряко, за да стигнат до Странд и съседните оживени улици.

Фирмата на Райдър, Булок, Джонсън и Чанс заемаше и четирите етажа на Стори Стрийт номер 33. Къщата имаше фасада, широка не повече от седем метра, а на дължина бе около петнадесет. Партерът, където някога се помещавали приемната и холът на един много необщителен стар съдия от предишното поколение, сега бе зает от общата приемна и библиотеката. Кантората на лорд Стейн бе малка и се намираше на първия етаж, отзад; третият етаж бе определен за тримата най-важни членове на фирмата — Райдър, Джонсън и Булок; Чанс, заедно с многото си помощници, заемаше четвъртия етаж. Кантората на Елвърсън Джонсън, най-отзад на втория етаж, гледаше към малък двор. Покрит с камъни, той някога бил част от древен римски двор, но бе загубил своя исторически блясък, тъй като хората бяха принудени да го съзерцават ден след ден.

Асансьор нямаше. От средата на втория етаж до покрива минаваше доста голяма вентилационна шахта. Канторите бяха снабдени и с някакви старовремски вентилатори, които трябваше да вкарват нов кислород в помещенията. Освен това във всяка стая имаше камина, в която през мъгливите, дъждовни дни на зимата горяха битумни въглища, а това допринасяше много за техния уют и очарование. Във всяка адвокатска стая имаше големи, добре направени бюра и столове и бели мраморни камини, на чиито полици бяха наредени книги или статуетки. По стените висяха остарели гравюри на някогашни светила на английската юриспруденция или пейзажи от Англия.

Джонсън, най-властният и амбициозен партньор, бе в общи линии практичен човек и следваше главно своя си път, като се ръководеше най-вече от собствените си интереси. В едно кътче от съзнанието му обаче оставаше място и за отвлечени разсъждения, например за значимостта на религията, той дори бе способен да симпатизира на някои неконформистки доктрини. Понякога размишляваше за лицемерието и духовния застой на англиканската църква, а също за земното, както и небесно величие на такива прочути църковници като Джон Нокс, Уилям Пен, Джордж Фокс и Джон Уесли. В тази своя сложна и странна представа за света Джонсън бе скътал противоречиви и дори несъвместими идеи. Смяташе, че трябва да има управляваща класа, която да налага своето господство и да преуспява чрез желателна, макар и невинаги почтена хитрост. Тъй като в Англия тази класа вече се опираше на законите за собствеността, наследството и правото на първородния син, това състояние на нещата бе правилно и непроменимо. На бедните духом, както и на бедните изобщо, не им оставаше нищо друго, освен чрез смирение, усилен труд и вяра в Светия отец да се надяват, че той в края на краищата ще ги възнагради. От друга страна, огромната пропаст между невинаги безмозъчната бедност и незаслуженото богатство се струваше на Джонсън жестока и почти греховна. Този светоглед поддържаше неговите най-нетърпими религиозни настроения, които понякога граничеха с лицемерието.

Макар че произхождаше от низините, от род незначим и неуспял, Джонсън цял живот се бе стремял да се добере до върха, където ако не той, поне децата му — двамата му сина и дъщеря му — ще бъдат осигурени като всички ония, които така критикуваше и от които така се възхищаваше. Бореше се да получи титла, като начало скромното „сър“, а сетне, ако има късмет, и по-престижни знаци на кралското внимание. Знаеше много добре, че за да го постигне, трябва да спечели не само повече пари, отколкото имаше сега, но също така и благоразположението на вече титулуваните и богатство. Затова инстинктивно работеше за благото и успеха на хората от тази класа.

Беше дребен, жилав, държеше се надуто и властно. Баща му, дърводелец от Съдърк, бе попийвал и едва бе изхранвал седемчленното си семейство. Младият Джонсън стана чирак на един пекар, разнасяше хляба по домовете. Един от клиентите, печатар, оцени старанието му и го взе да чиракува при него, като го научи да чете и пише и го насочи към по-добра работа, която да го измъкне от дотогавашната нищета. Джонсън се стараеше много. Разнасяше печатни материали на всякакви търговци и се запозна с един млад адвокат на име Лутър Флечър, който тогава се кандидатираше за член на Съвета на Лондонското графство и провеждаше предизборната си кампания в един от районите на Съдърк. В Джонсън, който тогава бе на двадесетина години, той видя данни за адвокат. Любознателността и старанието на младежа така очароваха Флечър, че той го изпрати във вечерно юридическо училище.

От този момент на Джонсън му потръгна. Фирмата, в която той постъпи, веднага забеляза изключителния му юридически усет и скоро почна да му възлага всякаква подготвителна работа по правовите въпроси, с които тя се занимаваше: договори, документи за собственост, завещания, създаване на компании. На двадесет и две години Джонсън взе необходимите изпити и получи звание адвокат. На двадесет и три се срещна с Байрън Чанс от „Булок и Чанс“, който му предложи партньорство във фирмата.

Булок имаше широки връзки сред адвокатите, практикуващи в съда. Беше приятел на Уелингтън Райдър, също адвокат, по-влиятелен дори от него. Райдър водеше делата на много едри земевладелци, между които и лорд Стейн, а също така бе юрисконсулт на акционерното дружество на Районната подземна железница. Той също се заинтересува от Джонсън и сериозно му се поиска да го убеди да напусне Булок и да стане негов съдружник. Но интересите и приятелството му налагаха да потърси други начини, за да ползва услугите на Джонсън. След един разговор с Булок най-сетне се стигна до сегашната фирма, която съществуваше вече десет години.

Заедно с Райдър във фирмата постъпи и лорд Гордън Родерик Стейн, първородният син на граф Стейн. По това време Стейн току-що бе завършил Кембридж и баща му очакваше, че това е достатъчно, за да стане достоен приемник на бащината си титла. Но младежът си беше особняк и се интересуваше повече от практическата, а не от историческата страна на живота, Той влезе в обществото тъкмо когато блясъкът на наследените титли бе почнал да потъмнява и дори понякога да е засенчван от финансовите светила. В Кембридж се бе увличал от икономика, политика, социология и бе надавал ухо към социалистите от „Фабианското общество“², без обаче да забравя за предстоящото си наследство. След като се запозна с Райдър, също едва ли не изцяло погълнат от дейността на големите акционерни компании, Стейн бързо възприе идеята му, че истинските лордове на бъдещето са финансистите. Светът се нуждаеше от повече материални и технически средства, а финансистът, който се посветеше на това дело и удовлетвореше тази потребност, щеше да бъде движеща сила в развитието на обществото.

Проникнат от тези убеждения, Стейн се зае да изучава английските закони за дейността на акционерните дружества в кантората на „Райдър, Булок, Джонсън и Чанс“. Най-много се сближи с Елвърсън Джонсън. В него видя проницателния човек от низините, решен да се издигне до върха, а Джонсън зачиташе у Стейн наследника на социални и финансови привилегии, който все пак е решил да се занимава с практически дела.

И Джонсън, и Стейн още от самото начало разбраха какви големи възможности се крият в подземния железопътен транспорт в Лондон. Затова интересът им в никакъв случай не се изчерпваше с основаването на Електротранспортната компания, чието ядро представляваха. Когато бе предложено да се построи модерната линия Сити — Южен Лондон, те, както и техните приятели, вложиха в нея известни суми с уговорката, че някога ще се осъществи свързването й е двете стари линии, пресичащи сърцето на Лондон — Метрополитън и Районната. Като Демостен в речите си към атиняните Джонсън се обърна към английските финансисти с апела, че който намери капитал, за да купи акции от тези две линии и да си осигури контролния пакет от петдесет и един процента, може да се смята за собственик на цялата подземна мрежа и да се разпорежда е нея както намери за добре.

След смъртта на баща си Стейн заедно с неколцина приятели, между които и Джонсън, се опита да изкупи акциите на Районната линия, като се надяваше по този начин да си осигури контрол и върху двете линии, но тази задача се оказа не по силите им. Имаше твърде много неизкупени акции, а те не можаха да съберат необходимата сума. И тъй като линията не се експлоатираше както трябва и акциите не носеха доход, препродадоха голяма част от закупените.

Що се отнася до линията Чаринг Крос, за чието строителство бяха създали Електротранспортната компания, те така и не събраха необходимата сума и не успяха да разпродадат пуснатите акции, за да получат капитал за строежа, който щеше да възлезе на милион и шестстотин и шестдесет хиляди лири стерлинги. Най-сетне решиха чрез Грийвс и Хеншоу да потърсят един или неколцина финансисти, които или да вземат в ръцете си линията Чаринг Крос, или да се обединят с тях, та да се сбъдне мечтата им да получат Метрополитън и Районната линия.

Но досега не се бе получило нищо. Джонсън вече бе на четиридесет и седем години, а лорд Стейн — на четиридесет, и двамата се бяха поуморили и доста се съмняваха в успеха на това си голямо начинание.

ГЛАВА XIX

В тази ситуация в кантората на Елвърсън Джонсън влизат господата Джаркинс и Клурфейн с молба да разговарят с мистър Джонсън по някакъв много важен въпрос. Отнасяло се до господата Грийвс и Хеншоу, които неотдавна били в Ню Йорк, както сигурно е известно на мистър Джонсън, за да разговарят с техния клиент мистър Франк Каупъруд, когото мистър Джонсън естествено знае.

Мистър Джонсън призна, че е чувал за него. А с какво може да услужи на господата?

Беше една от най-хубавите пролетни утрини в Лондон. Слънчевите лъчи се изливаха по каменната римска настилка. Когато посетителите влязоха, Джонсън тъкмо ровеше в тесте документи по едно дело за нанесени щети срещу компанията Сити — Южен Лондон. Беше в добро настроение, тъй като денят бе топъл и ясен, акциите на Районната линия леко се бяха повишили, а и сериозната реч, която бе държал предишния ден пред Международната методистка лига в Епуърт, бе спомената в няколко сутрешни вестника.

— Ще бъда възможно най-кратък — започна Джаркинс. Облечен в сив костюм, сива копринена риза, ярка връзка в синьо и бяло, с бомбе и бастун в ръка, той оглеждаше Джонсън с любопитство, като накрая реши, че задачата му няма да е лека. Джонсън очевидно бе твърде вещ в работата си.

— Вие сигурно разбирате, мистър Джонсън — продължи Джаркинс с възможно най-благата усмивка, — че ние не сме упълномощени от мистър Каупъруд да ви направим тази визита. Но вероятно все пак схващаме нейната важност. Както знаете, Грийвс и Хеншоу са свързани с Електротранспортната компания, а доколкото ми е известно, вие сте неин юрисконсулт.

— Един от нейните юрисконсулти — поправи го Джонсън предпазливо. — Но те от доста време не са се обръщали към мен.

— Така, така — отвърна Джаркинс, — и все пак ми се струва, че ще се заинтересувате. Тъкмо нашата фирма свърза Грийвс и Хеншоу с мистър Каупъруд. Както ви е известно, мистър Каупъруд е изключително богат. Финансирал е всякакъв вид транспорт в Америка. Разправят, че бил ликвидирал чикагските си предприятия за най-малко двадесет милиона.

Като чу тази сума, мистър Джонсън наостри уши. Транспортът си е транспорт — в Чикаго, Лондон или другаде, — а човек, който разбира от него дотам, че да измъкне двадесет милиона, сигурно много добре знае какво иска. Джаркинс веднага забеляза интереса му.

— Може и да е така — блъфира Джонсън малко сухо, като си даде вид, че това не го интересува особено, — но какво общо имам аз? Не забравяйте, че съм просто един от юрисконсултите на Електротранспортната компания и изобщо не съм свързан нито с мистър Грийвс, нито с мистър Хеншоу.

— Но вие се интересувате от Лондонската подземна железница като цяло или поне така ми каза мистър Клурфейн — настоя Джаркинс. — Или по-точно — добави той дипломатично, — представлявате хора, които са заинтересовани от развитието на този транспорт.

— Позволих си да кажа на мистър Джаркинс — намеси се Клурфейн, — че вие, мистър Джонсън, се споменавате във вестниците като представител на акционерните дружества Метрополитън и Районната линия, а също така и Сити — Южен Лондон и Централната лондонска линия.

— Вярно е — отвърна Джонсън на пръв поглед спокойно и уверено. — Аз наистина съм представител на тези компании. Но не разбирам какво се иска от мен. Ако се отнася до покупко-продажба на нещо, свързано с линията Чаринг Крос — Хампстед, не съм човекът, към когото трябва да се обърнете.

— Нека да ви обясня — настоя Джаркинс, като се наведе към Джонсън., — Въпросът стои така: мистър Каупъруд ликвидира всичките си трамвайни предприятия в Чикаго и няма да има с какво да се занимава. Но той не е човек, който може да седи със скръстени ръце. Както знаете, работил е в Чикаго повече от двадесет и пет години. Не че търси къде да си вложи капитала, не. Това го разбраха и господата Грийвс и Хеншоу. Те се свързаха с него чрез нашата кантора „Джаркинс, Клурфейн и Рандолф“. Мистър Клурфейн оглавява лондонския ни отдел.

Джонсън кимна, като вече слушаше много внимателно.

— Разбира се — продължи Джаркинс, — нито мистър Клурфейн, нито аз сме упълномощени от мистър Каупъруд да говорим от негово име. Но сме убедени в едно: сегашното положение с Лондонското метро е такова, че ако подходящ човек му го изложи по подходящ начин, резултатите могат да бъдат от полза за всички заинтересовани. Защото аз знам със сигурност, че мистър Каупъруд отхвърли предложението за линията Чаринг Крос не защото смяташе, че няма да е рентабилна, а защото не му бе предложен контролният пакет — нещо, на което той винаги държи. А освен това тя му се стори само едно късо разклонение, което не е пряко свързано с цялата подземна мрежа, и в такъв случай може да се експлоатира като малко обособено предприятие. А той се интересува от лондонската железница като цяло.

Тук гласът на Джаркинс стана съвсем ласкав.

— Попитах мистър Клурфейн — каза той меко — кой е човекът, който знае най-много за лондонската подземна мрежа и ще разбере колко е важно да въвлечем в нея Каупъруд. Защото, ако правилно схващаме положението — и тук той погледна мистър Джонсън почти зловещо, — дошло е време да се обедини и модернизира цялата система, а много добре се знае, че мистър Каупъруд е гений в областта на транспорта. Той скоро ще пристигне в Лондон и ние смятаме, че е добре с него да се срещне някой, който да му внуши колко ни е необходим човек като него. А ако вие не искате да се занимавате с този въпрос, мистър Джонсън — Джаркинс си мислеше за Стейн и връзките, които разправяха, че имал, — то тогава може би познавате някой, който ще се заинтересува, и ще ни го посочите. Разбира се, ние сме борсови посредници и бихме искали да въвлечем мистър Каупъруд, за да си получим комисионата, което е неизбежно в сделки като тази.

Джонсън седеше на бюрото си и не гледаше нито Джаркинс, нито Клурфейн, Взираше се в пода.

— Хм — започна той. — Мистър Каупъруд е американски милионер. Има огромен опит в строежа и експлоатацията на трамвайните линии и естакади в Чикаго и другаде, доколкото знам. Смятате, че аз съм човекът, който да го привлече към решаване на проблема с Лондонското метро. И ако го направя, ще трябва да ви платя или да уредя да ви се плати за това, че сте осигурили помощта на мистър Каупъруд за неколцина лондончани, които искат да натрупат печалби от транспорта.

Той погледна към тях с вдигнати вежди, а Джаркинс го наблюдаваше с многозначително изражение, но не благоволи да каже нищо.

— Признавам, действате много практично — продължи Джонсън — и не се съмнявам, че ще има хора, които ще спечелят, както и други, които ще изгубят. Проблемите на Лондонското метро са твърде големи. Твърде много линии вече са проектирани, трябва да се съгласува работата на твърде много компании; твърде много концесии вече са в ръцете на предприемачи и посредници, които нямат пукнат грош. — И той ги погледна мрачно. — Ще са необходими страшно много пари, милиони лири, не по-малко от двадесет и пет милиона според мен. — Джонсън притисна унило длани; толкова тежко финансово бреме бе всичко това. — Разбира се, тук сме чували за мистър Каупъруд. Ако не греша, срещу него бяха отправени ред обвинения в Чикаго. Но признавам, че те няма да попречат на изпълнението на такова голямо обществено дело, каквото вие предлагате, господа. И все пак не трябва да се забравя за консерватизма на английското общество…

— О, имате предвид политическите обвинения срещу финансовите му похвати, в Чикаго — прекъсна го дръзко Джаркинс. — То си беше чиста политика, скалъпиха ги съперниците му във финансите, защото му завиждаха за успехите.

— Знам, знам — прекъсна го мистър Джонсън все така мрачно. — Хората от финансовите кръгове навсякъде по света естествено разбират, че това са хватки на конкуренцията. Но все пак тук той ще срещне съпротива. Защото ние сме едно консервативно островче, което не пуска нищо чуждо. Не ни харесва някой да дойде отнякъде си и да ни оправя работите. Но както чувам, мистър Каупъруд е много способен и находчив човек. Не мога да кажа дали ще се намерят хора, които да се съюзят с него. Определено знам, че малцина, ако изобщо има такива, ще го оставят сам да се разпорежда с финансите на една система, за каквато говорите — тук Джонсън стана и изтупа от панталоните и жилетката си несъществуващи прашинки; — Твърдите, че отхвърлил предложението на Грийвс и Хеншоу? — добави той.

— Да — отвърнаха в един глас Джаркинс и Клурфейн.

— А какви бяха техните условия?

Джаркинс му обясни.

— Ясно, ясно. Значи са искали да задържат договора си и петдесет процента. Е, ще ми трябва време да си помисля и да се посъветвам с някои от сътрудниците си и чак тогава ще мога да ви кажа своето мнение. Но — добави той — може би си струва някои от най-големите притежатели на акции да поговорят с него, когато пристигне.

Джонсън вече бе осъзнал, че Каупъруд изпраща тези двамината да опипат почвата. Същевременно се съмняваше, че Каупъруд, който, макар и богат, е американец, ще съумее да измъкне от сегашното управление дори и петдесет процента. Ще му бъде изключително трудно да навлезе в тази област. Същевременно, като се има предвид колко много бяха вложили те двамата със Стейн за това дело, как сега Чаринг

Глава I

Фрэнк Каупервуд во время своей длительной борьбы в Чикаго за возобновление концессии еще на пятьдесят лет – борьбы, которая, несмотря на все его усилия, кончилась для него полным крахом, – обнаружил на своем пути два труднопреодолимых препятствия.

Первым препятствием был возраст. Каупервуду было под шестьдесят, и, хотя он по-прежнему чувствовал себя полным сил, он понимал, что ему нелегко будет конкурировать с более молодыми и не менее ловкими финансистами и за короткое время существенно увеличить свой капитал, который безусловно достиг бы желанной цифры, если бы ему удалось получить эту концессию. А цифра эта равнялась пятидесяти миллионам долларов.

Второе препятствие, которое по трезвому суждению представлялось ему более серьезным, заключалось в том, что он до сего времени не завел никаких более или менее солидных связей, иными словами, не имел никакого престижа в обществе. Разумеется, тут играло роль и то, что он когда-то в молодости сидел в филадельфийской тюрьме, и его непостоянство, и неудачная женитьба на Эйлин, не сумевшей оказать ему поддержки в обществе, и, наконец, просто его независимый характер, и какой-то поистине неуемный индивидуализм – все это оттолкнуло от него немало полезных людей, которые, пожалуй, могли бы стать его друзьями.

Ибо Каупервуд был не такой человек, чтобы вступать в дружбу с людьми менее сильными, менее деловыми и изворотливыми, чем он сам. Это казалось ему бессмысленным самоунижением или по крайней мере пустой тратой времени. С другой стороны, он по опыту знал, что с людьми сильными, хитрыми и действительно имеющими вес отнюдь не всегда легко завязать дружеские отношения. В особенности здесь, в Чикаго, где ему пришлось бороться со многими из них за власть и за положение. Они предпочли объединиться против него не потому, что он держался иных правил или же действовал иными методами, – они и сами были не прочь действовать так же, – но скорее потому, что он, чужак, забрался в их огород, в сферу финансов, которую они считали своей вотчиной, и сумел приобрести значительно большее влияние и капитал, и притом в значительно более короткое время. Мало того, он совратил жен и дочерей тех самых людей, которые особенно яростно соперничали с ним, и, разумеется, они приложили все старания, чтобы изгнать его из чикагского общества, и действительно преуспели в этом.

В своих интимных отношениях с женщинами Каупервуд всегда считал, что каждый из партнеров должен обладать полной свободой, и добивался этого, не считаясь ни с чем. Но вместе с тем он всю жизнь мечтал встретить такую женщину, которая сумела бы привязать его к себе – конечно, не в том смысле, чтобы заставить его хранить полную верность, об этом он даже и думать не хотел, – но чтобы это была настоящая сердечная привязанность, духовная близость и взаимопонимание. И вот уже восемь лет его не покидало чувство, что он действительно нашел такой идеал в Беренис Флеминг. Она, по-видимому, ничуть не была ослеплена ни им самим, ни его славой, и его искусство очаровывать женщин на нее не действовало. Может быть, это, а также эстетическое наслаждение, которое вместе с чувственным волнением пронизывало его всякий раз, как он ее видел, и привело его к мысли, что при ее молодости, красоте, такте и уверенности в себе она могла бы создать для него необходимый общественный фон, который повысил бы его престиж и престиж его капитала; но для этого, разумеется, ему надо добиться свободы, чтобы иметь возможность жениться на ней.

К сожалению, несмотря на всю свою непоколебимость в отношении Эйлин, он все еще был не в состоянии освободиться от нее. Она твердо решила не уступать его никому. А воевать с ней из-за развода, в то время как все силы его были поглощены жестокой борьбой за железнодорожные концессии в Чикаго, – это было бы уж слишком тяжелым бременем. Тем более что и со стороны Беренис он не видел ни малейшего поощрения. По-видимому, ее привлекали люди не только моложе его, но и с прочным общественным положением, чего он при своей репутации был не в состоянии ей предложить. Так он впервые изведал горечь неудачи в любви; он часами сидел один у себя в кабинете, погруженный в мрачные размышления. Он был совершенно убежден, что на этот раз потерпел полный крах и в борьбе за увеличение капитала, и в попытках завоевать любовь Беренис.

И вдруг однажды, когда он меньше всего ожидал этого, Беренис пришла и объявила, что она принадлежит ему, – он сразу точно помолодел, к нему вернулась былая энергия, жажда деятельности. Наконец-то он обрел то, о чем мечтал: любовь женщины, которая поистине будет ему опорой в его борьбе за могущество, славу и прочное положение в свете.

Но как бы откровенно и чистосердечно ни объясняла Беренис, почему она пришла к Каупервуду («Я подумала, что теперь, пожалуй, я вам действительно нужна… и вот решилась!»), в ней все же чувствовался какой-то надлом – она была уязвлена жизнью, обществом, и это толкало ее взять реванш, расквитаться за те жестокие обиды, которые ей пришлось испытать в ранней юности. И то, что она на самом деле думала и чего Каупервуд, восхищенный ее неожиданной близостью, не понимал, можно было сформулировать так: «Ты пария – и я тоже. Мир пытался сокрушить тебя. А меня он пытался выкинуть из той сферы, к которой я по природе своей и по всем чувствам своим должна принадлежать. Ты негодуешь – и я тоже. Так давай заключим союз: союз красоты, смелости и ума, но союз равноправный, чтобы в нем не было господства ни с той, ни с другой стороны. Потому что, если мы не будем относиться друг к другу честно, нам не удастся сохранить этот наш неосвященный союз». Таков был, в сущности, ход ее рассуждений, которые столь неожиданно для Каупервуда привели ее к нему.

Но если Каупервуд и угадывал сильную, сложную натуру Беренис, он все же не мог угадать течение ее мыслей. И в этот зимний вечер, когда она внезапно вошла к нему (цветущая и румяная с мороза), он, глядя на нее, никогда бы не сказал, что она все тщательно продумала и взвесила. Да и как можно было заподозрить в этом такое юное, веселое, улыбающееся, очаровательное существо? И, однако, это было так. Она стояла перед ним, смело откинув голову, втайне чуточку волнуясь. В ее отношении к нему не было никакого коварства, скорее уж это была любовь, если только желание принадлежать ему и быть с ним до конца его дней, – но только на таких вот определенных условиях, – можно назвать любовью. С его помощью, рука об руку с ним, она достигнет желанной победы, и оба они чистосердечно и любовно будут поддерживать друг друга.

Итак, в этот самый вечер Каупервуд, глядя на нее, сказал:

– Но мне все-таки хотелось бы знать, Беви, как это вы вдруг пришли к такому неожиданному решению? Как могло случиться, что вы решились на такой шаг сейчас, когда я только что потерпел второе и действительно крупное поражение?

Она спокойно смотрела на него, и сияние ее синих глаз окутывало его словно бы теплым туманом, пронизанным солнечными лучами.

– Видите ли, я много думала о вас… и читала о вас в прессе – все эти годы. Вот только в прошлое воскресенье в Нью-Йорке я прочла о вас целых две страницы в «Сан». И они, кажется, помогли мне понять вас немного лучше.

– Газеты?.. Нет, правда?

– И да и нет. Не руганью, конечно, которою они осыпают вас, но фактами – если то, что они собрали и выдают за вашу биографию, это действительно факты. А вы, правда, никогда не любили вашу первую жену?

– Не знаю. Вначале мне казалось, что любил. Но, конечно, я был еще совсем мальчишкой, когда женился на ней.

– А теперешнюю вашу жену, миссис Каупервуд?

– Ах, Эйлин? Да! Когда-то я был очень привязан к ней… – неожиданно признался он. – Она для меня много сделала, очень много, а я не такой, чтобы забывать добро, Беви! И в то время я был влюблен в нее. Сильно влюблен. Но, конечно, я был еще очень молод и в духовном отношении не так требователен. Виновата в этом не Эйлин. Просто это была ошибка неопытного человека.

– Мне становится немного легче, когда я слышу это от вас, – сказала она. – Вы, оказывается, вовсе не такой уж безжалостный, каким вас изображают. Я, конечно, намного моложе Эйлин, но мне кажется, если бы я была уродом, вряд ли мои духовные качества сколько-нибудь заинтересовали бы вас.

Каупервуд усмехнулся.

– Верно! – сказал он. – Не стану оправдываться в том, что я таков. Умно уж там или глупо, но я в жизни руководствуюсь только эгоистическими соображениями, потому что, как мне кажется, человеку, в сущности, больше и нечем руководствоваться. Может быть, я ошибаюсь, но мне сдается, что большинство из нас поступает именно так. Возможно, существуют какие-то другие интересы, которые стоят выше своих, личных, но когда человек действует на пользу себе, он тем самым, как правило, приносит пользу и другим.

– Я, кажется, согласна с этой точкой зрения, – отвечала Беренис.

– Мне хотелось бы, чтобы вы поняли хорошенько одно, Беви, – ласково улыбнувшись, продолжал Каупервуд, – это то, что я ничуть не пытаюсь ни преуменьшать, ни скрывать ни единой обиды, которую я кому-нибудь причинил. Жизнь идет, человек меняется, и огорчения при этом неизбежны. Мне просто хочется рассказать вам, как, на мой взгляд, обстоит дело, чтобы вы в самом деле поняли меня.

– Благодарю, – рассмеялась Беренис, – но вам вовсе незачем чувствовать себя так, точно вы даете свидетельские показания.

– А вот именно так я себя и чувствую сейчас. Но позвольте мне еще немножко рассказать вам об Эйлин. Это существо любящее, эмоциональное, однако в духовном отношении она никогда не была и не может быть тем, что мне нужно. Я знаю ее хорошо и понимаю ее, и я всегда буду благодарен ей за все, что она делала для меня в Филадельфии. Она не покинула меня, несмотря на ущерб, который это наносило ее репутации. Вот поэтому-то и я не покидаю ее, хоть и не могу любить так, как любил когда-то. Она носит мое имя, живет в моем доме. Она считает себя вправе владеть и тем и другим.

Он выжидательно посмотрел на Беренис.

– Вы, конечно, понимаете это? – спросил он.

– Да, да! – воскликнула Беренис. – Конечно, понимаю. И пожалуйста, не думайте, я не собираюсь доставлять ей никаких огорчений. Я пришла к вам совсем не за этим.

– Вы очень великодушны, Беви, но вы несправедливы к себе! – сказал Каупервуд. – Я хочу, чтобы вы знали, как много вы значите для моего будущего. Вы, может быть, еще не понимаете этого, но я хочу сказать вам об этом вот сейчас, здесь. Не зря я мечтал о вас, я не упускал вас из виду в течение восьми лет. Это значит, что я люблю вас и люблю крепко.

– Я знаю… – мягко ответила она, глубоко тронутая этим признанием.

– Все эти восемь лет я видел перед собой идеал, – продолжал он. – Это были вы.

Он замолчал. Ему хотелось сжать ее в объятиях, но он интуитивно чувствовал, что не должен этого делать. Помолчав, он сунул руку в карман жилета и вытащил тоненький золотой медальон величиной с серебряный доллар, открыл его и протянул ей. На внутренней стороне был маленький портрет Беренис: двенадцатилетняя девочка, тоненькая, хрупкая, высокомерная, сдержанная, серьезная – такой она осталась и теперь.

Беренис взглянула и сразу вспомнила – ведь это снимок еще того времени, когда они жили с матерью в Луисвилле и мать ее была женщиной с положением и со средствами. Как это не похоже на то, что сталось с ними теперь! И сколько пришлось ей вынести из-за этой перемены! Она смотрела на свою карточку, и светлые воспоминания проносились перед ней.

– Откуда у вас эта карточка? – спросила она наконец.

– Я увидел ее на письменном столе у вашей матушки в Луисвилле и взял себе. Только она, конечно, была не в этой оправе. Это уж я сам сделал потом. – Он бережно закрыл крышку медальона и спрятал его в карман. – С тех пор она всегда при мне.

Беренис улыбнулась.

– Надеюсь, вы ее никому не показываете! Ведь я там совсем еще дитя.

– И дитя это стало моим идеалом. А теперь – более чем когда-либо. Конечно, я знал немало женщин на своем веку, и мои отношения с ними складывались по-разному. Однако независимо от этого у меня всегда было более или менее определенное представление о том, что мне на самом деле нужно; я всегда мечтал вот о такой сильной, отзывчивой, возвышенной девушке, как вы. Думайте обо мне что угодно, но судите меня отныне по моим поступкам, а не по словам. Вы сказали: «Я пришла к вам, потому что, мне кажется, я вам нужна». И это правда, вы мне нужны.

Она положила руку ему на плечо.

– Я решила, – спокойно промолвила она. – Самое лучшее, что я могу сделать в жизни, – это помочь вам. Но ведь мы… я… никто из нас не имеет возможности поступать так, как нам хочется. Вы и сами это знаете.

– Еще бы! Но я хочу, чтобы вам было хорошо со мной, и хочу, чтобы и мне было хорошо с вами. И конечно, мне не может быть хорошо, если вы будете огорчаться. Здесь, в Чикаго, особенно теперь, мне нужно быть крайне осторожным. И вам тоже. Поэтому нам сейчас надо будет расстаться, и вы вернетесь к себе в отель. Но завтра около одиннадцати, я надеюсь, вы позвоните мне. И тогда, может быть, нам удастся обо всем поговорить. Но подождите минуту.

Он взял ее за руку и повел в свою спальню. Закрыв дверь, он подошел к красивому кованому сундуку, который стоял в углу комнаты. Он поднял крышку, вынул оттуда три небольших подноса с коллекцией древних греческих и финикийских колец и поставил перед Беренис.

– Ну выбирайте! Каким кольцом вы обручитесь со мной? – сказал он.

По обыкновению снисходительно и немножко небрежно, – ибо она была из тех, кого нужно упрашивать, а не из тех, кто умеет просить, – Беренис стала разглядывать и перебирать кольца, невольно восклицая, когда ей попадалось какое-нибудь, особенно поразившее ее.

– Цирцея, наверное, выбрала бы вот эту свернувшуюся серебряную змейку, – промолвила она. – А Елена – вот эту гирлянду цветов из зеленой бронзы. Я думаю, что Афродите, наверно, понравилась бы эта согнутая рука и пальчики, крепко сжавшие камень. Но я хочу выбрать не просто самое красивое. Я возьму себе вот эту потускневшую серебряную ленту. В ней чувствуется и сила, и красота.

– Всегда что-нибудь придумает, чего не ожидаешь! – воскликнул Каупервуд. – Ах, Беви! Вы бесподобны.

Он нежно поцеловал ее и надел кольцо ей на палец.

Глава II

Явившись к Каупервуду в момент его поражения, Беренис помогла ему обрести веру в неожиданное и, более того, – веру в свою счастливую звезду. Конечно, Каупервуд угадывал в ней существо эгоистическое, уравновешенное, скептическое, но менее прямолинейное и много более возвышенное, чем он. Если он жаждал денег ради главного, что они могут дать, – то есть ради власти, дабы пользоваться ею, как ему вздумается, – Беренис жаждала получить с их помощью возможность проявить свою одаренную натуру и удовлетворить тем самым свою эстетическую потребность в красоте. Ей хотелось достичь этого не столько путем самовыражения в той или иной форме искусства, сколько создать такую жизнь, чтобы и она сама, и вся жизнь ее стали как бы воплощением искусства. Она часто думала, что, будь у нее много, очень много денег и большие возможности, – чего бы она только не сделала, дав волю своей изобретательности. Никогда бы не стала она швырять деньги на большие дома или земли, на всякую показную роскошь, нет, она постаралась бы создать для себя изысканную, вдохновляющую атмосферу!

Она никому не поверяла этих своих мыслей. Это было частью ее самой, чем-то свойственным ее натуре, в которой Каупервуд не так уж тонко разбирался. Она представлялась ему хрупкой, впечатлительной, загадочной, и поэтому ему никогда не надоедало смотреть на нее – это было все равно что любоваться природой: новый день, занимающийся над землей, внезапный ветер, незнакомый ландшафт. А что-то будет завтра?.. Будет она такой же, эта Беренис, какой он видел ее прошлый раз, или нет? Никогда он не мог ответить на этот вопрос. И сама Беренис, сознавая в себе эту непонятную изменчивость, не могла бы объяснить ее ни ему, ни кому-либо другому: такая уж она есть. И пусть Каупервуд и все остальные принимают ее такой, какая она есть.

Вдобавок ко всему этому в ней чувствовался аристократизм. Невозмутимая, сдержанная, она неизменно привлекала к себе внимание и внушала невольное уважение всем, с кем ей приходилось сталкиваться. Это выходило у нее само собой. И Каупервуд, сразу почувствовавший в ней это врожденное превосходство, был восхищен и изумлен, ибо это было как раз то редкое качество, которое он в глубине души больше всего ценил в женщине. Такая юная, обаятельная, умная и так держит себя – настоящая леди! Он угадал это даже тогда – по фотографии двенадцатилетней девочки в Луисвилле, восемь лет назад.

Но теперь, когда Беренис наконец пришла к нему, его смущала одна мысль. В том восторженном состоянии, в котором он сейчас пребывал, ему неудержимо хотелось сказать ей, что он отныне принадлежит ей одной – неизменно и безраздельно. Но будет ли это так? После первого брака, особенно после того, как у них появились дети и установилась обыденная рутина семейной жизни, он со всею ясностью понял, что эта обычная норма спокойного супружеского существования совсем не для него. Доказательством был его роман с юной красавицей Эйлин, чья самоотверженная любовь и привязанность к нему заставили его впоследствии соединиться с ней брачными узами. Чувство порядочности в данном случае играло не меньшую роль, чем его влечение к Эйлин. Но с тех пор он считал себя свободным от всяких обязательств, решив, что он вправе распоряжаться собой и своими чувствами, как ему вздумается.

Он никогда не отличался склонностью к постоянству и не стремился к нему и, однако, на протяжении целых восьми лет старался завоевать любовь Беренис. Теперь, раздумывая над этим, он спрашивал себя: как может он честно и откровенно рассказать ей о себе? Она такая умная и чуткая. Умалчивание и ложь, которыми можно успокоить, если не вполне обмануть, всякую обыкновенную женщину, только уронят его в ее глазах.

И хуже всего было то, что как раз в это время в Дрездене у него была любовница, некая Арлет Уэйн. Он сошелся с ней год назад. Арлет жила тогда в маленьком городке в штате Айова; жажда вырваться из убогой среды, где ее талант неминуемо зачах бы, толкнула Арлет написать Каупервуду письмо, к которому она приложила изображение своей прелестной особы. Не получив ответа, она наскребла где могла немножко денег и явилась собственной персоной в Чикаго, в контору Каупервуда. И если фотографии оказалось недостаточно для достижения цели, то сама живая Арлет преуспела вполне: она была не только смела и уверена в себе, но еще и обладала темпераментом, прельстившим Каупервуда; кроме того, ею руководил не только грубый расчет: она серьезно увлекалась музыкой, и у нее был хороший голос. Убедившись в этом, он решил помочь ей. Арлет привезла с собой достаточно наглядные доказательства тех жалких условий, в которых ей приходилось существовать: фотографию крохотного домика, где она жила с матерью-вдовой, занимавшейся мелкой торговлей, и трогательный рассказ о том, как мать выбивалась из сил, чтобы заработать на жизнь и вывести ее в люди.

Разумеется, те несколько сот долларов, которые были нужны ей для того, чтобы пробиться, ровно ничего не значили для Каупервуда. Честолюбие в людях всегда находило в нем сочувствие: Арлет растрогала его, и он решил устроить ее будущее. Для начала он предоставил ей возможность брать уроки у лучших профессоров Чикаго. Затем, если выяснится, что игра стоит свеч, он пошлет ее за границу. Однако, чтобы ни в коей мере не компрометировать и не связывать себя, он назначил ей определенное содержание, которым она распоряжалась сама. Это содержание выплачивалось ей и по сие время. Он посоветовал ей привезти в Чикаго мать и поселиться с ней вместе. Арлет сняла маленький домик, выписала мать, они прочно обосновались здесь, и Каупервуд стал у них частым гостем.

Арлет была неглупа, искренне предана своему искусству, поэтому ее отношения с Каупервудом постепенно перешли в настоящую дружескую близость. Она не проявляла никаких поползновений как-нибудь скомпрометировать его. Не так давно, незадолго до появления Беренис, Каупервуд, предвидя, что ему, может быть, скоро придется распроститься с Чикаго, уговорил Арлет отправиться в Дрезден. И если бы не Беренис, возможно, он сейчас гостил бы у Арлет в Германии.

Но теперь, сравнивая ее с Беренис, он уже не чувствовал к ней никакого влечения. Беренис овладела всем его существом. Однако Арлет все-таки интересовала его как будущая актриса, ему хотелось, чтобы она добилась успеха, поэтому он решил помогать ей и впредь. Но он чувствовал, что с ней уже все кончено, он должен вычеркнуть ее из своей личной жизни раз и навсегда. Для него это небольшая жертва. Ее день миновал. Теперь надо начинать жизнь сызнова. Если Беренис потребует от него полной верности под угрозой разрыва – он готов подчиниться ее желаниям, каких бы это ему ни стоило усилий. Она достойна того, чтобы ради нее пойти на любую жертву. В таком душевном состоянии он погружался в мечты и строил планы на будущее, как когда-то в далекие дни юности.

Глава III

На следующее утро чуть попозже десяти Беренис позвонила Каупервуду, и они условились встретиться в его клубе.

Поднимаясь по особой лестнице в его апартаменты, она увидела, что он ждет ее у входа. Дверь была открыта, и везде – в холле и в комнатах – были цветы. Но он до такой степени не был уверен в своей победе, что, когда она не спеша поднималась по ступенькам, с улыбкой глядя на него, он впился в ее лицо тревожным взглядом, боясь прочесть на нем, что она вдруг передумала. И только после того как она, переступив порог, позволила ему обнять себя и он крепко прижал ее к груди, у него отлегло от сердца.

– Пришла! – вскричал он радостно и заглянул ей в лицо, все еще не веря своему счастью.

– А вы думали, не приду? – спросила она, смеясь над выражением его лица.

– Но разве я мог быть уверен? – сказал он. – Ведь до сих пор вы никогда не были со мной такою, как мне хотелось.

– Это правда. Но вы же понимаете почему. Зато теперь все будет по-другому. – И она подставила ему губы для поцелуя.

– Если бы ты только знала, – сказал он, задыхаясь от волнения, – что это значит для меня, твой приход. Всю ночь я глаз не сомкнул. И у меня такое чувство, что мне больше никогда спать не захочется… Милые жемчужинки-зубки, а глаза, синие-синие, и рот как бутон розы! – шептал он, осыпая ее поцелуями. – А волосы – горят, как золото! – И он восхищенно потрогал их.

– Мальчик получил новую игрушку!

У него перехватило дыхание, когда он увидел ее чуть-чуть насмешливую, но ласковую улыбку; он крепко обнял ее и поднял на руки.

– Фрэнк! Пусти! Прическа! Да ты меня всю растреплешь!

Она, смеясь, отбивалась, пока он нес ее в спальню, озаренную дрожащим и пляшущим пламенем камина, но он не отступался, и она позволила ему раздеть себя, забавляясь его нетерпением.

Было уже далеко за полдень, когда он, как шутливо заметила Беренис, настолько образумился, что с ним можно было спокойно разговаривать. Они уселись за чайным столиком перед камином. Она говорила, что ей хотелось бы остаться в Чикаго, чтобы быть поближе к нему, но, конечно, им надо устроиться так, чтобы не привлекать внимания. Он был совершенно согласен с ней. В связи с этой газетной шумихой он сейчас у всех на виду – достаточно ему только показаться с такой хорошенькой женщиной, пресса мигом подхватит это и раздует невесть что: всем, разумеется, известно, что Эйлин живет отдельно от него в Нью-Йорке. Придется им не показываться вместе на публике.

– Ведь эта история с продлением концессии, – говорил он, – или, вернее, с провалом концессии, вовсе не значит, что работа моя кончена и что я потеряю власть над сетью городского транспорта. Я столько лет занимался этим делом, акции моих предприятий раскуплены, тысячи пайщиков заинтересованы в них. И отнять эти акции ни у меня, ни у пайщиков без суда никак невозможно.

И вот сейчас, Беви, – продолжал он, понизив голос, – самое время было бы подыскать какого-нибудь крупного финансиста или группу людей с капиталом, нечто вроде синдиката, который купил бы все это имущество по сходной цене, чтобы не обидно было ни им, ни нам. Но это, конечно, такое дело, которое сразу не делается. На него могут потребоваться годы. И я, в сущности, уверен, что, пока я сам не предприму каких-нибудь шагов и не постараюсь добиться этого как личного одолжения, вряд ли можно рассчитывать, что кто-нибудь явится сюда и сделает мне сколько-нибудь дельное предложение. Все знают, что это трудная штука – возиться с городским транспортом и заставить его давать прибыль. А потом эта судебная волокита, ее все равно не минуешь, кто бы ни польстился на это предприятие, будь то мои враги или какая-нибудь акционерная компания, которая решится взять дело в свои руки.

Он сидел с ней рядом и разговаривал так, как если бы это был пайщик или солидный финансист, такой же делец, как и он сам. И хотя ее вовсе уж не так интересовали подробности его финансовых дел, она чувствовала, что это действительно его сфера, что он живет в ней деятельной, напряженной и по-своему увлекательной жизнью.

– Я знаю только одно, – перебила она его, – это то, что, по-моему, тебя ничто сокрушить не может. Ты для этого слишком умен и слишком хитер.

– Допустим, – сказал он, явно польщенный. – Но так или иначе, на все это требуется время. Может быть, немало лет пройдет, прежде чем мне удастся сбыть с рук все эти транспортные предприятия. А между тем такая затяжка может принести мне немалый ущерб. Предположим, я задумаю какое-нибудь новое дело, – я буду чувствовать себя связанным по рукам и по ногам, пока окончательно не распутаюсь со всей этой историей.

Он замолчал и, задумавшись, уставился в одну точку своими большими серыми глазами.

– Чего бы мне больше всего хотелось теперь, когда у меня есть ты, – медленно промолвил он, – это позабыть хотя бы на время обо всех делах и отправиться с тобой куда-нибудь путешествовать. Довольно я потрудился. Ты для меня дороже всяких денег, несравненно дороже! Знаешь, как странно! Я только сейчас вдруг почувствовал, что слишком много жизни ухлопал на все эти дела. – Он улыбнулся и обнял ее.

А Беренис, слушая его и с гордостью сознавая свою власть над ним, проникалась к нему чувством глубокой нежности.

– Вот это ты правду сказал, милый! – ответила она. – Ты точно какой-то громадный паровоз или машина: летишь на всех парах, а куда – и сам не знаешь. – И она взъерошила ему волосы и ласково скользнула ладонью по его щеке. – Я часто думала о твоей жизни и о том, чего тебе удалось достигнуть. Мне кажется, для тебя было бы очень хорошо уехать на несколько месяцев за границу, поглядеть на Европу. Я не представляю себе, что ты сейчас можешь здесь делать, – разве только еще увеличить свой капитал! И ведь Чикаго, по правде сказать, совсем неинтересный город. По-моему, он просто отвратителен!

– Ну, этого я бы не сказал, – возразил Каупервуд, заступаясь за Чикаго. – У него есть и свои привлекательные стороны. Ведь я сюда, в сущности, приехал затем, чтобы сколотить капитал. И я прямо скажу: мне жаловаться не приходится.

– Да это я знаю! – сказала Беренис, немножко удивленная тем, что он так пылко заступается за Чикаго, несмотря на все обиды и неприятности, которые ему пришлось здесь претерпеть. – Только вот что, Фрэнк… – Она помолчала, обдумывая, как бы получше выразить то, что ей хотелось сказать. – Я считаю, что ты настолько крупнее, больше всего этого. Я, знаешь, всегда так думала! Неужели тебе не кажется, что тебе сейчас надо отдохнуть, оглядеться, поехать куда-нибудь, так просто, без всякого дела? Тебе может дорогой прийти какая-нибудь счастливая мысль, может во время путешествия представиться случай – ну, скажем, возможность взяться за какой-нибудь крупный общественно полезный проект, который принесет тебе не столько прибыль, сколько положение и славу. А может, тебя заинтересует какое-нибудь предприятие в Англии или во Франции. Мне бы так хотелось пожить с тобой во Франции… Ну почему, правда, не поехать туда и не построить для них что-нибудь новенькое? А как насчет того, чтобы заняться городским транспортом в Лондоне? Или еще чем-нибудь в этом роде? Во всяком случае, что бы там ни было, давай уедем из Америки.

Он одобрительно улыбнулся.

– Знаешь, Беви, – сказал он, – хоть это и несколько противоестественно – обсуждать такие серьезные деловые вопросы, когда видишь перед собой эти синие глаза и копну золотых волос, однако должен сказать, что ты рассуждаешь мудро. Примерно в середине того месяца, а может быть, и раньше, мы с тобой уедем за границу – ты и я. И там уж я кое-что придумаю, что тебе будет по душе: год назад или около того мне делали предложение насчет подземной дороги в Лондоне. Я тогда так был занят своими здешними делами, мне просто не до того было. Но теперь… – Он похлопал ее по руке.

Беренис ответила ему довольной улыбкой.

Уже смеркалось, когда Беренис, спокойная, улыбающаяся, сдержанная, простилась с Каупервудом и села в экипаж, который он для нее вызвал.

Спустя несколько минут после ее ухода Каупервуд вышел на улицу, веселый, окрыленный радостью жизни, уже строивший планы на будущее: завтра с утра он поговорит со своим поверенным и поручит ему устроить встречу с мэром города и с еще несколькими влиятельными лицами, чтобы обсудить, на каких условиях и каким способом он мог бы разделаться со всеми своими многочисленными предприятиями и обязательствами. А затем… затем будет Беренис. Мечта всей его жизни, которая наконец-то сбылась! Ну пусть он потерпел крах! Да никакого краха и не было! Жизнь – это любовь, а не только деньги и деньги!

Глава IV

Предложение насчет лондонской подземной дороги, о котором Каупервуд упомянул в разговоре с Беренис, было сделано ему год назад двумя предприимчивыми англичанами, мистером Филиппом Хэншоу и мистером Монтегью Гривсом. Они привезли ему письма от нескольких хорошо известных лондонских и нью-йоркских банкиров и маклеров, рекомендовавших их как солидных подрядчиков по постройке железных дорог, городской трамвайной сети и вагоностроительных и паровозостроительных заводов в Англии и других странах.

Несколько времени тому назад они вошли пайщиками в Электротранспортную компанию (английская компания, учрежденная в целях расширения городского транспорта), вложив десять тысяч фунтов стерлингов в реализацию проекта постройки подземной железной дороги протяжением четыре-пять миль от станции Чэринг-Кросс – в центре Лондона – до Хэмпстеда, который с недавних пор начал превращаться в крупный жилой район. Одно из обязательных условий этого проекта заключалось в том, что новая линия подземки должна была связать прямым сообщением Чэринг-Кросс (конечную станцию Юго-восточной железной дороги, которая обслуживала южные и юго-восточные районы Англии и являлась основной артерией, связывавшей Англию с континентом) с Юстонстэйшен, конечной станцией Северо-западной железной дороги, которая обслуживала северо-западные районы и соединяла Англию с Шотландией.

По словам мистера Гривса и мистера Хэншоу, Электротранспортная компания располагала капиталом в тридцать тысяч фунтов стерлингов. Ей удалось провести в парламенте через обе палаты акт, предоставляющий ей право на постройку и эксплуатацию новой линии, которая отныне поступала в полную собственность компании. Однако для того чтобы добиться этого, Электротранспортной компании пришлось, вопреки распространенному среди англичан мнению о своем парламенте, затратить изрядную сумму – не на то, чтобы подкупить ту или иную группу, но, как осторожно выразились мистер Гривс и мистер Хэншоу (которых Каупервуд, разумеется, понял с первого слова, ибо уж кто-кто, а он-то отлично разбирался в этом), ведь приходится прибегать к разным средствам и способам, дабы заручиться протекцией того или иного полезного лица, способного повлиять на членов комиссии, от которых зависит решение дела в куда большей мере, чем если вы просто так, со стороны, обратитесь с ходатайством о предоставлении подряда на крупную общественную постройку, тем более когда она, как это бывает в Англии, поступает в ваше вечное владение. И вот, учитывая все это, и пришлось обратиться к юридической конторе «Райдер, Баллок, Джонсон и Чэнс» – солидной, широко известной фирме, которую возглавляют талантливые и хорошо осведомленные в технических вопросах представители юридической профессии, пользующиеся заслуженной славой в столице Великобритании. Эта прославленная фирма обладала бесчисленными связями с отдельными пайщиками и председателями самых различных компаний. Она действительно разыскала таких людей, которые сумели не только повлиять на членов комиссии и провести акт через парламент, но уже после того, как акт был в руках у компании, а от первоначальной суммы в тридцать тысяч фунтов почти ничего не осталось, сумели вовлечь в это предприятие Гривса и Хэншоу, и они, взяв подряд на постройку в течение двух лет линии Чэринг-Кросс – Хэмпстед, заплатили год тому назад десять тысяч фунтов наличными.

Условия акта были довольно жесткие. Они предусматривали, что Электротранспортная компания должна внести шестьдесят тысяч фунтов стерлингов в государственных ценных бумагах как залог в обеспечение того, что предполагаемые работы будут закончены к указанному сроку. Но, как эти лондонские предприниматели объяснили Каупервуду, не трудно будет найти такую группу финансистов, которые согласились бы за обычный ссудный процент внести требуемое количество ценных бумаг в предусмотренный условиями акта банк, а в парламентской комиссии, если, разумеется, там будет поручительство, безусловно, можно добиться продления сроков окончания работ.

Однако после полутора лет усилий с их стороны и несмотря на то что на это было ухлопано сорок тысяч фунтов стерлингов наличными и вложено на шестьдесят тысяч залоговых ценных бумаг, денег на прокладку туннеля (а требовалось на это миллион шестьсот тысяч фунтов) по сие время достать не удалось. Причина этого крылась в том, что, хотя в Лондоне и функционировала вполне успешно одна линия подземной дороги, Сити – Южный Лондон, оборудованная по всем правилам современной техники, тем не менее это не могло убедить английских капиталистов в том, что вновь проектируемая подземная дорога, значительно большей протяженности и соответственно требующая значительно больших затрат, будет приносить доход. Две другие действующие линии городской железной дороги представляли собой полуподземку – по ним ходили паровички, которые то шли по открытому месту, то ныряли в туннель; одна из них, так называемая Районная железная дорога, проложена была на пять с половиной миль, другая – Метрополитен – всего на две мили. Между дорогами действовало соглашение о сквозном движении по обеим линиям. Но поскольку эти линии обслуживались паровой тягой, то туннели и платформы были закопченные, грязные – ни та, ни другая дорога почти не приносили дохода. И так как на деле пока еще никто не доказал, что дорога, постройка которой обойдется в несколько миллионов фунтов, может приносить прибыль, английские капиталисты не склонны были интересоваться подобным предприятием. Отсюда возникла необходимость искать капитал в других частях света, и это в конце концов привело мистера Хэншоу и мистера Гривса – через Берлин, Париж, Вену, Нью-Йорк – к мистеру Каупервуду.

Каупервуд же, как он и говорил Беренис, был в то время до такой степени поглощен своими чикагскими неприятностями, что выслушал мистера Хэншоу и мистера Гривса без особого внимания. Но теперь, после того как его борьба за получение концессии кончилась полным провалом, и в особенности после того как Беренис выразила желание уехать из Америки, он вспомнил об их предложениях и планах. Конечно, ему тогда показалось, что они просто засыпались с этим своим проектом, на него уже ухлопано столько денег, что ни один опытный делец никогда не рискнет на такую авантюру; а все-таки, может быть, стоит посмотреть поближе – как там у них обстоит дело с подземной дорогой в Лондоне, и если окажется возможным развернуть строительство в широком масштабе и обойтись без того мошенничества, к которому он вынужден был прибегать в Чикаго, он даже готов отказаться от сверхприбылей. Он уже и сейчас мультимиллионер – неужели ему надо загребать деньги до конца дней своих?

К тому же с таким прошлым, как у него, и после всех этих грязных вымыслов, которым столь неуемно предавались на страницах газет его враги, заслужить добрую славу – да еще в Лондоне, который в своих коммерческих сделках до сих пор как будто слыл образцом непогрешимой честности, – вот было бы замечательно! Это даст ему возможность занять такое общественное положение, какого ему никогда не достигнуть у себя в Америке.

Он очень воодушевился этой идеей. А ведь ее подсказала ему Беренис, эта девочка, еще не видавшая жизни. Уж такой у нее природный дар, смекалка, – вот она и почувствовала, какая замечательная ему предоставляется возможность. И подумать только, что все это – и эта лондонская затея, и все, что сулит ему в будущем жизнь с Беренис, – все выросло из какого-то легкомысленного приключения девять лет назад, когда он с полковником Натаниэлом Джилесом из Кентукки отправился в домик этого погибшего создания, Хэтти Стар, матери его Беренис! И кто это выдумал, будто зло никогда не приводит к добру?

Глава V

Тем временем Беренис, слегка попривыкнув к своим отношениям с Каупервудом, начала задумываться над теми препятствиями и опасностями, которыми окружила ее жизнь. Она не обманывалась на этот счет, решив соединить свою судьбу с Каупервудом, но сейчас она чувствовала, что должна незамедлительно подготовиться к ним, чтобы спокойно все выдержать и не спасовать.

Первая и главная опасность – Эйлин, эта ревнивая, эмоциональная женщина, которая, если только узнает, что Каупервуд любит Беренис, конечно, не остановится ни перед чем, чтобы погубить ее. Затем – газеты. Они, безусловно, предадут скандальной огласке ее связь с Каупервудом, если их будут часто видеть вдвоем. И наконец – мать: ведь надо же будет как-то объяснить ей, почему Беренис вдруг решилась на такой шаг; и потом еще брат, Ролфи, которого она теперь надеялась куда-нибудь пристроить с помощью Каупервуда.

Все это обязывало ее быть постоянно настороже, взвешивать каждое свое слово, хитрить, изворачиваться, быть мужественной и готовой на многие жертвы и уступки.

И Каупервуд также частенько задумывался надо всем этим. Поскольку Беренис предстояло теперь занять главное место в его жизни, он не мог не заботиться об ее благополучии и о том, что предпринять, чтобы постоянно быть с нею. Он начал всерьез подумывать о лондонском предложении. В следующее свое свидание с Беренис, едва только она вошла, он сразу заговорил обо всех этих делах.

– Знаешь, Беви, – сказал он, – а эта твоя идея насчет Лондона кажется мне очень заманчивой. Тут, несомненно, заложены интересные возможности.

И он рассказал ей все, что он за это время передумал, и поставил в известность о визите лондонских подрядчиков.

– Вот я сейчас и думаю послать кого-нибудь в Лондон, чтобы узнать, остается ли это предложение в силе. Если окажется, что да, тогда путь открыт и твоя замечательная идея может осуществиться. – Он посмотрел на нее с улыбкой, словно поздравляя с тем, что она так хорошо все придумала. – Однако мы с тобой должны действовать осторожно, нам надо опасаться, во-первых, газетной огласки, а во-вторых – какого-нибудь сюрприза со стороны Эйлин. Это существо эмоциональное, сумасбродное; ее поступками управляют только чувства, а не рассудок. Я много лет пытался объяснить ей насчет себя: как человек, помимо своей воли, может измениться в течение жизни. Но она этого никак понять не может. Она считает, что человек меняется только потому, что сам этого хочет. – Он замолчал и невольно усмехнулся. – Она из той породы женщин, что хранят вечную привязанность: полюбит – и всю жизнь будет любить одного человека.

– А тебе это не нравится? – спросила Беренис.

– Напротив! По-моему, это замечательно. Но только беда в том, что я-то сам до сих пор никогда еще таким не был…

– И, я думаю, не будешь! – поддразнила его Беренис.

– Не говори так, – взмолился он. – Зачем ты меня дразнишь? Ведь я только хочу сказать, что она просто не в силах понять, как это может быть: вот я когда-то был в нее влюблен, а теперь почему-то этого больше нет. И у нее это так наболело, что любовь ее сейчас обратилась в ненависть, или, быть может, она просто старается убедить себя в этом. Но хуже всего то, что у нее все это смешано с чувством гордости: она носит мое имя, она моя жена. Когда-то она мечтала блистать в обществе, да и мне тоже очень хотелось предоставить ей такую возможность: мне казалось, что мы оба от этого выиграем. Но я скоро убедился, что для этого она просто недостаточно умна. А потом я и сам отказался от мысли обосноваться в Чикаго. Меня больше привлекал Нью-Йорк – вот это город для человека с деньгами, решил я. Дай-ка, думаю, попробую там. И тут мне пришло на ум, что, быть может, я не всегда буду жить с Эйлин, но, хочешь верь, хочешь нет, впервые эта мысль промелькнула у меня, когда я увидел твой портрет в Луисвилле, – тот самый, который я теперь всегда ношу с собой. И вот после этого я и решил выстроить дом в Нью-Йорке и сделал из него настоящий музей, надеясь обосноваться в нем. Я думал, что если ты когда-нибудь обратишь на меня внимание…

– Так, значит, этот роскошный особняк, в котором я никогда не буду жить, – задумчиво сказала Беренис, – был выстроен для меня!.. Как странно!

– Такова жизнь! – вздохнул Каупервуд. – Но ведь мы с тобой и так можем быть счастливы.

– Конечно, – отвечала она. – Мне просто показалось это странным. Я не хочу доставлять никаких огорчений Эйлин, ни за что на свете!

– Да, я знаю, что ты умна и великодушна. И может быть, ты даже лучше меня придумаешь, как нам из всего этого выпутаться.

– Наверно, что-нибудь придумаю, – спокойно промолвила она.

– Но, кроме Эйлин, надо еще иметь в виду и газеты. Ведь они мне просто жить не дают. Стоит им только пронюхать про этот лондонский проект, – предположим, что я действительно надумаю за это взяться, – тут такой поднимется звон! А если еще кто-нибудь догадается твое имя к моему приплести – ну, тогда тебя совсем заклюют, налетят, точно коршуны! Я пока что вижу только один выход: либо мне удочерить тебя, либо, если мы поедем в Лондон, выступить там в роли твоего опекуна. Это даст мне право находиться подле тебя под тем предлогом, что я распоряжаюсь твоим состоянием. Что ты об этом скажешь?

– Ну что ж, – помолчав, ответила она, – других возможностей я пока не вижу. А насчет поездки в Лондон нужно будет еще хорошенько подумать. Ведь я забочусь не только о себе.

– Я в этом уверен, – сказал Каупервуд, – но если нам хоть чуточку повезет, то все это мы с тобой преодолеем. Должно быть, надо сделать так, чтобы нас как можно меньше видели вместе. Но прежде всего надо придумать какой-нибудь способ отвлечь внимание Эйлин. Потому что она-то, конечно, знает о тебе решительно все. Ведь я тогда в Нью-Йорке часто бывал у вас, ну и ясно, она подозревала, что мы с тобой в связи. Конечно, я тебе не мог этого рассказать: не слишком-то ты меня тогда жаловала.

– Вернее, не совсем понимала, – поправила Беренис. – Ты был для меня слишком большой загадкой.

– А теперь?

– Боюсь, что и теперь тоже.

– Ну уж этому я не поверю! Однако насчет Эйлин мне что-то ничего в голову не приходит. Она до того подозрительна! Пока я живу здесь и только изредка наезжаю в Нью-Йорк, она как будто ничего – терпит. Но если я уеду надолго и поселюсь в Лондоне, а газеты будут изощряться в догадках… – Он не договорил и задумался.

– Ты боишься, что она будет болтать? Или что она приедет к тебе и устроит сцену?

– Трудно сказать, что ей придет в голову и что она может сделать. Будь у нее какое-нибудь занятие или развлечение, она, возможно, и ничего бы не стала делать. Но, принимая во внимание, что она за эти последние годы пристрастилась к вину, от нее можно ожидать всего. Несколько лет назад она как-то раз напилась с горя и пыталась покончить с собой… (У Беренис невольно сдвинулись брови.) Хорошо, я подоспел вовремя, высадил дверь и поговорил с ней как следует. – И он описал Беренис всю эту сцену, но постарался оставить себя в тени, боясь, что она упрекнет его в безжалостности.

Беренис слушала и только теперь убеждалась, что Эйлин действительно любит его без памяти, а она, Беренис, обрекает ее на новые неизбежные страдания! Но ведь, что бы ни делала Эйлин, Каупервуд все равно не изменится! «А я, – думала Беренис, – для меня самое важное – отомстить светскому обществу…» Ну, Фрэнк ей тоже дорог. Конечно же, дорог. Он действовал на нее словно сильно возбуждающее средство. Ее восхищала его мощь, его неукротимая энергия – в нем было какое-то неотразимое обаяние. Главное сейчас, рассуждала Беренис, так построить отношения с ним, чтобы не причинять дополнительных страданий Эйлин.

Она сидела молча, задумавшись.

– Да, в самом деле трудная задача, – наконец промолвила она. – Но у нас еще будет время подумать. Давай отложим это на день-другой. Не бойся, я о ней не забуду. – Она окинула Каупервуда теплым, задумчивым взглядом. И мягкая, как бы ободряющая улыбка скользнула по ее губам. – Вдвоем мы с тобой что-нибудь наверняка придумаем, – сказала она.

И, встав со своего кресла у камина, подошла к нему, ласково провела ладонью по его волосам и села к нему на колени.

– Оказывается, на свете бывают не только финансовые проблемы, – целуя его в лоб, шутливо промолвила она.

– Да, бывают иной раз и другие, – так же шутливо отвечал он, растроганный ее сочувственным пониманием. – И потом, развлечения ради, поскольку накануне была метель и выпало много снегу, не поехать ли нам прогуляться, чтобы отвлечься от всех этих дел?

Он предложил покататься на санях, чтобы приятно завершить день. Он знает прелестную гостиницу на Северном берегу – можно там поужинать и полюбоваться озером при луне.

Вернувшись довольно поздно, Беренис еще долго сидела у себя в спальне перед камином и снова и снова обдумывала, как все устроить. Она уже послала телеграмму матери, чтобы та, не откладывая, ехала в Чикаго. Она отвезет ее с вокзала в гостиницу на Северной стороне, и они там устроятся вместе… Когда мать приедет, можно будет спокойно поговорить с ней и посвятить ее во все их планы.

Но, раздумывая об этом, Беренис неотступно видела перед собой Эйлин: Эйлин одна, совсем одна в своем громадном дворце в Нью-Йорке. Эйлин – все еще красивая, но уже отцветшая, обрюзгшая, ибо ей все так немило, что не хочется и следить за собой. И одета она безвкусно – слишком роскошно и вычурно. Возраст, внешность, узкий умственный кругозор – все это, конечно, не оставляло Эйлин ни малейшей возможности соперничать с Беренис. И Беренис обещала себе, что она никогда, никогда не будет жестокой к Эйлин, как бы мстительно и враждебно ни поступала та по отношению к ней. Нет, она все равно будет относиться к Эйлин сочувственно, великодушно и со стороны Каупервуда не потерпит никакой жестокости, никакого небрежения к жене. У нее сжималось сердце от жалости, когда она представляла себе, сколько горя выпало на долю этой несчастной женщины. Ибо как ни молода была Беренис, она уже перенесла немало, она видела, как страдает мать, и достаточно выстрадала сама. И эти раны еще не совсем затянулись.

Итак, она решила, что ее роль в жизни Каупервуда должна быть как можно более незаметной для постороннего глаза. Она поедет с ним, куда бы он ни захотел, – она знает, как нужна она ему сейчас, но они должны держать себя так, чтобы их отношения для всех оставались тайной. Вот если бы найти какое-нибудь средство отвлечь Эйлин от ее горьких раздумий, тогда бы она не питала такой бурной ненависти к Каупервуду и даже, если бы узнала все, не так бы уж ненавидела и Беренис.

У Беренис мелькнула было мысль о религии, вернее, не столько о религии, сколько о каком-нибудь пасторе или духовнике, который своими душеспасительными беседами мог бы повлиять на Эйлин. Всегда можно найти такого благорасположенного, хотя на самом деле весьма расчетливого наставника душ, который в надежде на щедрую награду или на то, что его не забудут в завещании, охотно возьмется утешать и наставлять ее. Беренис даже припомнила, что в Нью-Йорке она знала одного такого священника – преподобного Виллиса Стила, настоятеля церковного прихода Сент-Суизина. Она не раз бывала в этой церкви, ее тянула туда не столько потребность молиться, сколько желание помечтать под этими высокими сводами, слушая величественные звуки органа. Преподобный Виллис, человек средних лет и приятной внешности, отличался необыкновенной вкрадчивостью и мягкостью манер; однако при всем его светском лоске денег у него, по-видимому, было немного. Беренис вспомнила, как он однажды попробовал наставлять ее, но это воспоминание только рассмешило молодую женщину, и она оставила мысль о духовном наставнике. А все-таки нужно, чтобы кто-то развлек и занял Эйлин.

И тут ей пришло на ум, что для этой цели можно просто кого-нибудь нанять: в светских кругах Нью-Йорка ей нередко приходилось встречать молодых повес с прекрасными манерами, но без всяких средств. Так вот, если заплатить такому молодому человеку хорошие деньги или предложить солидное содержание, он, безусловно, мог бы создать для Эйлин если и не совсем великосветское, то, во всяком случае, интересное окружение и таким образом хотя бы на время отвлечь ее. Но как отыскать такого молодого человека и как обратиться к нему с подобным предложением?

Беренис сознавала, что ее идея может показаться чересчур хитрой и циничной, особенно если она сама преподнесет ее Каупервуду. Но вместе с тем она считала, что это ценная мысль и пренебрегать ею не следует. Ведь Каупервуду достаточно только намекнуть – это может сделать ее мать, – а уж он сам сообразит, как это устроить.

Глава VI

Генри де Сото Сиппенс – вот на кого пал выбор Каупервуда, когда он решил послать агента в Лондон, чтобы разведать реальное положение вещей, финансовые и прочие возможности постройки лондонского метрополитена.

Он откопал Сиппенса много лет тому назад, и тот оказал ему поистине неоценимые услуги при переговорах, когда он добивался концессии на проведение газа в Чикаго. Деньги, которые Каупервуд заработал на этой концессии, дали ему возможность скупить нужные участки и забрать в свои руки постройки городского транспорта. Он привлек к этому делу Сиппенса, обнаружив в нем истинный талант по части выуживания всяких необходимых сведений и организации различных общественно полезных предприятий и служб. Сиппенс, человек нервный, раздражительный, легко выходил из себя и, нередко случалось, допускал некоторую бестактность. Но при всем своем бескомпромиссном среднезападном «американизме» – качестве, весьма ценном, хоть иной раз совершенно невыносимом, это был исключительно преданный человек, на которого можно было безусловно положиться.

Сиппенс был убежден, что Каупервуду на этот раз нанесен роковой удар, что он потерпел полный крах, лишившись своих долгосрочных концессий. Он не представлял себе, как сможет его патрон возместить убытки и рассчитаться с местными воротилами, которые вложили в его предприятия немало денег и теперь могли на этом кое-что потерять. С того вечера, когда Каупервуд потерпел поражение, Сиппенс только и думал о том, как-то он встретится с патроном. Что ему сказать? Как можно решиться выразить сочувствие этому человеку, который всего какую-нибудь неделю назад казался несокрушимым гигантом в мире воротил и дельцов?

И вот на третий день после катастрофы Сиппенс неожиданно получил телеграмму от одного из секретарей Каупервуда с предложением немедленно явиться к прежнему патрону. Войдя в кабинет и увидев веселого, оживленного, сыплющего остротами Каупервуда, он едва мог поверить собственным глазам.

– С добрым утром, патрон! Приятно, что вы так хорошо выглядите.

– Да, давно уж я себя так не чувствовал. Ну, а вы как поживаете, де Сото? Готовы принять любые веления судьбы?

– Уж вам ли меня не знать, патрон! Я никогда от вас не отступался. Что бы ни случилось, я для вас готов на все.

– Знаю, де Сото, знаю! – улыбнулся Каупервуд. Любовь Беренис, вознаградившая его за все неудачи, внушила ему уверенность, что для него теперь открывается новая, самая значительная страница жизни. Поэтому он был полон самых радужных надежд и расположен относиться добродушно ко всем на свете. – Я тут задумал одно дело, де Сото, и хочу поручить его вам, потому что дело это совершенно секретное, а на вас, я знаю, можно положиться.

Губы его плотно сжались, и в глазах появился тот холодный непроницаемый металлический блеск, который невольно бросал в дрожь всякого, кто относился к Каупервуду враждебно или имел основания побаиваться его. Сиппенс, выпрямившись, выпятив грудь колесом, стоял не шевелясь; он весь обратился в слух. Это был маленький человечек, ростом не выше пяти с половиной футов, но он носил обувь на больших каблуках, высоченный цилиндр, который снимал только перед Каупервудом, и широкое длинное пальто, подбитое ватой на груди; все это, по его мнению, должно было придавать ему внушительную осанку и увеличивать рост.

– Спасибо, патрон, – пробормотал он, – для вас я хоть к дьяволу в преисподнюю. Сами знаете.

Голос у него прерывался, губы дрожали – до такой степени он был взвинчен похвалой патрона, этим свидетельством доверия, равно как и всем тем, что ему пришлось вынести за последние месяцы, да и за всю свою многолетнюю службу у Каупервуда.

– На этот раз обойдется без преисподней, де Сото, – сказал Каупервуд, улыбаясь и откидываясь в кресле. – Довольно мы в ней жарились здесь, в Чикаго. Второй раз не полезем, баста. И сейчас вы сами увидите почему. Речь у нас с вами, де Сото, пойдет о Лондоне, о лондонском метрополитене и о том, какие там для меня есть возможности.

Он дружески поманил Сиппенса и указал ему на стул рядом с собой. А Сиппенс, совершенно ошеломленный столь неожиданной и интересной перспективой, лишь смотрел на него, разинув рот.

– Лондон? – наконец выговорил он. – Нет, в самом деле, патрон? Вот это здорово! Я знал, что вы что-нибудь да придумаете! Ох, и сказать вам не могу, как меня это радует, патрон!

Голос его дрожал, руки тряслись, а лицо так и сияло, словно его вдруг осветили изнутри. Он опустился на стул, вскочил, потом снова сел – это всегда было у него признаком сильного волнения. Наконец, дернув свой длинный, лихо закрученный ус, он замер на месте и уставился на Каупервуда восхищенным и вместе с тем внимательным, настороженным взглядом.

– Спасибо, де Сото! – прервал молчание Каупервуд. – Я так и думал, что это может вас немножко встряхнуть.

– Встряхнуть! – вскричал Сиппенс. – Да на вас, патрон, просто диву можно даваться! Подумать только! Едва вы отбились от всех этих чикагских стервятников – глядишь, у вас все снова на ходу, кипит, бурлит, ворочается! Ну разве не чудо это! Конечно, я всегда знал, что свалить вас никто не свалит, но, признаться, после этой истории с концессиями я думал, вы скоро не вывернетесь. Да только разве вас что может согнуть? Нет, вы, патрон, вроде как дуб среди кустарника – слишком вы могучи. Я бы от такой штуки просто ко дну пошел, и следов бы от меня не осталось. А вы – вам все нипочем! Приказывайте, патрон, все выполню в точности. И ни одна душа ничего знать не будет, если вы так хотите…

– Да, это как раз одно из главных условий, де Сото, – перебил его Каупервуд. – Строжайшая тайна, а затем, конечно, ваше замечательное чутье. Вот две вещи, с помощью которых мне, быть может, удастся осуществить то, что я задумал. И никто из нас, надеюсь, от этого в убытке не останется.

– Да что об этом говорить, что вы, патрон! – запротестовал де Сото; чувствовалось, что он весь напряжен, как струна. – Подсчитать, сколько я получил благодаря вам – хватит мне до самой могилы, даже если я больше ни цента не заработаю. Вы только объясните, что вам требуется, а уж я постараюсь сделать все наилучшим образом; если же не удастся – так прямо вам и скажу: не вышло.

– Ну этого я еще от вас никогда не слыхал, де Сото, да надеюсь, что и не услышу. Так вот, в двух словах: примерно с год назад, когда у нас здесь заварилась вся эта канитель из-за участков, ко мне приезжали два англичанина из Лондона, агенты какого-то там синдиката, что ли. Потом я вам все расскажу подробно, а сейчас только самую суть дела…

И он кратко пересказал Сиппенсу свой разговор с Гривсом и Хэншоу и кое-какие собственные соображения на этот счет.

– На мой взгляд, они засыпались с этим контрактом, де Сото. Они ухлопали в него что-то около полмиллиона долларов, а показать нечего – кроме этого самого контракта или подряда, ну, попросту сказать – разрешения построить линию на участке в четыре-пять миль. А ведь эту линию предстоит еще как-то связать с двумя другими, уже действующими линиями. Они это сами признают. Так вот что меня в этом деле интересует, де Сото: прежде всего не только вся ныне действующая система лондонского подземного транспорта, но и проблема значительного ее расширения, если это возможно. Вы меня, конечно, понимаете: прокладка новых подземных линий на большие расстояния в районах, которые пока еще никто не догадался копнуть, – ну, словом, такое, что могло бы давать доход. Понятно вам?

– Понятно, патрон!

– Затем, – продолжал Каупервуд, – надо раздобыть карты – общий план с подробным описанием города, план уличного движения, наземной сети и подземной, – чтобы видно было начало и конец каждой отдельной линии; желательно еще и геологические карты и кой-какие сведения насчет почвы. Затем нужно обследовать близлежащие районы, куда можно подвести подземку, выяснить, кто населяет их, а если это еще нежилой район, кто может там поселиться в будущем. Вам ясно?

– Все ясно, патрон, все!

– Далее: в чьих руках находятся концессии, или акты, как это у них там называется, на ныне действующие подземные дороги. Сроки этих актов, протяженность линий, имена владельцев, имена самых крупных пайщиков. Как идет эксплуатация, какой приносит доход. Словом, все, что можно разузнать, не привлекая к себе лишнего внимания и ни в коем случае не заикаясь обо мне. Ну это вы, конечно, понимаете почему.

– Все ясно, патрон, все!

– Затем, де Сото, меня интересует жалованье служащих и эксплуатационные расходы.

– Будет сделано, патрон, – повторял Сиппенс, уже соображая про себя, как приступить к делу.

– Потом стоимость подземных работ, расходы на оборудование. И какие могут быть убытки и издержки при переводе линий с паровой тяги – у них это, видите ли, до сих пор по старинке – на электричество. И нельзя ли там будет оборудовать тягу с «третьим рельсом», – говорят, на новом метрополитене в Нью-Йорке его уже вводят. Вы знаете, англичане – ведь это совсем другой народ, у них все не так, как у нас, и я бы хотел, чтобы вы мне и об этом все, что можно, разузнали. И наконец, надо поинтересоваться, в какой у них там цене земельные участки, – ведь цены могут подскочить, чуть только начни строить, и, может быть, есть смысл скупить кое-какие участки заранее, как, помните, мы с вами делали в Лейк-Вью и в прочих местах.

– Еще бы мне не помнить! – сказал Сиппенс. – Я уже понимаю, что вам надо, патрон. Поеду, разузнаю и привезу все, что требуется, а может, еще и побольше. Ну это просто великолепно! И я так счастлив, я прямо горжусь тем, что вы обо мне вспомнили. А как вы считаете, когда я примерно должен выехать?

– Немедленно! – отвечал Каупервуд. – Вам надо сейчас же подыскать кого-нибудь, чтобы передать ваши дела в пригороде. – Он говорил об управлении пригородной железной дорогой, где Сиппенс был директором. – Я думаю, вам всего лучше сдать дела Китереджу; скажите, что вы собираетесь провести зиму в Европе или в Англии. И хорошо бы избежать всяких заметок о вашем отъезде в прессе. Ну, а уж если не удастся, – придумайте какой-нибудь предлог, сделайте вид, что интересуетесь чем угодно, только не транспортом. И как только разузнаете, кто там из английских капиталистов, связанных с метрополитеном, поживее и кого стоило бы подключить к нашему делу вместе с его линией, – немедленно поставьте меня в известность. Потому что, разумеется, это будет отнюдь не американское предприятие, а английское с начала до конца. И вы должны это хорошенько усвоить, де Сото. Англичане, вы знаете, недолюбливают нашего брата американца, и я вовсе не желаю давать какие-либо поводы для разжигания вражды к американцам.

– Все ясно, патрон! У меня к вам только одна просьба: если окажется, что я смогу быть для вас как-то полезен в дальнейшем, вы уж меня не забудьте. Столько лет я с вами работаю, под вашим началом, не могу даже себе и представить, как я без вас стал бы…

Он замолчал, глядя на Каупервуда умоляющими глазами. И Каупервуд ответил ему дружески покровительственным, но вместе с тем ничего не обещающим взглядом.

– Хорошо, хорошо, де Сото! Все это я знаю и понимаю. В свое время я для вас все сделаю, что смогу. Разумеется, я о вас не забуду.

Глава VII

Покончив со всеми наставлениями Сиппенсу и выяснив, что для ликвидации чикагских дел ему необходимо будет съездить в Нью-Йорк, чтобы обсудить кой с кем из финансистов, каким образом реализовать хотя бы некоторую часть своих владений, Каупервуд, естественно, вернулся мыслью к Беренис: как бы устроить так, чтобы поехать с ней вместе и жить под одной крышей, не привлекая к себе излишнего внимания?

Разумеется, он представлял себе гораздо яснее, чем Беренис, какая длинная цепь вместе пережитых событий и установившихся привычек связывала его с Эйлин в большей мере, чем с кем-либо другим. Это было нечто такое, чего Беренис была не в состоянии себе представить, тем более что она уже давно догадывалась о его пылких чувствах к ней. Для Каупервуда было совершенно очевидно, что, во избежание скандала, с Эйлин надо держаться только одной тактики – тактики умиротворения и обмана. Всякий другой способ действий был бы чрезвычайно рискованным, в особенности если у него выйдет что-нибудь с этой затеей в Лондоне, и тем более сейчас, после всей этой скандальной шумихи в связи с созданными им компаниями и чересчур смелыми приемами, к которым он прибегал в Чикаго. Ведь его обвиняли во взяточничестве и чуть ли не в подрыве общественных устоев. И навлечь на себя сейчас обвинение в безнравственности или угрозу какой-нибудь публичной выходки со стороны Эйлин – а она способна в газеты сообщить о его отношениях с Беренис, – это было бы уж совсем из рук вон плохо.

Кроме того, Каупервуда беспокоило еще одно обстоятельство, которое также могло повести к неприятностям с Беренис: это его отношения с другими женщинами. Кое-какие из его прежних связей еще не совсем оборвались. С Арлет Уэйн можно было считать дело поконченным, да и с несколькими другими он встречался лишь крайне редко. Но оставалась еще Керолайн Хэнд, жена Хосмера Хэнда, крупного чикагского воротилы, чей капитал был вложен в железные дороги и мясоконсервные компании. Когда Каупервуд познакомился с Керолайн, она была совсем юной и мало походила на замужнюю даму. Хэнд развелся с нею из-за Каупервуда, но закрепил за Керолайн недурной капитал. Она и сейчас еще была очень привязана к Каупервуду. Он купил ей дом в Чикаго и на протяжении своей ожесточенной борьбы за место среди чикагских дельцов часто бывал у нее – ведь он в то время был совершенно убежден, что Беренис никогда его не полюбит.

Теперь Керолайн собиралась переехать в Нью-Йорк, она хотела быть поближе к нему, когда он окончательно развяжется с Чикаго. Керолайн была неглупая женщина, не ревновала его – во всяком случае, никогда не показывала своей ревности. Она была очень хороша собой, только одевалась немного чересчур вызывающе. Веселая, остроумная, она всегда умела привести его в хорошее настроение. Ей минуло тридцать, но на вид ей можно было дать двадцать пять, а в живости она, пожалуй, могла бы поспорить с двадцатилетней. Вплоть до самого последнего времени, когда неожиданно появилась Беренис, и даже и теперь, хотя Беренис этого и не знала, Керолайн устраивала у себя приемы и рассылала приглашения всем, кого Каупервуду нужно было видеть. Вот об этом-то особнячке на Северной стороне и упоминалось в чикагских газетах, когда в прессе поднялась кампания против Каупервуда. Керолайн всегда говорила ему, что, если он когда-нибудь ее разлюбит, он должен честно сказать ей об этом, и она не станет его удерживать.

Раздумывая теперь о своих отношениях с нею, Каупервуд спрашивал себя: а что, если поймать ее на слове, поговорить с ней откровенно и расстаться? Но даже при всей его любви к Беренис такой шаг казался ему все же рискованным. Не лучше ли пока повременить, а потом, может быть, ему как-нибудь удастся объясниться и с той и с другой? Но, во всяком случае, его отношения с Беренис надо оградить от всего этого: ведь он поклялся принадлежать ей одной и, насколько в его силах, должен сдержать свою клятву.

Но главным источником его беспокойства все-таки оставалась Эйлин. Ему невольно вспоминались все те события и случайности, которые привели их к такому длительному, прочному союзу. Какая это была бурная, неистовая любовь, когда она явилась к нему в Филадельфии, и как это потом печально обернулось для него, ибо эта история сыграла тогда немалую роль в его первом финансовом крахе! Веселая, безрассудная, влюбленная Эйлин, как пылко она отдавала ему всю себя, как жаждала получить взамен вечную привязанность, такую, какой любовь за всю историю своего сокрушительного шествия еще никому не давала! Даже и теперь, после стольких лет и всяких любовных историй в его – да и в ее – жизни, она все такая же, не изменилась. И все так же любит его.

– Знаешь, дорогая, – сказал он Беренис, – я эти дни все думаю об Эйлин, и мне, право, очень жаль ее. Подумай только, одна, в этом огромном доме в Нью-Йорке, никаких сколько-нибудь интересных знакомых, так, какие-то лоботрясы вертятся около нее: таскают ее по ресторанам, устраивают кутежи да попойки, выманивают у нее деньги, потому что, разумеется, платит за все она. Я это знаю от слуг, они мне и сейчас преданы.

– Все это, безусловно, трагично, – отозвалась Беренис, – но я понимаю ее.

– Мне вовсе не хочется быть жестоким по отношению к ней, – продолжал Каупервуд, – ведь, в сущности, кругом виноват я. Знаешь, мне пришло в голову: а что, если подыскать какого-нибудь такого приятного молодого человека из нью-йоркского общества, ну, разумеется, не из высших кругов, но вполне приличного молодого человека, который за известное вознаграждение взялся бы познакомить ее с интересными людьми, ходил бы с ней в театры, – словом, развлекал ее? Разумеется, я говорю это не в таком смысле… – Он посмотрел на Беренис, и губы его искривились невеселой улыбкой.

Беренис слушала его с самым невозмутимым видом, и по ее лицу нельзя было догадаться, как она обрадовалась оттого, что их мысли совпали. У нее только чуть дрогнули уголки губ и глаза вдруг расширились.

– Не знаю, – осторожно протянула она, – может, на свете и бывают такие молодые люди…

– Да ими хоть пруд пруди, – деловито продолжал Каупервуд. – Но, конечно, это должен быть американец. Эйлин терпеть не может иностранцев – я имею в виду поклонников иностранцев. Но я знаю одно: если мы хотим, чтобы у нас все шло мирно и мы с тобой могли свободно передвигаться, надо что-то придумать и как можно скорей.

– Мне как будто припоминается один такой человек, и, пожалуй, он мог бы подойти, – задумчиво промолвила Беренис. – Его зовут Брюс Толлифер. Он из виргинских и южнокаролинских Толлиферов. Ты, может быть, даже знаешь его.

– Нет. Но это действительно такой тип, какой я имею в виду?

– Очень красивый молодой человек, если ты это имеешь в виду, – продолжала Беренис. – Я с ним не знакома, видела его раз в Нью-Джерси у Дэнии Мур на теннисном корте. Эдгар Бонсиль тогда рассказал мне, что это типичный паразит, что он всегда живет на содержании у какой-нибудь богатой женщины, ну, например, у Дэнии Мур. – Беренис рассмеялась и добавила: – Мне кажется, Эдгар побаивался, как бы я не влюбилась в этого Толлифера. Он, правда, мне очень понравился, такой красивый! – И она улыбнулась с таким видом, словно для нее не имело значения, что представлял собой этот молодой человек.

– Стоит подумать! – заметил Каупервуд. – Его, наверно, прекрасно все знают в Нью-Йорке.

– Да, мне помнится, Эдгар говорил, что он часто встречает его на Уолл-стрит. Вряд ли он занимается какими-нибудь финансовыми делами, просто делает вид, что принадлежит к этим кругам. Наверно, чтобы произвести впечатление.

– Вот как! – воскликнул Каупервуд, очень довольный ее рассказом. – В таком случае я разыщу его без труда, хотя таких молодчиков много везде толчется. Да мне и самому не раз приходилось с ними встречаться.

– По-моему, в этом есть что-то постыдное, – сказала Беренис. – Ужасно, что нам с тобой приходится говорить о подобных вещах. И потом, если ты свяжешься с таким типом, какая у тебя может быть уверенность в том, что он не впутает Эйлин в какую-нибудь неприятность?..

– Но ведь я для нее же стараюсь, Беви, для ее пользы. Пойми это. Я просто хочу найти такого человека, который мог бы для нее сделать то, что ни она сама, ни я, ни даже мы с ней вместе не можем и не сумеем сделать. – Он замолчал и вопросительно посмотрел на Беренис. А она ответила ему грустным и несколько недоумевающим взглядом. – Мне нужен человек, который взял бы на себя труд развлекать и занимать ее. И я готов заплатить за это. И щедро заплатить.

– Ну хорошо, хорошо, посмотрим, – сказала Беренис и, как бы желая прекратить этот неприятный разговор, стала рассказывать о своих делах: – Я жду завтра маму – поезд приходит в час. Я уже сняла номер в гостинице «Брэндингхэм». Кстати, я хотела еще поговорить с тобой относительно Ролфи.

– А что такое?

– Да он ни к чему не пригоден. Его никогда ничему не учили. Я думаю, хорошо бы найти для него какое-нибудь дело.

– Ну насчет этого можешь не беспокоиться. Я мигом пристрою его к одному из моих компаньонов. Пусть приезжает сюда, и я направлю его к кому-нибудь в качестве секретаря. Скажу Китереджу, он ему напишет.

Беренис посмотрела на него долгим взглядом, растроганная его готовностью прийти ей на помощь и той легкостью, с какою он все разрешил.

– Пожалуйста, не считай меня неблагодарной, Фрэнк! Ты так добр ко мне.

Глава VIII

В то самое время, когда Беренис рассказывала Каупервуду о Брюсе Толлифере, объект этого щекотливого разговора, красивый шалопай без гроша за душой, нежил свою уже несколько потрепанную плоть – вместилище весьма изменчивого и изобретательного духа – в одной из самых крошечных комнатушек меблированного пансиона миссис Селмы Холл на Пятьдесят третьей улице, в Восточной части Нью-Йорка. Некогда это был весьма фешенебельный квартал, но, застроенный тесными рядами мрачных красновато-коричневых зданий, он теперь обратился в один из самых захудалых. Во рту у Толлифера был отвратительный вкус после попойки и бессонной ночи, но под рукой у него, на расшатанном табурете, стояла бутылка виски, сифон с содовой водой и валялись сигареты. Бок о бок с ним на откидной половине дивана лежала хорошенькая молодая актриса, которая делила с Толлифером свои доходы, свой кров и стол и все, чем она располагала на белом свете.

Оба дремали, хотя время уже приближалось к одиннадцати. Но прошло несколько минут, и Розали Харриген открыла глаза. Окинув взглядом убогую комнатку с потемневшими обоями, на которых кое-где проступал их первоначальный палевый цвет, и стоявший в углу низенький туалетный столик с трехстворчатым зеркалом, и старый комод, она решила, что пора вставать, чтобы хоть собрать в кучу разбросанные по всей комнате интимные принадлежности дамского и мужского туалета. В уголке помещалась кухня и умывальник. Направо от табурета стоял письменный столик – сюда Розали подавала еду, если им случалось перекусить у себя дома.

Розали – даже en déshabillé[1] – была несомненно обольстительна. Черные, пышные, рассыпающиеся кольцами по плечам волосы, маленькое беленькое личико с небольшими, но пытливыми темными глазками, яркие губы, чуть-чуть вздернутый носик, грациозная, с округлыми формами соблазнительная фигурка – все это вместе пока еще удерживало в плену непостоянного, беспутного красавца Толлифера.

Пожалуй, надо приготовить ему стакан виски с содовой и дать закурить, поспешно прибирая комнату, рассуждала сама с собой Розали. А потом, если он захочет, сварить кофе и пару яиц, что ли… Но если он вот так будет притворяться спящим и не замечать ее, может быть, ей лучше поскорей одеться и уйти на репетицию; как раз к двенадцати можно поспеть. А потом уж, вернувшись домой, можно спокойно сидеть и ждать, когда он соизволит глаза открыть. Розали была без памяти влюблена.

Дамский угодник по природе, Толлифер в высшей степени прохладно принимал эти нежные заботы о своей персоне. Ну что это ему, Толлиферу, – отпрыску знаменитых виргинских и южнокаролинских Толлиферов! Ведь он мог бы вращаться в самых изысканных, в самых великосветских кругах! Да только беда была в том, что, если бы не Розали или еще какая-нибудь такая же взбалмошная девчонка, он бы совсем пропал, спился, увяз в долгах. Но так или иначе, несмотря на все свои недостатки, Толлифер был сущий магнит для женских сердец. Тем не менее после двадцати с лишним лет бесчисленных романтических приключений ему так и не удалось сделать то, что называется выгодной партией. И вот поэтому-то, снизойдя до очередной влюбленной жертвы, он обращался с нею резко, пренебрежительно и повелевал ею как хотел.

Толлифер был южанин; предки его, крупные землевладельцы, занимали когда-то видное общественное положение. В Чарльстоне поныне сохранилась чудесная старинная усадьба, в которой жили последние потомки этого рода, поселившегося здесь еще до Гражданской войны. Они до сих пор берегли облигации займов на тысячи долларов, оставшиеся от времени Конфедерации и ныне не стоившие ни гроша. Брат Толлифера, Вэксфорд Толлифер, служил капитаном в армии. Брюса он считал бездельником и шалопаем.

Другой его брат перебрался с Юга на Запад и обосновался в Сан-Антонио, в Техасе. Он купил себе ферму, женился, обзавелся семьей и мало-помалу сколотил недурное состояние. Надежды Брюса пробиться в нью-йоркский свет казались ему сущим бредом. Ведь если Брюс в самом деле может чего-то добиться – ну, скажем, заполучить в жены какую-нибудь богатую наследницу, – так почему же он не сделал этого много лет назад? Правда, имя его иной раз попадалось в газетах. И одно время даже пронесся слух, что он вот-вот женится на одной только что выведенной в свет богатой нью-йоркской девице. Но ведь это было десять лет назад, когда ему было двадцать восемь, и из этого так ничего и не получилось! С тех пор оба его брата, да и все другие родственники махнули на Брюса рукой. Пропащий человек! Большинство его знакомых и приятелей из нью-йоркского общества постепенно склонялось к тому же мнению. Уж слишком он падок на удовольствия, не умеет себя обуздать, не дорожит ни своим именем, ни репутацией. И теперь ему не на кого было рассчитывать, ни один из его бывших друзей не дал бы ему ни цента взаймы.

И однако, многие из его бывших знакомых, и мужчины и женщины, и молодые, и старые, увидев его где-нибудь случайно, когда он был в трезвом виде и прилично одет, смотрели на него с невольным участием и искренне жалели, что ему не удалось подцепить какую-нибудь богатую наследницу: такой обаятельный человек – он мог быть украшением в любом порядочном обществе. У него был мягкий, певучий южный акцент и удивительно подкупающая улыбка.

С Розали Харриген он сошелся всего каких-нибудь два месяца тому назад и отнюдь не собирался тянуть эту канитель. Простая хористка, Розали едва зарабатывала тридцать пять долларов в неделю. Это была веселая, покладистая, добрая девушка, но Толлифер чувствовал, что ей не хватает настойчивости и поэтому она никогда не сделает карьеры. Только ее прельстительная фигурка, ее любовный пыл и страстная привязанность к нему и удерживали его до поры до времени.