Дарвиния бесплатное чтение

Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния

На П. Х. Д. и Т. Н. Х., заради търпението и добрите съвети, на Шоуна, задето повярва в работата ми, и на всички неупоменати помощници (вие знаете кои сте)

Пролог

Март 1912

Гилфорд Лоу стана на четиринайсет в нощта, когато светът се промени.

Това беше повратната точка в човешката история, нощта, разделила последвалото от онова, което беше преди, но преди да се превърне в граница, тя беше само нощта след неговия рожден ден. Мартенска събота, студена, под безоблачно небе, дълбоко като зимно езеро. Той прекара следобеда да тича след обръча заедно с по-големия си брат, изморени, двамата изпускаха огромни облаци от пара в хапещия въздух.

За вечеря майка му поднесе свинско с боб, любимото ядене на Гилфорд. Тенджерата бе стояла целия следобед във фурната, изпълвайки кухнята с примамливия аромат на джинджифил и меласа. Имаше и подарък за рождения ден: подвързано с кожа блокче за рисуване и нов пуловер, тъмносин, съвсем като за възрастен.

Гилфорд беше роден през 1898-а — почти в зората на новия век. Той беше най-малкият от тримата. Повече от брат си, повече от сестра си, Гилфорд принадлежеше на онова, което родителите му все още наричаха „новият век“. За него не беше нов. Беше прекарал почти целия си досегашен живот в този век. Знаеше какво представлява електричеството. Дори разбираше от радио. Той беше човек от двайсети век, тайно презиращ прашното минало, газените лампи и нафталина. В редките случаи, когато в джобовете му се озоваваше някоя монета, Гилфорд си купуваше „Модерно електричество“ и го четеше, докато кориците се разпаднат.

Семейството им обитаваше солидна градска къща в Бостън. Баща му беше словослагател. Дядо му, който живееше на горния етаж до стълбата за тавана, беше участвал в Гражданската война, в състава на 13-и Масачузетски полк. Майката на Гилфорд готвеше, переше, разпределяше финансите и отглеждаше домати и фасул в миниатюрния заден двор. Брат му, по мнението на всички, един ден щеше да стане доктор или адвокат. Сестра му бе слабичка и мълчалива, обичаше да чете романите на Робърт Чамбърс, нещо, което баща му не одобряваше.

Беше време да си ляга, когато небето внезапно се озари в ярко сияние, но му позволиха да остане заради всеобщото весело настроение в къщата или може би защото сега вече беше по-голям. Гилфорд не разбра какво точно се случва, когато брат му извика всички при прозореца, а после изхвърчаха навън през кухненската врата, дори и дядо му, за да втренчат погледи в нощното небе. В началото си помисли, че цялата тази олелия е свързана по някакъв начин с неговия рожден ден. Макар да си даваше сметка, че това едва ли е възможно. Какво толкова има в един рожден ден? Пъстроцветни светлини озаряваха небосвода над къщата. Може би нещо гори, помисли си той. Нещо далече навътре в океана.

— Прилича на северно сияние — обяви майка му със сподавен и неуверен гласец.

И наистина беше като северно сияние, блещукаща завеса, която се поклаща бавно от лек ветрец и хвърля неуловими сенки върху боядисаната в бяло ограда и обрулената от зимата градина. Огромна стена от светлина, ту зелена като стъкло на шише, ту синя като морето на свечеряване, и съвършено беззвучна. Досущ като Халеевата комета, която бе преминала преди две години.

Майка му вероятно също си бе спомнила за кометата, защото повтори думите, които бе казала тогава: „Прилича на края на света…“

Защо ли го беше казала? Защо кършеше ръце и засенчваше очи? Гилфорд, тайно зарадван, не смяташе, че това е краят на света. Сърцето му туптеше като часовников механизъм, поддържайки известен само на него ритъм. Може би това беше началото на нещо? Не краят на един свят, а зараждането на друг. Като началото на ново столетие, помисли си той.

Гилфорд не се боеше от новите неща. Небето не го плашеше. Той вярваше в науката, която (според списанията) разкриваше загадките на природата и подкопаваше архаичното невежество на човечеството със своите търпеливи, но настойчиви въпроси. Гилфорд имаше известна представа какво е науката. Според него тя не беше нищо повече от любопитство… смекчено от смирение, дисциплинирано от търпение.

Науката беше съзерцание — особен вид наблюдение. Внимателно разглеждане на нещата, които не разбираш. Съзерцание на звездите, но без да се страхуваш от тях, без да ги боготвориш, а само задаваш въпроси, търсиш въпросите, които ще отключат вратата към нови въпроси и въпросите отвъд тях.

Гилфорд остана да седи невъзмутим на порутената задна стълба, докато другите се прибраха вътре, обсъждайки развълнувано случката. В първия момент се почувства щастлив, че е сам, загърнат в новия си топъл пуловер, докато парата от устата му се виеше нагоре към бездиханното сияние в небето.

По-късно — през следващите месеци и години, през последвалия век — щяха да бъдат направени безброй сравнения. Потоп, Армагедон, изчезването на динозаврите. Но събитието, ужасяващото известие за него и разпространяването на тази новина сред останките от човечеството, нямаха сходни на себе си, нито какъвто и да било прецедент.

През 1877 година астрономът Джовани Скиапарели бе картографирал каналите на Марс. Десетилетия наред картите му бяха прерисувани, подобрявани и приемани като факт, докато по-мощни телескопи не доказаха, че каналите са само илюзия, освен ако самият Марс не се е променил оттогава: напълно възможно в светлината на това, което сполетя Земята. Може би нещо бе прекосило Слънчевата система — като конец, понесен от неуловим полъх, нещо ефирно, но с невъобразими размери, докоснало първо студените светове на периферията, прониквайки през скали, лед и замръзнала мантия, през пластове от геологични наноси. И променяйки всичко, което докосне. Доближавайки Земята.

Небето беше пълно със знамения и поличби. През 1907-а — Тунгуският метеорит. През 1910-а Халеевата комета. Някои, като майката на Гилфорд Лоу, смятаха, че идва краят на света. Още тогава.

Небето в онази мартенска нощ беше по-ярко на североизточния хоризонт на Атлантическия океан, отколкото при приближаването на кометата. В продължение на няколко часа хоризонтът се озаряваше от сини и виолетови светлини. Сиянието, според някои, наподобяваше стена. То се спусна откъм зенита и раздели океана.

Виждаше се чак от Хартум (но в северното небе) и от Токио (едва забележимо, на запад).

От Берлин, Париж, Лондон, всички европейски столици — преливащата светлина бе озарила целия небосвод. Стотици хиляди зрители излизаха по улиците, забравили сън, заради това студено зарево. Към Ню Йорк се стичаха съобщения, до четиринайсет минути преди полунощ.

Точно в 23:46 източно време трансатлантическият кабел внезапно и необяснимо замлъкна.

Беше ерата на легендарните кораби: трансатлантическите лайнери от Големия бял флот, на компаниите „Кунард“ и „Уайт стар“, ерата на „Тевтоник“ и „Мавритания“, чудовищата на една империя.

Беше също така и ерата, в която се появи безжичното радио на Маркони. Замлъкването на трансатлантическия кабел можеше да бъде обяснено с всякакви катастрофални събития. Тишината на европейските радиопредаватели беше далеч по-зловеща.

Радиооператори пращаха съобщения и запитвания отвъд студения, спокоен Северен Атлантик. Не засичаха нито CQD, нито новия сигнал за бедствие SOS, нямаше драма с потъващи кораби, макар че неочаквано бе изгубена връзка с голям брой съдове, между които „Олимпик“ на компанията „Уайт стар“ и хамбургско-американския „Кронпринцесен Сесилие“ — истински флагмани, на които допреди броени секунди богаташи от десетки нации се бяха скупчвали край заскрежените перила, за да се любуват на природния феномен, хвърлящ такова ослепително сияние върху стъклената морска шир.

Необичайните, впечатляващи небесни светлини изчезнаха внезапно преди изгрев-слънце, плъзгайки се към хоризонта като огнен сърп. Слънцето се издигна в неспокойното небе и пое по своя вечен път. Океанът беше развълнуван, със силни и на места бурни ветрове. В зоната приблизително между 12 градуса западно от Гринуичкия меридиан и 40 градуса северно от екватора, цареше абсолютна, ненарушена от нищо тишина.

Първият, който пресече границата на „Стената на загадката“, кръстена така от нюйоркските телеграфни служби, беше застаряващият лайнер на „Уайт стар“ „Орегон“ — на път от Ню Йорк за Куинстаун и Ливърпул.

Тръкстън Дейвис, американският капитан на кораба, съзнаваше необичайността на положението, макар също като другите да не разбираше какво става. Радиото на „Орегон“ беше обемиста кутия с едва надхвърлящ стотина мили обхват. Съобщенията можеха да бъдат изопачени, слуховете за бедствия винаги се преувеличаваха. Но той помнеше добре Сан Франциско през 1906-а, когато заедно с други бе бягал презглава по улица „Маркет“, преследван по петите от пламъци, и имаше представа на какво е способна природата, когато се развихри.

Предната нощ капитанът предпочете да проспи събитието. Нека пътниците се лишат от сън и да зяпат небето, той избра топлия уют на своята каюта. Събуден преди зазоряване от изнервения радист, Дейвис прегледа съобщенията, получени по апарата на Маркони, след което нареди на главния инженер да надуе парата, а на главния стюард да свари кафе за целия екипаж. Загрижеността му беше колеблива, отношението към случващото се — все още скептично. „Олимпик“ и „Кронпринцесен Сесилие“ бяха само на броени часове източно от „Орегон“. Ако наистина получат CQD, той незабавно щеше да заповяда на главния инженер да приготви кораба за спасителни операции, а дотогава… какво пък, щяха да са нащрек.

През цялата тази сутрин капитанът продължаваше да следи радиотрафика. Състоеше се предимно от въпроси и запитвания, придружени от привидно бодри, но издаващи скрита нервност поздравления, като ДУС — добро утро, старче! — типични за презряното братство на морските радисти. Безпокойството му нарастваше. Пътници с подпухнали от недоспиване очи, пробудени от внезапно усиления шум на машините, го притискаха за обяснения. По обяд той съобщи на делегацията развълнувани пасажери от първа класа, че е ускорил ход заради „опасност от ледени късове“, и ги помоли да се въздържат за известно време от пращане на телеграми, тъй като апаратът е повреден. Стюардите предадоха тази информация на пътниците от втора и трета класа. Дейвис от опит знаеше, че пътниците са като деца, които обичат да важничат, но с готовност приемат всяко обяснение, което би потушило техния дълбок и зле прикрит страх от океана.

По пладне силният вятър и бурното море утихнаха. Топла слънчева светлина прониза парцаливите облаци.

Същия следобед предният наблюдател извести за останки от корабокрушение, вероятно преобърнат кораб, плаващ на североизток. Дейвис нареди да намалят ход и да променят курса. Тъкмо се готвеше да заповяда да спуснат лодка, когато вторият офицер свали бинокъла и съобщи:

— Сър, не ми прилича на корабокрушение.

Скоро след това се доближиха. Не беше корабокрушение.

Ако нещо обезпокои капитан Дейвис, то бе, че не знаеше какво е това.

Поклащаше се сред вълните, безжизнено, с трептящи отражения върху гладките страни. Някакъв огромен, раздут октопод или сепия? По-скоро част от мъртво морско създание, макар да не приличаше на нищо, видяно от Дейвис през двайсет и седемте години в морето.

Рейф Бъкли, неговият първи офицер, не сваляше омагьосан поглед от чудовището, докато то се търкаше в корпуса на „Орегон“, въртейки се около оста си.

— Сър — рече той. — Какво мислите за това?

— Не зная какво да мисля, господин Бъкли. — Всъщност капитанът би предпочел изобщо да не бе виждал подобно нещо.

— Прилича ми на… на червей.

И наистина, имаше сегменти и беше пръстеновидно като някакъв червей. Ако, разбира се, съществуваха червеи, достатъчно големи, за да погълнат един от комините на „Орегон“. Пък и какъв е този червей, който притежава разкъсани пипала, хриле или може би перки, които се издигаха на определени интервали над туловището. Зловещо розов на цвят, с масленовиолетови петна, като кожата на удавник. И с глава — ако безизразната, озъбена паст можеше да се нарече глава.

Червеят продължаваше да се върти, докато се плъзгаше към кърмата и скоро показа хлъзгавия си бял, нахапан от акулите търбух. В началото пътниците се трупаха на наблюдателните площадки, но скоро вонята прогони всички, освен най-упоритите сред тях.

Бъкли приглади мустак.

— Какво, за Бога, ще им кажем сега?

„Ще им кажем, че това е морско чудовище — помисли си Дейвис. — Че са видели Кракен. А може и да е самата истина.“ Но Бъкли очакваше сериозен отговор.

Дейвис изгледа продължително своя изплашен първи офицер.

— Колкото по-малко им кажем — рече, — толкова по-добре.

Морето беше пълно със загадки. Затова Дейвис го мразеше.

„Орегон“ беше първият кораб, който пристигна в залива Корк, намирайки пътя си на светлината на студения изгрев, без помощта на брегови светлини и сигнални шамандури. Капитан Дейвис нареди да спуснат котва на известно разстояние от остров Грейт, където се намираха доковете и шумното пристанище на Куинстаун — или, по-точно, трябваше да се намират.

Защото тъкмо това бе невероятният факт. Нямаше и следа от града. Там, където би трябвало да са оживените улици на Куинстаун и пристанището с надвиснали кранове, с докери и ирландски емигранти — имаше само дива гора, спускаща се чак до скалистия бряг.

Очевидно и същевременно невъзможно, дори мисълта за това предизвика неприятно замайване в главата на капитана. Беше готов да повярва, че по някаква причина лоцманът ги е отвел в друг залив или дори до друг континент, ако не бяха познатите очертания на острова и забуленият в мъгла силует на брега.

Това беше Куинстаун, заливът Корк и Ирландия, само че липсваше каквато и да било следа от човешка цивилизация и вместо нея се ширеше дива растителност.

— Невъзможно — сподели той с Бъкли. — Без да отричам очевидното, само преди шест дена в Халифакс пристигна кораб от Куинстаун. Разбирам, ако е имало земетресение или морето е заляло града — но дори тогава пак щяхме да намерим останки. Не и… напълно дива пустош!

Тази нощ Дейвис прекара в компанията на първия офицер на мостика. Пътниците, пробудени от мълчанието на машините, отново започнаха да се скупчват край перилата. Въпросите им не секваха. Само че сега вече нямаше какво да им отговорят, липсваха думи, с които да ги утешат — дори и лъжи. От северозапад се надигна влажен вятър. Студът скоро щеше да прогони зяпачите на топло. Може би на вечеря Дейвис би могъл да измисли нещо, с което да ги поуспокои. Може би.

— И тази зеленина — продължи той, неспособен да овладее обърканите си мисли. — Прекалено е зелено за този период от годината. Що за буйни треви могат да израстат толкова бързо през март, че да скрият целия град?

— Всичко това е толкова… неестествено — измънка Бъкли.

Двамата се спогледаха. По някаква странна причина Дейвис усети, че го напушва смях. Успя да го сподави до степен на окуражителна усмивка.

— Утре ще пратим разузнавателен отряд на брега. А дотогава е най-добре да не си блъскаме главите напразно… няма никакъв смисъл.

Бъкли му отвърна с вяла усмивка.

— Ще пристигнат и други кораби…

— И тогава ще се уверим, че не сме полудели?

— Ами, да, сър. Може и така да се каже.

— В такъв случай, докато това стане, да бъдем предпазливи. Предупреди радиста да внимава какво говори. Светът и бездруго скоро ще узнае всичко.

Известно време те се вглеждаха в студената, сивкава пелена на утрото. Един стюард им донесе димящи чаши с кафе.

— Сър — осмели се да заговори Бъкли, — не караме достатъчно въглища, за да се върнем в Ню Йорк.

— Тогава може би някое друго пристанище…

— Ако има друго европейско пристанище.

Дейвис повдигна вежди. Не беше помислял за това. Зачуди се дали някои идеи не са прекалено големи, за да се поберат в обикновения човешки мозък.

Той сви рамене.

— Господин Бъкли, това е кораб на „Уайт стар“. Няма да ни изоставят, дори да трябва да пратят натоварен с въглища шлеп от Америка.

— Да, сър. — Младият човек, на времето допуснал грешката да учи богословие, погледна смирено капитана. — Сър… дали това е чудо?

— По-скоро трагедия, ако питаш мен. Поне за ирландците.

Рейф Бъкли вярваше в чудеса. Като син на методистки свещеник той бе откърмен с разказите за Мойсей и пламтящия храст, възкръсналия Лазар, хляба и рибите, с които били нахранени мнозина. Въпреки това никога не бе вярвал, че ще стане свидетел на чудеса. Свръхестествените случки, като приказките за призраци, го плашеха. Той предпочиташе добре познатите чудеса, затворени между кориците на библията на крал Джеймс, екземпляр от която държеше в каютата си.

Но да е част от някое чудо, да бъде заобиколен от него от хоризонт до хоризонт, бе равносилно на това земята да изчезне под краката му. Тази нощ Бъкли не можа да мигне. На сутринта, докато се бръснеше, той видя в огледалото едно бледо лице със зачервени, подпухнали очи и бръсначът затрепери в ръката му. Наложи се да се подкрепи с чаша силно кафе и малко уиски от манерката, преди по заповед на капитан Дейвис да спусне лодка и да поведе групата изплашени моряци към каменистия бряг на това, което доскоро познаваше като остров Грейт. Вятърът се усилваше, морето беше развълнувано и откъм север бързо се приближаваха парцаливи, дъждовни облаци. Студено, неприятно време.

Капитан Дейвис искаше да знае дали е възможно да стоварят пътниците на брега, ако възникне подобна необходимост. Бъкли си позволи да изрази съмнение при обсъждането на този въпрос и тази сутрин съмнението му се усили. След като помогна да изтеглят лодката от прибоя, той пое по брега с подгизнали дрехи, мокри ботуши и капеща от косата солена вода. Зад него крачеха петима мрачни, навъсени моряци, всичките смълчани. Вероятно бяха точно на мястото, където преди се издигаше пристанището на Куинстаун, но Бъкли се чувстваше неуверен като Колумб или Писаро — съвсем сам на един нов континент, с ширнала се отпред древна гора, която едновременно мамеше и внушаваше страх. Той нареди да спрат на известно разстояние от първите дървета.

А какви дървета! Бъкли ги наричаше дървета само дълбоко в ума си. Но беше очевидно, дори от мостика на „Орегон“, че това не бяха дърветата, които познаваше, те имаха гигантски, синкави и ръждивочервени стебла, от които на гъсти, разперени кичури се подаваха заострени игли. Някои от тези дървета бяха с прегънати върхове, като приведени папрати, короните им се разтваряха куполовидно, приличаха на гигантски луковици, на гъби, на покривите на турските джамии. Дърветата растяха в гъсти редици, между тях цареше непрогледен мрак, подсилван от плътната мъгла. Миришеше на бор, но със странна прибавка, горчива и непозната, като ментол или камфор.

Една обикновена гора нито миришеше, нито изглеждаше така — още по-малко звучеше така. Гората — мислеше си той, — нормалната гора в студен зимен ден, като горите в Мейн от детството му, трябваше да шуми с поскърцващи клони, с шепота на листа или ромолене на дъжд, или с други добре познати звуци. Ала не и тази. Дърветата вероятно бяха кухи отвътре, защото падналите дънери край брега бяха като гигантски сламки с канали отвътре и вятърът изкарваше протяжни, меланхолични тонове през тях. А кичурите от игли пукаха едва доловимо. Като дървени чанове. Като кости.

Тъкмо тези звуци, повече от всичко друго, го подтикваха да свърне обратно. Но той имаше заповед. Бъкли направи усилие да се успокои и поведе малобройната експедиция към покрайнините на непознатата гора, където си проправи път през жълтите тръстики, високи до коленете, щръкнали право от твърдата черна земя. Завладя го странното желание да забоде флаг… но чий? Не и звездното знаме, нито знамето на Обединеното кралство. Може би знамето със звездата в кръга на компания „Уайт стар“? Завладяваме тази страна в името на Господ Бог и Дж. Пиърпонт Морган.

— Внимавайте къде стъпвате, сър — подвикна един моряк зад него.

Бъкли сведе поглед тъкмо навреме, за да види как нещо се измъква изпод левия му ботуш. Имаше бледо телце, множество крачета и беше дълго колкото лопата за въглища. То се шмугна в тръстиките с шипящо цвърчене, но преди това изплаши Бъкли, който усети, че сърцето му замира.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Дотук! Трябва да съм луд, за да сваля пътниците на този бряг. Ще кажа на капитан Дейвис…

Но морякът продължаваше да се блещи.

Бъкли се огледа неохотно.

Ето още едно същество. Прилича на стоножка, помисли си той, но с тяло на анаконда и със същия болнаво жълтеникав цвят като тръстиките. Това навярно е маскировка. Често срещана в природата. Интересно, макар и по свой ужасен начин. Той отстъпи крачка назад, очаквайки съществото да хукне.

Така и стана, но не както Бъкли предполагаше. То се стрелна към него с безумна скорост и се усука около десния му крак с едно внезапно, въртеливо движение, като експлозивно разширяваща се пружина. Бъкли усети топлина и убождане, когато създанието разкъса панталоните му и заби острата си муцунка над коляното.

Беше го ухапало!

Бъкли изкрещя и зарита. Имаше нужда от някакво оръжие, с което да се освободи от чудовището, пръчка или нож, но нямаше нищо подходящо подръка, освен тези чупливи, безполезни тръстикови стебла.

А след това чудовището неочаквано се разви — сякаш, помисли си Бъкли, бе вкусило нещо неприятно — и изпълзя към шубраците.

Бъкли възвърна присъствие на духа и се обърна към ужасените моряци. Болката в крака не беше силна. Той пое няколко пъти дълбоко въздух. Канеше се да каже нещо окуражаващо, да посъветва хората си да не се страхуват. Но припадна, преди да му дойдат подходящите думи.

Моряците го отнесоха до лодката и отплаваха за „Орегон“. През целия път внимаваха да не докосват крака му, който вече бе започнал да се подува.

Същия следобед петима пътници от втора класа щурмуваха мостика, настоявайки да им позволят да напуснат кораба. Бяха ирландци, познали залива Корк въпреки настъпилите изменения, имаха семейства във вътрешността и възнамеряваха да потърсят оцелели.

Капитан Дейвис вече бе запознат с доклада на първата експедиция. Съмняваше се, че тези мъже ще стигнат повече от няколко метра навътре, преди страхът и суеверията, ако не и дивите животни, да ги прогонят назад. След като ги изгледа строго, той им нареди да се върнат на долната палуба, но осъзнаваше, че следващия път няма да е толкова лесно. Капитанът раздаде пистолети на офицерите и попита радиста кога ще се появи следващият кораб.

— Няма да е след много, сър. Има един канадски тихоокеански товарен кораб, който е на час път от нас.

— Много добре. Предай им, че ги очакваме… и ги предупреди какво ще заварят тук.

— Да, сър. Но…

— Но какво?

— Не зная как да се изразя, сър. Всичко това е толкова странно.

Дейвис положи ръка на рамото му.

— Никой не знае. Добре, аз ще напиша телеграмата.

Рейф Бъкли имаше треска, но преди вечеря отокът на крака му спадна и той настоя да му позволят да се присъедини към поканата на капитана до всички офицери.

Бъкли яде с охота, потеше се обилно и за разочарование на Дейвис говори малко. Капитанът искаше да узнае от него малко повече за това, което другите офицери наричаха помежду си „Новия свят“. Бъкли не само бе стъпил на тази непозната земя, но влязъл в досег и с дивия й живот.

Но още преди да приключи с второто, Бъкли се изправи колебливо и се прибра в лазарета, където, за безкрайно учудване на капитана, почина внезапно половин час след полунощ. Увреден черен дроб, предположи корабният лекар. Вероятно някакъв нов токсин. Трудно бе да се каже преди аутопсията.

Всичко е като сън, помисли си Дейвис, причудлив и кошмарен сън. Той изпрати телеграми на корабите, отправили се към Куинстаун, Ливърпул и френските пристанища, със съобщение за тази странна смърт и предупреди хората да слизат на брега въоръжени и с високи ботуши.

Малко след като картината на това странно събитие взе да придобива по-ясни очертания, компанията „Уайт стар“ прати от Халифакс и Ню Йорк товарни кораби с въглища и припаси. Защото не само Куинстаун бе изчезнал, нямаше следа и от цяла Ирландия, а също от Англия, Франция, Германия и Италия… нищо, освен един необятен пущинак на север от Кайро и на запад чак до руските степи, сякаш планетата бе разрязана и някакъв чужд организъм се спотайваше в зейналата рана.

Дейвис изпрати телеграма до бащата на Рейф Бъкли в Мейн. Потискаща задача, но едва ли само това семейство щеше да скърби. Съвсем скоро към мъката му щеше да се присъедини половината свят.

Август 1912

По-късно — когато броят на бедните и бездомните нарасна драстично, когато въглищата и нефтът поскъпнаха, когато започнаха гладните бунтове и майката и сестрата на Гилфорд напуснаха града, за да останат (кой би могъл да каже за колко дълго?) при леля им в Минесота — Гилфорд често придружаваше баща си до печатницата.

Не смееха да го оставят вкъщи, училището беше затворено заради общата стачка, а баща му не можеше да си позволи да наеме жена, за да го наглежда. И така Гилфорд тръгна с баща си на работа, където бързо изучи основите на словослагателството и литографията, а през дългите почивки между поръчките препрочиташе списанията за радиотехника и се чудеше дали някога ще бъдат осъществени величествените проекти, описвани от писателите — дали например Америка отново ще успее да създаде друга електронна лампа като тази на Де Форест¹, или великата епоха на откритията е приключила.

Той често се вслушваше в разговорите на баща си с другите двама работници — гравьора Уилет от Френска Канада и навъсения руски евреин Комински. Приглушени, мрачни разговори, сякаш Гилфорд изобщо не беше в помещението.

Обсъждаха срива на борсата и въглищарската стачка, работническите бригади и продоволствената криза, растящите цени на всичко.

Говореха за Новия свят, за новата Европа, за дивата пустош, завладяла тази част на картата.

Говореха за президент Тафт и за бунта на Конгреса. За лорд Кичънър, управляващ остатъците на Британската империя от Отава, за съперничещите си папства и за колониалните войни, пламнали в отвъдморските владения на Испания, Португалия и Германия.

И макар и по-рядко, говореха за религия. Бащата на Гилфорд принадлежеше към епископалната църква по рождение и към унитаристката по брак — с други думи, не се придържаше към никакви догматични възгледи. Уилет, който бе католик, наричаше преобразяването на Европа „чудно знамение“. Комински не се чувстваше в свои води по време на тези разговори, но с лекота се съгласяваше, че Новият свят трябва да е божествен акт: и какво друго би могло да бъде?

Гилфорд внимаваше да не се намесва, нито да ги прекъсва. Никой не очакваше да чуе мнението му. Но смяташе, че всички тези приказки за чудеса са пресилени. Вярно, промените в Европа наподобяваха чудо, бяха неочаквани, необясними и очевидно отвъд всякакви познати природни закони.

Но дали наистина беше така?

Това чудо, смяташе Гилфорд, беше без подпис. Господ Бог не бе възвестил за него от небесата. То просто се бе случило. Предхождаха го странни светлини, придружени от промени във времето (вихрушки в Хартум, както беше чел) и геологични смущения (унищожителни земетресения в Япония, слухове за още по-силни в Манджурия).

За едно чудо, мислеше си Гилфорд, то бе предизвикало подозрително много странични ефекти… тоест не беше чисто и безапелационно, каквито трябваше да са чудесата. Но когато баща му изтъкна някои подобни доводи пред Комински, евреинът изпръхтя презрително.

— Ами Потопът? — изтъкна той. — Той също не е бил лишен от всеобщ безпорядък. Или разрушаването на Содом? Жената на Лот — стълб от сол, нима това е възможно?²

Може би не.

Гилфорд се приближи до глобуса, който баща му държеше на бюрото. На заглавната страница на един вестник беше изрисуван кръг или пръстен върху старата карта на Земята. Кръгът разделяше Исландия, извиваше под долния край на Испания и преминаваше над северните брегове на Африка. Той прекосяваше Светите земи, извиваше се в неуверена дъга към руските степи и се сливаше с Полярния кръг. Гилфорд положи длан върху Европа, закривайки предишните обозначения. „Тера инкогнита“, помисли си той. Вестникът на Хърст³, придържайки се към националното религиозно възраждане, наричаше донякъде подигравателно новия континент „Дарвиния“, намеквайки, че чудото е компрометирало естествената история.

Но не беше така. Гилфорд твърдо вярваше в това, макар да не смееше да го каже на глас. Това не е чудо, повтаряше си той, а загадка. Необяснима, но не по принцип невъзможна за обяснение.

Цялата тази огромна земна маса, океанските дълбини, планините, ледените пустини, всичко това се бе променило само за една нощ… Наистина е страшно, мислеше си Гилфорд, още по-страшно, ако си представи какво може да има сега там. Човек изглежда толкова безпомощен, сравнен с подобни сили.

Загадка. И като всяка загадка очаква своя въпрос. Няколко въпроса. Въпроси като ключове, пъхани в упорстваща ключалка.

Той затвори очи и повдигна глава. Представи си земя, по която сякаш е минала гигантска гума, за да изтрие всички следи и обозначения, легендите — пренаписани на непознат език.

Загадка отвъд човешките представи.

Но как можеш да оспориш цял един континент?

Първа книга
Пролет–лято 1920

„Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?“

Евангелие от Матей

16:3

1

Мъжете от екипажите на оцелелите параходи бяха измислили свои легенди. Смахнати разкази, безочливо неверни, и Гилфорд Лоу бе чул повечето от тях по времето, когато „Оденсе“ прекоси петнайсетия меридиан.

Подпийнал палубен стюард му разказа за мястото, където се срещали двата океана: старият Атлантик на Америките и новият Атлантик на Дарвиния. Границата, твърдеше стюардът, била видима като щормова линия и дваж по-опасна. Едното море било по-гъсто от другото, сякаш е от нефт, и морските създания, опитващи се да я пресекат, неминуемо измирали. С течение на времето тази зона се изпълнила с труповете на познати и непознати същества: делфини, акули, гърбати и сини китове, ъглолети, морски цилиндри, мехурчести риби, риби-знамена. Те се поклащали сред вълните с ококорени млечнобели очички, коремче до коремче и опашка до опашка. Студената вода ги съхранявала в почти непроменен вид — мълчаливо предупреждение към преминаващите кораби, дръзнали да си проправят път през мъртвешките им вонящи редици.

Гилфорд знаеше отлично, че тази история е измислица, страшна приказка за сплашване на лековерните. Но подобно на всяка приказка, човек лесно можеше й да повярва при подходящи обстоятелства. Той се наведе над потъмнелия парапет на „Оденсе“ малко преди залез, насред Атлантика. Вятърът вдигаше пяна от развълнуваното море, но на запад облаците се разтваряха и слънцето протягаше издължени пръсти към водата. Някъде отвъд източния хоризонт се спотайваха заплахите и обещанията на този нов свят, преобразената Европа, чудния континент, който вестниците все още наричаха Дарвиния. Нямаше мехурчести риби край килватера и водата вероятно бе същата, каквато мие всички земни брегове, но Гилфорд усещаше, че е прекосил истинска граница и че сега неговият център на тежестта се е преместил от познатото към непознатото.

Той се отдалечи, ръцете му бяха замръзнали от допира с перилата. Беше на двайсет и две години и до миналия петък не бе излизал в открито море. Прекалено висок и мършав, за да стане добър моряк, Гилфорд ненавиждаше лъкатушенето из тесните лабиринти на „Оденсе“, изпълнявал редовни пътнически рейсове за една холандска компания в годините преди Чудото. Прекарваше повечето време в каютата с Каролайн и Лили, а когато времето не беше твърде неприятно, излизаше на палубата. Петнайсетият меридиан бе западният край на големия кръг, изрисуван върху глобуса, и отвъд тази точка той се надяваше да види някакви представители на дарвинианския морски живот. Не хиляди измрели ъглолети, „усукани като косите на удавница“, а може би риби-цистерни, изплували, за да напълнят белодробните си торбички. Нямаше търпение час по-скоро да зърне някакъв признак за приближаващия се нов континент, макар да знаеше, че желанието му е наивно, което го караше да го прикрива от останалите членове на експедицията.

На долната палуба беше тясно и спарено. Гилфорд и семейството му разполагаха с миниатюрна каюта в средата на кораба, Каролайн рядко я напускаше. Хвана я морска болест още първия ден, когато излизаха от Бостънския залив. Сега вече беше малко по-добре, поне така твърдеше, но Гилфорд долавяше, че е нещастна. Това пътуване не й се нравеше, въпреки че се бе съгласила да тръгне почти доброволно.

И все пак, всеки път, когато влизаше в каютата, имаше чувството, че отново се влюбва в нея. Каролайн седеше с изправен Гръб на ръба на койката и си решеше косата със седефения гребен, плъзгайки го надолу покрай изящната извивка на шията. Големите й очи бяха притворени. Приличаше на принцеса в опиумен унес: вглъбена, замечтана, малко тъжна. Но всъщност, помисли си Гилфорд, е невероятно красива. Не за първи път изпита желанието да я снима. Беше й направил фотографски портрет малко преди да се оженят, но резултатът не му хареса. Сухата хартиена плоскост бе заличила всеки намек за изразителност, косата й не бе тъй лъскава сред оскъдните черно-бели оттенъци.

Той седна до нея и сдържа желанието си да докосне с ръка голото й рамо над камизолата. От известно време тя не понасяше допира му.

— Миришеш на море — чу гласа й.

— Къде е Лили?

— Отвръща на зова на природата.

Той се наведе да я целуне. Тя го погледна, после му предложи бузата си. Кожата й беше студена.

— Време е да се обличаме за вечеря — рече Каролайн.

Мрак обгръщаше кораба. Разпръснатите електрически лампи населяваха тесните коридори с издължени сенки. Гилфорд отведе Каролайн и Лили в мъждивото помещение, изпълняващо ролята на столова, където се присъединиха към малобройната група учени от експедицията, насядали около масата на корабния лекар, пълничкия любител на чашката Дейн.

Естествоизпитателите обсъждаха таксономията. Докторът говореше за сирена.

— Но ако създадем изцяло нова класификация…

— Което се налага от обстоятелствата!

— … съществува риск да предположим наследствена връзка, обща характеристика на вече описани видове…

— Ами йедскарското сирене! В онези времена на масата имахме йедскарско сирене. Портокали, шунка, наденички, ръжен хляб и червен хайвер. Всяко от тях истинска frokost⁴. Не тези жалки заместители. Ах! — Докторът забеляза Гилфорд. — А, нашият фотограф. И неговото мило семейство. Прекрасната дама! И малката госпожица.

Вечерящите се раздвижиха, за да направят място. Гилфорд се беше сприятелил с почти всички естествоизпитатели, най-вече с един ботаник на име Съливан. Макар да се радваше на радушен прием на масата, Каролайн почти не продумваше. Малката Лили бе спечелила сърцата на всички. Тя бе едва четиригодишна и учените нямаха нищо против нейната любознателност… вероятно с изключение на Престън Финч, главния естествоизпитател на експедицията, който, изглежда, не беше привикнал да общува с деца. Финч седеше в далечния край на масата, монополизирал вниманието на един геолог от Харвард. Лили се настани до майка си и се зае да разгъва методично салфетката. Раменете й едва достигаха горния ръб на масата.

Докторът разцъфна в усмивка — леко пиянска, помисли си Гилфорд.

— Малката Лилиан май е прегладняла. Лили, искаш ли свинско задушено? Да? Не е нещо особено, но става за ядене. А ябълков сок?

Лили кимна, като се опита да прикрие притеснението си.

— Добре. Добре. Лили, вече пресякохме наполовина голямото море. Намираме се на средата на пътя до земята на име Европа. Радваш ли се?

— Да — отвърна Лили. — Но ние отиваме само до Англия. Тате ще ходи в Европа.

Лили, както повечето хора, се бе научила да отделя Англия от Европа. Макар че Англия бе също толкова променена от Чудото, колкото Германия или Франция, тъкмо англичаните с особена настойчивост се бяха заели със своите бивши териториални владения, бяха построили наново Лондон и крайбрежните пристанищни селища и поддържаха, доколкото им бе по силите, военен флот.

Престън Финч явно бе дочул разговора им, защото се намръщи в другия край на масата и поглади тънките си мустаци.

— Господин Лоу, дъщеря ви прави невярно разграничение.

Разговорите на масата на „Оденсе“ по правило бяха разгорещени. Част от проблема се коренеше у самия Финч, автор на „Привидност и действителност“, библията на Нойския натурализъм⁵ още преди Чудото от 1912-а. Финч беше висок, прошарен, лишен от чувство за хумор и надут от собствената си известност. Препоръките му бяха безупречни, беше прекарал две години по поречието на Колорадо и Роуг, събирайки сведения за глобалния потоп, и беше главна движеща сила в Нойското възраждане от първата година след Чудото. Всички останали в една или друга степен притежаваха гузните маниери на поправили се грешници, с изключение на ботаника доктор Съливан, който беше по-възрастен от Финч и си позволяваше от време на време да го дразни със случайни цитати от Уолъс⁶ и Дарвин. Но реформираните еволюционисти с по-малък стаж трябваше да внимават какво говорят.

Гилфорд предпочиташе да запазва мълчание. От фотографа на експедицията не се очакваше да изразява научни становища и може би така беше по-добре.

Корабният лекар изгледа намръщено Финч и насочи вниманието си към единствената дама.

— Уреден ли е престоят ви в Лондон, госпожо Лоу?

— Двете с Лили ще отседнем при близки — отвърна Каролайн.

— Ах, така значи! Някой английски братовчед? Войник, трапер или дюкянджия? Това са трите професии в съвременен Лондон.

— Познахте. Семейството държи продоволствен магазин.

— Вие сте храбра жена. Животът на границата…

— Ще бъда там само временно, докторе.

— Докато мъжете ловят снарки! — Неколцина естествоизпитатели го изгледаха безизразно. — Това е Луис Карол! Толкова ли сте неграмотни всички?

Мълчание. Пръв заговори Финчли:

— Докторе, европейските писатели не са на особена почит в Америка.

— Разбира се. Извинете ме. Човек забравя. Ако има късмет. — Лекарят втренчи поглед в Каролайн. — Някога Лондон беше най-хубавият сред големите градове на света. Известно ли ви е, госпожо Лоу? А не това жалко, селско градче, което е сега. С колиби, нужници на двора и кал. Съжалявам, че не мога да ви покажа Копенхаген. Какъв град беше! Цивилизован град.

Гилфорд и преди бе срещал хора като доктора. Имаше поне по един във всеки крайбрежен бостънски бар. Останали без родина европейци, вдигащи мрачни тостове за Лондон, Париж, Прага и Берлин, търсещи сънародници, с които да организират клуб, да говорят на своя умрял или отмиращ език.

Каролайн се хранеше мълчаливо и дори Лили притихна, сякаш всички около масата изведнъж бяха споходени от мисълта, че са прекосили невидимата граница по средата и че пред тях има само загадки, а спокойните местенца като Вашингтон и Ню Йорк са останали някъде в миналото. Само Финч изглеждаше невъзмутим, докато изтъкваше предимствата на кремъклийките пред пушките с насмолен фитил.

За първи път Гилфорд се бе срещнал с Престън Финч в канцеларията на бостънското издателство „Атикус и Пиърс“. Запозна ги Лиам Пиърс. Гилфорд бе прекарал последната година на запад заедно с Уолкът, официалния фотограф на експедициите по река Галатин и в каньона Дийп крийк. Финч организираше експедиция за изучаване и картографиране вътрешността на Южна Европа и вече си бе осигурил финансовата поддръжка на Смитсониановия институт. В експедицията имаше вакантно място за опитен фотограф. Гилфорд се кандидатира и Пиърс предложи да го запознае с Финч, макар че не беше изключено жестът му да се дължи на факта, че бе чичо на Каролайн. Всъщност Гилфорд подозираше, че Пиърс иска да го махне от града по съвсем друга причина. Преуспелият издател и неговият доведен племенник не се погаждаха особено, макар че и двамата обичаха Каролайн. Въпреки това Гилфорд му беше благодарен за възможността да пътува с Финч към новия свят. Заплащането също беше добро, според сегашните стандарти. Работата можеше да му осигури нелоша репутация. Пък и той бе силно привлечен от континента. Беше чел не само докладите от експедицията на Донеган (по крайбрежието на Пиренеите, от Бордо до Перпинян, 1918), но и (тайно) всички дарвиниански разкази в „Аргоси“ и „Ол стори уикли“, особено тези, писани от Едгар Райе Бъроуз.

Това, което Пиърс не бе предвидил, бе своенравието на Каролайн. Тя отказа категорично да остане за втори път сама с Лили у дома, дори само за един сезон, въпреки доброто заплащане и предложението да наеме гувернантка, която да й помага. Гилфорд също не искаше да я оставя, но тази експедиция бе повратният момент в неговата кариера, може би тя щеше да определи дали ги очаква сигурно бъдеще или бедност.

Този път обаче Каролайн не пожела да прояви разбиране. Дори заплаши (макар той да не възприе думите й сериозно), че ще го напусне. Гилфорд отвръщаше на всичките й възражения със спокойни и търпеливи доводи, но тя продължаваше да упорства.

В края на краищата стигнаха до компромис, според който Пиърс щеше да заплати пътуването й до Лондон, където тя щеше да се настани при роднини, докато Гилфорд продължи към континента. Родителите й били на посещение в Лондон по време на Чудото и тя заяви, че искала да види мястото, където се починали.

Разбира се, никой не казваше, че хората са „умрели“ по време на Чудото: те бяха „отведени“ или „отпътували“, сякаш бяха отишли на онзи свят между две вдишвания. Всъщност, мислеше си Гилфорд, кой би могъл да знае със сигурност какво точно ги е сполетяло? Може би наистина се е случило нещо подобно? Истината бе, че няколко милиона души просто бяха изчезнали от лицето на Земята, заедно със своите домове, градове, животинските и растителните видове, и Каролайн не можеше да прости на Чудото, смяташе го за зловещо и омразно явление.

Гилфорд се чувстваше малко странно, тъй като бе единственият човек на борда на „Оденсе“, придружен от жена и дете, но никой не си позволи каквато и да било враждебна забележка, а и Лили бе спечелила сърцата на мнозина. С течение на времето той реши, че съдбата отново е била благосклонна към него.

След вечеря компанията се разотиде: корабният лекар при своята неизменна манерка с канадско пшенично, учените да поиграят карти на захабените маси в пушалнята, а Гилфорд се прибра в каютата да прочете на Лили поредната глава от една чудесна американска приказка — „Магьосникът от Оз“. Книгите за Оз се ползваха с голяма популярност, откакто читателите поизгубиха интереса си към приказките на братя Грим и Андерсен, сякаш се чувстваха покварени от спомените за стара Европа. Лили, тази невинна душица, не разбираше нищо от предразсъдъци и политика. Тя обожаваше Дороти. Гилфорд също се беше привързал към приключенията на това канзаско момиченце.

Най-сетне Лили отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Докато я гледаше как спи, Гилфорд почувства странна неувереност. Помисли си колко бързо може да се обърка и промени нечий живот. Как се бе озовал на този параход, на път за Европа? Дали бе постъпил правилно?

Разбира се, вече нямаше връщане назад.

Той придърпа нагоре одеялцето, изключи лампата и се шмугна в леглото до Каролайн. Жена му вече спеше с гръб към него и тялото й излъчваше приятна и примамлива топлина. Той се сгуши до нея и остави равномерния бумтеж на машините да го приспи.

Събуди се малко след изгрев-слънце, стана, облече се и се измъкна от каютата, без да ги буди.

Въздухът на откритата палуба беше студен, утринното небе — синьо като порцелан. Само няколко раздърпани облачета очертаваха източния хоризонт. Гилфорд извърна лице към вятъра, зареял мисли, и малко след това към него се присъедини един от младшите офицери. Морякът не се представи, само му се усмихна, двама случайни другари, бодърстващи в ранни зори.

Известно време се любуваха на небето. После офицерът го погледна и рече:

— Наближаваме. Можете да го подушите във вятъра.

Гилфорд се понамръщи, очаквайки да чуе поредната небивалица.

— Кое да подуша?

Офицерът беше американец, говореше със забавен мисисипски акцент.

— Малко на канела. Малко на хвойна. И малко на нещо, което досега не сте помирисвали. Прашни ухания от места, където все още не е стъпвал човешки крак. Ще го усетите по-добре, ако затворите очи.

Гилфорд зажумя. Усещаше хладния вятър, който проникваше през ноздрите му. Истинско чудо щеше да е, ако може да подуши нещо през този вятър. И все пак…

Карамфил, зачуди се той. Кардамон? Тамян?

— Какво е това?

— Новият свят, приятелю. Всяко дърво, всяка река, всяка планина, всяка долина. Целият континент прекосява океана върху този вятър. Подушихте ли го?

Гилфорд едва забележимо кимна.

2

Елинор Сандърс-Мос бе точно такава, каквато си я представяше Елиас Вейл — приятно закръглена южняшка аристократка, прехвърлила най-хубавите си години, с изпънат гръб, високо вдигната брадичка, стичащи се едри капки дъжд от копринения чадър и достойнство, тържествуващо над руините на повехналата младост. До тротоара зад нея бе спряла малка елегантна двуколка, очевидно госпожа Сандърс-Мос не бе запозната с възраждането на автомобила. Годините си бяха казали своето. Имаше бръчки и на лицето й се четеше съмнение.

— Елиас Вейл? — попита тя.

Той се усмихна, усетил сдържаността й, готов да спечели симпатията й. Всяко забавяне беше от полза. Биваше го в тези неща.

— Госпожо Сандърс-Мос — произнесе с приятен глас. — Моля, заповядайте.

Тя прекрачи прага, сгъна чадъра и го пусна безцеремонно в елегантния калъф от слонски крак до вратата. Вейл предпочиташе да държи осветлението приглушено. В мрачни дни като този очите привикваха бавно. Беше малко рисковано за придвижване из помещенията, но създаваше атмосфера — в края на краищата той търгуваше с невидими неща.

А атмосферата вече оказваше своето въздействие върху госпожа Сандърс-Мос. Вейл се опита да си представи картината през нейните очи — поизбелялото великолепие на наетата къща на недотам престижния бряг на Потомак. Бюфет, инкрустиран с викториански бронз, статуетки на гръцки боксьори, Ромул и Рем, смучещи цицките на вълчицата. Японски графики, забулени от сенките. И самият Вейл, преждевременно побелял (още едно предимство), солиден, с кадифено сако, дружелюбно лице, увенчано с проницателни, интелигенти очи. Зелени. Беше се родил с късмет — косата и очите му придаваха приятен изглед.

Той я поведе мълчаливо през стаята. Госпожа Сандърс-Мос го последва и заговори:

— Имахме уговорка…

— Да, зная.

— Госпожа Фоулър ви препоръча…

— Известно ми е. Моля, заповядайте в кабинета ми.

Той отново й се усмихна. Тези жени винаги очакваха нещо необичайно, неземно… някакво стаено чудовище, но тяхно чудовище, опитомено, макар и не напълно. Той преведе госпожа Сандърс-Мос през плюшените завеси в по-малка стая, отрупана с книги. Книгите бяха стари, дебели, на пръв поглед впечатляващи, докато не си дадеш труда да прочетеш дребните, позлатени надписи: всъщност бяха сборници с псалми от миналия век, които Вейл бе закупил на килограм при една разпродажба. Натъпкани с чудотворни познания, си мислеха посетителите.

Той настани госпожа Сандърс-Мос в креслото и седна срещу нея, от другата страна на полираната масичка. Не биваше да й показва по никакъв начин, че изпитва известна нервност. Госпожа Сандърс-Мос не беше обикновен клиент. Тя беше плячката, която той дебнеше вече повече от година. Имаше разностранни връзки, разполагаше с просторен салон в имението си във Вирджиния, където често гостуваше интелектуалният елит на града — и техните съпруги.

Беше много важно да й направи нужното впечатление.

Тя отпусна ръце в скута и втренчи поглед в него.

— Господин Вейл, госпожа Фоулър ви препоръча много горещо.

— Доктор Вейл — поправи я той.

— Доктор Вейл. — Имаше обезпокоен вид. — Не съм лековерна жена и по правило не се съветвам със спиритуалисти. Но госпожа Фоулър е била искрено впечатлена от вашите предсказания.

— Аз не предсказвам, госпожо Сандърс-Мос. Тук няма да видите чаени листа. Няма да ви гледам на ръка. Не вярвам на кристални топки и карти таро.

— Аз не…

— Не сте ме обидили.

— Та казах, че госпожа Фоулър е с много високо мнение за вас.

— Спомням си дамата.

— Това, което сте й разкрили за нейния съпруг…

— Радвам се, че е останала доволна. А вие защо сте тук?

Тя стисна юмручета. Сигурно едва се сдържаше да не побегне.

— Изгубих нещо — прошепна.

Той чакаше.

— Кичур коса.

— Чия коса?

Самообладанието й се пропука.

— На дъщеря ми. На моята първа дъщеря. Емили. Почина преди две години. От дифтерит. Беше чудесно малко момиченце. Докато беше болна, отрязах кичур от косата й и го поставих при нейните неща. Дрънкалка. Бяла рокличка…

— Всичко ли е изчезнало?

— Да! Но кичурът е… най-голямата ми загуба. Само той ми остана от нея.

— И бихте искали да ви помогна да намерите тези неща?

— Ако не ви се струва прекалено глупаво.

— Не е никак глупаво — отвърна той с омекнал глас.

Тя го погледна с облекчение, беше се разкрила пред него и той не я бе оскърбил, дори напротив, прояви разбиране. Ето това е, рече си доволно Вейл, толкова е малко, а стига. Интересно, дали лекарите, които лекуват венерически болести, се чувстват по същия начин.

— Можете ли да ми помогнете?

— Честно казано, не зная. Но ще опитам. Преди това обаче трябва да ми помогнете вие. Бихте ли хванали ръката ми?

Госпожа Сандърс-Мос се пресегна нерешително през масата. Ръката й беше дребна и хладна и той я стисна със своята силна и твърда десница.

Очите им се срещнаха.

— Постарайте се да не се плашите от това, което ще видите или чуете.

— Говорещи фунии? Такива неща ли?

— Нищо толкова банално. Не сте на панаир.

— Нямах това предвид…

— Не се притеснявайте. И помнете, че трябва да проявявате търпение. Често е необходимо време, за да се свържем с отвъдния свят.

— Не бързам за никъде, господин Вейл.

И тъй, встъплението беше приключило и дойде време да се съсредоточи и да почака бога да се надигне от вътрешните му недра, от областта, която индусите наричаха „долните чакри“. Не обичаше този момент. Болезнено, унизително преживяване.

Всяко нещо си има цена, помисли си Вейл.

Богът — само той можеше да го чува (освен когато го оставяше да говори през собствената му уста), а отекнеше ли гласът му, изгубваше връзка с останалия свят. Чу го за пръв път през август 1914.

Преди Чудото Вейл едва свързваше двата края с един странстващ цирк. С двамата си партньори обикаляше вътрешността на страната в компанията на мумифициран труп, който бяха купили на черно от една морга в Рейсин, за да го представят за тленните останки на Джон Уилкис Буут⁷. Представлението вървеше най-добре в затънтените градчета, където рядко пристигаха циркове, далече от железопътните линии, из Кентъки, страната на памука. Вейл вършеше почти всичко — от опъването на шатрата до развличането на тълпата. Имаше дар слово. Но печалбата на село бе нищожна, малцината с подрънкващи дребни монети в джоба с мъка се разделяха с тях, за да позяпат един мумифициран покойник. Гражданската война бе тема, вълнувала сърцата на друго поколение. Сегашното си имаше свои герои. Когато навлязоха сред царевичните полета на Айова, партньорите му го зарязаха.

В горещия август на същата година Вейл отново бе останал сам, прехранваше се с продажба на библии и кръстосваше страната с конски вагони. На два пъти го нападаха крадци. Успя да ги прогони и да спаси библиите, но изгуби запаса си от бели якички и частично зрението на едното око, където зеленото на ириса помътня едва забележимо, но окончателно (което също щеше да му свърши работа).

В този ден бе извървял доста. Горещ ден в долината на Охайо. Беше влажно, небето беше бяло като нажежено желязо, време, крайно неподходящо за каквато и да било търговия. В хотел „Олимпия“ (не помнеше градчето, забрави му името, но беше там, където реката извиваше на запад като сънлива змия) сервитьорката се кълнеше, че дочула гръмотевица. Вейл даде последните си пари за сандвич с пуешко и тръгна да търси място за нощувка.

След залез-слънце откри изоставена тухларна в края на града. В огромното помещение миришеше на застояло и мухъл и на машинно масло. Полуразрушените пещи стърчаха в мрака като забравени идоли. Той си направи легло на едно високо скеле, където смяташе, че ще е в безопасност, от захвърлен на бунището дюшек. Но сънят не идваше. През избитите прозорци полъхваше нощен ветрец, но въздухът оставаше горещ и труден за дишане. По някое време през нощта заваля. От покрива се стичаха ручейчета, които оформяха локви на глинения под.

Гласът — всъщност все още не гласът, а неговият предвестник, тътнеща гръмотевица — го споходи без предупреждение след полунощ.

В първия миг буквално го прикова към земята. Наистина не можеше да помръдне. Сякаш го притискаше някаква огромна тежест, която пулсираше, проникваше в него и го караше да потръпва конвулсивно. Хрумна му, че може да го е ударила мълния. Помисли си, че ще умре.

И тогава заговори гласът, но не с думи, а със значения: съответстващите им думи, когато се опитваше да ги намери, бяха само лишени от смисъл понятия. „Той знае името ми — помисли си Вейл. — И не само името ми, но познава моята съкровена същност.“

Електрическата сила го накара да повдигне клепачи. Неохотно, изплашено, той погледна изправения пред него бог. Божеството приличаше на чудовище. Беше грозно и древно, с фосфоресциращо в зелено бръмбаровидно тяло, през което дъждът валеше свободно. От него се носеше нетърпима смрад, която малко напомняше на разредител за боя и креозот.

Как би могъл да предаде накратко всичко онова, което бе научил през тази нощ? Човешкият език не бе достатъчно богат за да го опише.

Но ако все пак го принудят, щеше да каже:

Узнах, че имам цел в живота.

Узнах, че имам своя съдба.

Узнах, че съм бил избран.

Узнах, че има много богове и те знаят името ми.

Узнах, че под нашия свят има друг.

Узнах, че разполагам с приятели сред могъщите.

Узнах, че трябва да бъда търпелив.

Узнах, че ще бъда възнаграден за търпението.

И освен това научих — което е най-важно, — че може би няма да умра.

— Имате прислужница — проговори Вейл. — Негърка.

Госпожа Сандърс-Мос го гледаше с широко отворени очи, като ученичка, която учителят е повикал на дъската.

— Да. Оливия… така се казва.

Думите не бяха негови. Беше се предал на онова, другото присъствие. Усещаше устните си сякаш гумени, като че ли нещо чуждо и отвратително, някакъв червей бе пропълзял в устата му.

— Тя е при вас… от доста време — тази Оливия.

— Да, от много време.

— Била е с вас, когато се е родила дъщеря ви.

— Да.

— И се е грижела за момичето.

— Да.

— Плакала е, когато малката е починала.

— Всички плакахме. Цялата къща.

— Но Оливия таи в себе си по-дълбоки чувства.

— Така ли?

— Тя е знаела за кутията. За кичура с коса, за роклята…

— Предполагам. Но…

— Държали сте ги под леглото.

— Да!

— Оливия почиства там прахта. Знаела е какво държите в кутията. Разбрала е, защото там прахта е по-малко. Тя внимава къде има прах.

— Това е възможно, но…

— Не сте отваряли тази кутия от много време. Повече от година.

Госпожа Сандърс-Мос сведе очи.

— Но аз мислех за нея. Не съм я забравила.

— За Оливия кутията е била безценна реликва. Почитала я е. Отваряла я, когато не сте в къщата. Но внимавала да не вдигне прах. Смятала я за нещо свое.

— Оливия…

— Тя мисли, че не скърбите достатъчно за дъщеря си.

— Това не е истина!

— Но го вярва искрено.

— Оливия е взела кутията?

— Това не е кражба, поне според нея.

— Моля ви, доктор Вейл, къде е тя? На сигурно място?

— Съвсем сигурно.

— Къде?

— В спалнята на прислужниците, на дъното на нейния гардероб. — За един кратък миг Вейл я видя в мисления си взор, дървена кутия, като малък ковчег, загърната в стари чаршафи. Лъхна го миризма на камфор, прах и стаена мъка.

— Аз й вярвах!

— Тя също е обичала вашето малко момиченце, госпожо Сандърс-Мос. — Вейл си пое бавно дъх и започна да идва на себе си, почувства как богът го напуска и се прибира в своя скрит свят. Облекчението беше почти осезаемо. — Върнете си каквото ви принадлежи. Но моля ви, не бъдете твърде сурова с Оливия.

На лицето на госпожа Сандърс-Мос се четеше смесица от благодарност и страхопочитание.

Благодарността й бе прочувствена и многословна. Той отказа да приеме пари. В поведението й се криеха много повече обещания. Но, разбира се, само времето щеше да покаже.

След като тя най-сетне си взе чадъра и излезе, Вейл отвори бутилка бренди и се качи в стаята на втория етаж, където дъждът шибаше по замръзналия прозорец, газовите фенери бяха усилени докрай и единствената книга бе захабено и парцаливо развлекателно романче „Под фустата на неговата любовница“.

На външен вид почти нищо в него не се променяше, когато идваше божеството. Но вътрешно се чувстваше изтощен, почти наранен. Усещаше притъпена болка, която достигаше до всяка точка на тялото му. Алкохолът помагаше, но щеше да мине поне едно денонощие, преди да се възстанови напълно.

Ако има късмет, брендито ще прогони сънищата, които го спохождаха след всеки сеанс. В тези сънища той неизменно се озоваваше сред непозната и студена пустош, огромна и лишена от хоризонт сива пустиня, и когато веднъж по погрешка или подтикван от любопитство, той вдигна един камък от земята, отдолу се показа дупка, през която нахлуха безброй насекоми от непознат и ужасен вид, многокраки, въоръжени с клещи, отровни, пълзящи нагоре по ръката му и проникващи в черепа му.

Вейл не беше религиозен човек. Никога не бе вярвал в духове, призоваване на мъртъвци, астрология или Възкресението на Христос. Не беше сигурен, че вярва в някои от тези неща и сега — сякаш вярата му се бе съсредоточила в един-единствен бог, този, който го изпълваше с такава отвратителна и неустоима близост.

Имаше опит от множество различни случаи, но точно този с госпожа Сандърс-Мос представляваше за него загадка, същото можеше да се каже и за черната слугиня Оливия, и за memento mori в кутията за обувки. Думите бяха изпаднали от устата му без негово участие — като тупкащи от дървото презрели плодове.

Не се съмняваше, че ще му послужат добре. Въпросът бе дали ще послужат и на някой друг?

Щеше да е далеч по-спокоен, ако се бе разминал с някой дребен мошенически номер.

Той си сипа още една чаша и се успокои с думите: „Не можеш да постигнеш безсмъртие, ако играеш само във фарсове.“

Измина една седмица. Той започна да се безпокои.

И тогава със следобедната поща пристигна бележка:

„Доктор Вейл,

Възстанових изгубените си съкровища. Имате безмерната ми благодарност.

Следващия четвъртък в шест вечерта ще каня гости за вечеря и разговори. Ако случайно сте свободен, смятайте се за добре дошъл.

Винаги ваша,

Госпожа Едуард Сандърс-Мос“

Отдолу се беше подписала с „Елинор“.

3

„Оденсе“ пусна котва до временното пристанище в блатистата делта на Темза, лабиринт от въглищарски шлепове, танкери, товарни съдове и платноходи, събрани от всички краища на империята. Заедно със семейството си и членовете на експедицията Гилфорд Лоу се прехвърли на един ферибот, където бяха разтоварени и всички припаси, уреди, компаси и снаряжение, след което съдът пое нагоре към Лондон. Гилфорд лично надзираваше разтоварването на фотографската си екипировка — грижливо опакованите лещи, фотоапарата и триножника.

Фериботът беше неотоплен и шумен параход, който за щастие поне разполагаше с големи прозорци. Каролайн и Лили се настаниха на една от твърдите дървени пейки, а Гилфорд се отдаде на изучаване на крайбрежието.

Това беше първата му среща с новия свят. Устието на Темза и районът на Лондон бяха единствените заселени части на континента — изучени, рисувани и снимани, но все още диви. Далечният бряг беше скрит от непозната растителност, кухи дървета флейти и тръстики, забулени от спускащия се мрак. Един странен и непознат свят, който разпалваше любопитството му като раздухван въглен. След всичко, което бе чел и си бе представял, тук най-сетне виждаше с очите си недвусмислена и същевременно невероятен факт, това не беше илюстрация в книга, а жива мозайка от светлини, сенки и вятър. Реката бе позеленяла от лъжливи лотоси, цели колонии от мъхести възглавници, които се носеха по течението: доста опасно за навигация, както му бяха казали, особено през лятото, когато откъм Котулдс се спускали гъсти, разцъфнали колонии и се увивали около витлата на параходите. Той зърна Джон Съливан зад остъклената стена на палубата за разходки. Съливан бе посещавал Европа през 1918-а и бе събрал голяма колекция от животински и растителни образци по поречието на Рейн, но това изглежда не бе задоволило любопитството му, защото и сега ботаникът се вглеждаше съсредоточено към брега и явно нямаше да приеме предложението за разговор.

Скоро обаче на брега се появиха и първите свидетелства за човешка дейност — грубо сковани колиби, изоставени ферми, димяща помийна яма, и после покрайнините на Лондон и самото пристанище, към което дори Каролайн прояви вял интерес.

Градът представляваше безредна купчина от постройки на северния бряг на реката. Беше построен върху изтръгнато от дивата пустош парче земя, с невероятните усилия на войници и доброволци, призовани от лорд Кичънър от колониите, и това със сигурност не беше Лондон на Кристофър Рен⁸, приличаше по-скоро на опушено погранично селище, състоящо се от дъскорезници, хотели, докове и складове. Той разпозна силуета на единствения известен паметник в града, колона от южноафрикански мрамор, изсечена в чест на загиналите през 1912. Чудото не се бе оказало милостиво към човешките създания. То бе заменило скалите с други скали, растенията с непознати растения, животните с причудливи и донякъде сходни твари, но от изчезналата човешка популация нямаше и следа.

По-високи от мемориала бяха само масивните железни кранове на пристанището. Зад тях се виждаше недовършеното скеле на новата катедрала „Свети Павел“, издигаща се на това, което преди бяха наричали Ладгейн Хил. Нямаше мостове през Темза, макар дърветата наоколо да бяха достатъчни за построяването им, засега прехвърлянето през реката се осъществяваше с фериботи.

Лили го дръпна за ръкава.

— Татко — повика го тя тихо. — Виж, чудовище.

— Къде, Лили?

— Ето там. Погледни!

С ококорени очички дъщеря му сочеше през десния борд.

Гилфорд усети, че пулсът му се учестява, но все пак запази самообладание дотолкова, че да й каже името на „чудовището“ — наричаха го наносна змия, а понякога речна змия. На палубата се възцари тишина и Каролайн го улови за другата ръка. Змията повдигна глава достатъчно, за да надзърне през борда с елегантно движение, въпреки че главата й бе колкото детски ковчег, прикрепена за дълга петнайсет метра шия. Гилфорд знаеше, че съществото е безвредно — то се хранеше с растенията, най-вече с лотоси, но въпреки това размерите му плашеха.

Долната му част бе закотвена някъде в тинята на дъното. От туловището му се подаваха къси крачета, с които се удържаше срещу напора на течението. Змията изглежда бе възбудена от раздвижването на хора в реката и по брега. Тя завъртя срещулежащите си очи едно по едно към крановете и кея и разтвори уста. След това обаче вниманието й бе привлечено от гроздове плаващи надолу лотоси, тя се гмурна към тях и изчезна под водата.

Каролайн зарови глава в рамото на Гилфорд.

— Господ да ни е на помощ — прошепна тя. — Озовахме се в ада.

Лили поиска да разбере дали това е истина. Гилфорд я увери, че не е, че това е само Лондон, новият Лондон в Новия свят — макар че не беше никак трудно да се помисли и обратното, особено с мъждивия залез, дрънченето откъм пристанището и огромното речно чудовище.

Пристанищните хамали се заеха с разтоварването на ферибота. Финч, Съливан и останалите членове на експедицията се отправиха към „Империал“, най-големия лондонски хотел. Гилфорд погледна с известна нега към високата сграда със стъклени прозорци и балкони от ковано желязо, след което изведе Каролайн и Лили от пристанището. Тримата наеха такси, всъщност най-обикновена каруца с платнен покрив и ресори, и се отправиха към дома на чичото на Каролайн, Джеръд Пиърс. Багажът щеше да ги последва на сутринта.

Един фенерджия крачеше по улицата сред шумното множество. Не бе останало много от аристократичната атмосфера на предишния Лондон, помисли си Гилфорд, щом тази тълпа от моряци и вресливи жени бяха сегашните му обитатели. Лондон очевидно се беше превърнал в погранично градче и населението му се състоеше предимно от членове на кралския флот. Със сигурност не достигаха въглища и петрол, но затова пък изглежда питиепродавниците процъфтяваха.

Лили отпусна главица в скута на Гилфорд и затвори очи. Каролайн беше будна и се озърташе. Тя се пресегна и стисна ръката на съпруга си.

— Лиам каза, че са добри хорица, но аз никога не съм се срещала с тях.

— Те са твои роднини, Каролайн. Сигурен съм, че ще се чувстваш добре при тях.

Дюкянът на Пиърс се издигаше на един ярко осветен ъгъл на търговска улица, но като всичко останало в града изглеждаше паянтов и построен с подръчни материали. Джеръд, чичото на Каролайн, ги очакваше на вратата. Той сграбчи племенницата си в мечешка прегръдка, потупа Гилфорд енергично по рамото и вдигна Лили във въздуха, за да я огледа, сякаш беше отдавна чакан чувал с брашно. След това ги покани вътре, нагоре по витата стълба към стаите на втория етаж над дюкяна, където живееше семейството му. Апартаментът беше тесен, оскъдно мебелиран, но печката бумтеше, излъчвайки уютна топлина, и жената на Джеръд, Алис, ги посрещна с нова порция прегръдки. Гилфорд се усмихваше и остави на Каролайн да води разговора. Още се чувстваше странно на сушата. Джеръд пъхна един кух дънер в печката и Гилфорд не пропусна да забележи, че в Дарвиния дори миризмата на горящо дърво беше различна — димът бе сладникав и лют като индийски коноп или розово масло.

Семейство Пиърс беше доста разпръснато, когато дойде Чудото. Каролайн живееше в Бостън с брата на Джеръд, Лиам, родителите й тогава бяха пристигнали в Англия, за да постоят при умиращия дядо на Каролайн. Джеръд и Алис пък бяха в Кейптаун, където останаха до размириците от 1916-а, през август същата година те отплаваха за Лондон, подкрепени финансово с щедър заем от Лиам и с планове да се заемат с търговия на продоволствени стоки и сечива. И двамата братя бяха сурови мъжаги, с яки, набити тела. Гилфорд ги хареса още при първата среща.

Лили си легна първа в една стаичка, която по-скоро би могла да изпълнява ролята на килер, а Гилфорд и Каролайн отидоха в хола. Там за тях беше оправено просторно легло, невероятно удобно. Гилфорд осъзнаваше, че това е последното свястно легло, в което ще спи за доста дълъг период от време, и възнамеряваше да му се наслади, но заспа веднага щом положи глава на възглавницата и после, изведнъж, вече беше сутрин.

В Лондон експедицията на Финч трябваше да изчака втория кораб с припаси и оборудване от Ню Йорк, който в добавка щеше да достави пет плоскодънни лодки, дълги по пет-шест метра всяка, оборудвани с извънбордови двигатели. Гилфорд прекара два дена на митницата, където извърши щателна инвентаризация, докато Престън Финч издирваше заместители на повредените и изгубени вещи — въжета и рибарски принадлежности, насмолен брезент, преса за хербарии.

Свободното си време Гилфорд посвещаваше изцяло на семейството. Той помагаше в дюкяна и гледаше как Лили поглъща с охота закуската от пържени яйца, обяда от наденички и вечерята от бисквити. Възхищаваше се на „Имперския доброволчески сертификат“, подписан лично от лорд Кичънър, и окачен на почетно място на една от стените. Всеки завърнал се в родината си англичанин получаваше такъв, но Джеръд приемаше доброволческата си работа сериозно и говореше без насмешка и скептичност за повторното изграждане на кралството.

Всичко това беше интересно, но Гилфорд жадуваше да опознае дивия нов свят, все още недокоснат от човешка ръка. Той каза на Джеръд, че би искал да направи обиколка край града.

— Страхувам се, че няма много за гледане. Разходката до „Свети Павел“ в слънчев ден е приятно забавление, както и по улица „Темза“ до пристаните. На изток пътищата са кални и почти непроходими. Избягвай разчистените места.

— Калта не ми пречи — заяви Гилфорд. — Предполагам, че ще имам възможност да й се наситя през следващите месеци.

— Сигурно си прав — кимна замислено Джеръд.

Гилфорд прекоси пазара и се отдалечи от шумното пристанище. Денят бе ярък и слънчев, въздухът — освежаващо студен. Имаше доста коне и впрягове, но съвсем малко автомобили и строежът на пътищата бе съвсем в начален стадий. Канализацията на новите квартали все още се състоеше от открити канавки и някои от жителите бяха завързали кърпи на лицата си, за да се спасят от смрадта — смесица от човешки и животински изпражнения, пушек от изгорели въглища и вонята, идеща от фабриката за дървесна каша от другата страна на реката.

Но градчето бе едновременно живописно и шумно, и нерядко минувачите поздравяваха Гилфорд добросърдечно. За обяд той се отби в една кръчмичка на „Ладгейт“ и излезе ободрен на озарената от светлина улица. Отвъд новата катедрала „Свети Павел“ градът се снишаваше до дървени колиби, прясно разчистени нивя и тук-там петна от дива гора. Пътят се превърна в кална пътека, която се виеше сред дървета джимии с огромни, разперени, зелени корони и въздухът изведнъж стана по-свеж.

Общоприетото обяснение за Чудото бе, че е точно това: акт на божествена намеса с колосални мащаби. Престън Финч вярваше в него, а той не беше идиот. Пък и как можеш да спориш, когато не разполагаш с никакви доказателства? Беше се случило нещо, в разрез с всичко, прието за закон на природата — нещо, преобразило до неузнаваемост част от земната повърхност, при това само за една нощ. Нещо, което можеше да се сравнява само с библейски събития. След метаморфозата на Европа кой би могъл да се отнася скептично към Потопа например, особено след като учени естествоизпитатели от ранга на Финч бяха готови да предоставят доказателства от сериозни геологични проучвания. Човек предполага, Господ разполага, пътищата Му са неведоми, но последствията от Неговите дела — недвусмислени.

Но докато разглеждаше тези причудливи растения, Гилфорд постепенно се изпълваше с увереността, че те притежават свое собствено минало.

Нямаше съмнение, че през 1912-а Европа бе претърпяла огромни промени, също както и че тези дървета се бяха появили за една-единствена нощ, с осем години по-млади, отколкото бяха сега. Но в никакъв случай не изглеждаше, че са били сътворени тогава. Те разпръскваха семена, или по-точно спори, germinae, според новата таксономия, което говореше за унаследяване, история, потомство, може би дори еволюция. Отсечеш ли едно от тези дървета, ще откриеш годишни кръгове, чийто брой далеч надхвърля осем. Годишните пръстени бяха дебели и тънки, в зависимост от сезонните температури и количеството слънчева светлина, в зависимост от сезоните, каквито са били преди тези растения да се появят на Земята.

Въпросът бе откъде са се взели?

Той спря край пътя, където шубрак от жлебови цветя достигаше почти до раменете му. В една от венчелистните купи пълзеше бръмбар игла, заобикаляйки щръкналите синкави шипчета. При всяко движение на насекомото във въздуха се отделяше облаче от миниатюрни спори. Да наречеш това „свръхестествено“, помисли си Гилфорд, щеше да е въпиещо противоречие с цялата идея за природата.

От друга страна, нима съществуваха граници за божествената намеса? Не би трябвало да има такива. Ако на Създателя на вселената му хрумне да подхвърли на своите питомци фалшивото усещане за история, ще го направи без никакво усилие и със сигурност човешката логика ще бъде последната Му грижа. Кой може да каже дали Господ Бог не е създал света вчера, сглобявайки го от звезден прах и поръсвайки го с илюзията за продължително човешко съществуване. Дали Цезар и Клеопатра наистина са живели? А и какво се е случило с хората, изчезнали в нощта на Преобразяването? Ако Чудото бе погълнало цялата Земя, а не само един континент, къде сега щяха да са Гилфорд Уол, Уодроу Уилсън, Едисон и Маркони, Рим, Гърция, Ерусалим и неандерталците? Къде щяха да са Адам и Ева?

С такива мисли лесно се стига до лудницата, поклати глава Гилфорд. Не съществува абсолютно разбиране за всичко… освен може би в Божия ум.

И ако е така, дали не е по-добре да се откажем от търсенето на истината? Познанията ни ще са преходни и променливи, а науката лишена от смисъл. Но той не искаше да повярва в това.

От тези мисли го изтръгна миризмата на пушек. Той продължи нагоре по пътеката до един полегат хълм, разчистен от дърветата и обрасъл с изсъхнал храсталак, който в момента гореше. Мъже с почернели дрехи стояха в единия край на храсталака и подклаждаха огъня.

Един от тях му помаха и се провикна дрезгаво:

— Тъкмо разпалваме огъня. Дръпнете се назад или по-добре се върнете обратно. Някои от тях могат да свърнат насам.

— Някои от кои? — попита Гилфорд.

Въпросът му предизвика масов изблик на веселие и смях у мъжете, половината от които носеха пръти с обгорени краища.

— Американец ли сте? — попита мъжът с дрезгавия глас, който изглежда бе местното началство.

Гилфорд кимна.

— Нов ли сте тук?

— Съвсем новичък. От какво трябва да се пазя?

— От дънерояди, за Бога! Погледнете се, дори нямате свестни обувки! Никога не навлизайте в разчистени места без ботуши. Не е страшно, докато сечем дърветата и ги поваляме, но запалим ли шубраците, те направо пощуряват. Минете зад нас, докато приключим работа.

Гилфорд се отдръпна зад шумната тълпа, докато работниците бавно се движеха в полукръг през разчистеното поле. Слънцето напичаше приятно, от време на време вятърът сменяше посоката си и пращаше към тях задушливи облаци. Гилфорд тъкмо се питаше дали ще трябва да прекара тук целия следобед, когато един от работниците извика:

— Пази се!

Останалите се приведоха, вдигнали прътите над главите си.

— Земята е пълна с всякакви гадинки! — обясняваше началникът. — Старайте се да не им се озовете на пътя.

Отвъд линията от работници, в овъглената почва нещо помръдна. Дънероядите, ако Гилфорд помнеше добре, бяха насекоми с размер на едър бръмбар, обитаващи коренищата на големите дървета. Не бяха агресивни, но хапеха отровно, когато се чувстваха застрашени.

Поне половин дузина от тях сега пълзяха из димящите останки на храсталаците. Гръбчетата им лъщяха зловещо на слънцето. Имаше и други, по-дребни насекоми, които щъкаха във всички посоки.

Мъжете започнаха да удрят с пръти земята. Стараеха се да ги стоварват едновременно и крещяха оглушително сред облаците прах и пепел. Началникът постави ръка на рамото на Гилфорд.

— Тук сте в безопасност. Няма да ни нападнат, защото сега най-важната им грижа е да изнесат яйцата си от огъня.

Работниците, обути във високи ботуши, продължаваха да налагат земята, сякаш я наказваха за нещо. Пълзящите гадинки събраха редици, обърнаха гръб на хората и бавно се отдалечиха към гората. Приличаха на оттичаща се от дъното на езеро вода.

— Тези рояци са обречени. Ще бъдат лесна плячка на змии, бронемишки, ястреби скитници, всичко, което издържа на отровното им ухапване. Ще подклаждаме огъня още ден-два. Върнете се след седмица и няма да познаете това място.

Работата продължи, докато и последната гадинка напусна района. Мъжете се облегнаха изтощени на прътите си и въздъхнаха облекчено. Насекомите бяха оставили своята миризма във въздуха, смесица от мухъл и амоняк. Гилфорд обърса лице с опакото на ръката си и едва сега осъзна, че е изцапан със сажди.

— Следващия път, когато излизате от града, гледайте да се облечете както подобава — посъветва го мъжът. — Това не е Ню Йорк.

Гилфорд му отвърна с вяла усмивка.

— Започвам да си давам сметка.

— Колко време ще останете тук?

— Няколко месеца. Тук и на континента.

— На континента! Там няма нищо, освен пустош и луди американци, ако простите прямотата ми.

— Отивам там с научна експедиция.

— Е, надявам се, че не смятате да щъкате из тамошните гори с чепици. Животинките ще ви видят сметката и ще ви изгризат за нула време.

— Ще внимавам къде стъпвам — обеща Гилфорд.

Изпита облекчение, когато най-сетне се прибра в дома на Пиърсови, изми се и прекара вечерта на трепкащата светлина на газениците. След обилната вечеря Каролайн и Алис се затвориха в кухнята, Лили бе пратена да си легне, а Джеръд свали от лавицата подвързан с кожа атлас на Европа от 1910-а, старата Европа на сюзерени и нации. Колко безсмислено е сега всичко това, рече си Гилфорд, само десет години по-късно тези очертания на граници бяха като драскулки на побъркано божество. Войните, които са се водили за тези линии. Купища безполезни спомени.

— Промените не са чак толкова дълбоки, колкото смяташ — увери го Джеръд. — Старите представи не умират лесно. Нали си чувал за партизаните?

Партизаните бяха банда националисти — сурови мъже, върнали се в колониите, за да защитават територии, които смятаха, че все още им принадлежат — Германия, Испания, Франция. Повечето от тях се бяха изгубили из дарвинианската пустош, подивели от примитивния живот. Други се прехранваха с набези срещу заселниците, които смятаха за нашественици. Партизаните представляваха известна заплаха, към тях принадлежаха и крайбрежните пирати, атакуващи корабите с продоволствие. Но дори те не смееха да проникват във вътрешността на континента и Гилфорд побърза да изтъкне този факт.

— Не е съвсем сигурно — възрази Джеръд. — Чувал съм, че някои от тях са добре въоръжени и екипирани. Разправят, че нападали даже миньорите в Саар. Не обичат американците.

Гилфорд не се плашеше от подобни слухове. Експедицията на Донеган бе срещнала само неколцина измършавели партизани, живеещи като диваци в Аквитанските низини. Експедицията на Финч щеше да слезе на континента при устието на Рейн, територия, окупирана от Америка, и щеше да поеме нагоре по реката, докъдето е плавателна, отвъд Рейнфелден и Бодензее, ако е възможно. От там щяха да свърнат към Алпите и да потърсят път на юг през проходите, използвани от древните римляни.

— Амбициозен план — поклати глава Джеръд.

— Подготвени сме достатъчно добре, за да го осъществим.

— Едва ли можете да предвидите всички опасности.

— В това е проблемът. Хората са пресичали Алпите от древни времена. През лятото не е никак трудно. Но не и тези Алпи. Кой знае какви промени са настъпили там? Всъщност тъкмо това възнамеряваме да разберем.

— Само петнайсетина мъже — изсумтя Джеръд.

— Ще поемем с параход нагоре по Рейн. После ще се прехвърлим на плоскодънни лодки.

— Ще ви трябва човек, който познава континента. Колкото и малко да знае.

— В Джеферсънсвил на Рейн има опитни трапери и водачи. Хора, които са там от първите години след Чудото.

— Каролайн ми каза, че си фотограф.

— Да, сър.

— За първи път ли тръгваш на експедиция?

— За първи път отивам на континента, но бях с Уолкот на река Галатин миналата година. Имам известен опит.

— Лиам ли ти помогна да те вземат на тази служба?

— Да.

— Сигурно си мисли, че е постъпил правилно. Но той е чак от другата страна на океана. Зад стената на своето богатство. Сигурно си няма и представа в какво положение те поставя. Този континент се управлява от човешките страсти. Да, зная за доктрината „Уйлсън“: Европа е дива земя, отворена за повторно заселване, и прочее, и това е благородна идея, по свой начин — макар да се радвам, че Англия положи усилия да бъде изключение. Но ще трябва да се потопят няколко немски и френски бойни кораба, преди тези хора да се усмирят. И дори тогава… — той чукна с лулата по масата. — Тръгваш на рисковано пътешествие. Не съм сигурен, дали Лиам си дава сметка за това.

— Не ме е страх от континента.

— Каролайн има нужда от теб. Лили също. Не е страхливец този, който пази семейството си. — Той се наведе по-близо. — Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Ще пиша на Лиам и ще му обясня всичко. Помисли върху това, Гилфорд. — Той сниши глас. — Не бих искал племенницата ми да бъде вдовица.

В този момент Каролайн се появи на вратата на кухнята. Тя погледна уморено Гилфорд, отметна красивата си коса и се зае да усилва пламъчетата на газениците, докато стаята се озари от ярко сияние, сякаш беше ден.

4

Продължителният престой в имението Сандърс-Мос бе почти равносилен на хирургично отстраняване на тестисите. Сред жените той беше кротък домашен любимец, сред мъжете — евнух.

Нищо, което да не бе очаквал предварително, мислеше си Елиас Вейл. Влезе в къщата като евнух, защото не му бяха предложени други възможности. Но с течение на времето нещата щяха да се променят. И тогава дори можеше да завладее двореца, ако това му доставяше удоволствие. Харемът щеше да му принадлежи, принцесите щяха да се надпреварват да печелят благоразположението му.

Тази вечер беше поредното малко празненство по случай, който вече бе забравил: рожден ден или годишнина. Нямаше значение, след като не очакваха от него да вдигне тост. По-важното бе, че госпожа Сандърс-Мос отново разчиташе на помощта му, като играе една от любимите й роли, че очакваше да се държи ексцентрично, да забавлява, без да преминава границата на добрия тон. С други думи, да не пие прекомерно, да не флиртува с дамите и да не се държи с властимащите като с равни.

По време на вечеря той седна там, където му бяха посочили, развличайки с разкази за призоваване на духове и поява на призраци дъщерята на един конгресмен и младши чиновник от Смитсониановия институт, но без да изпада в твърде големи и страшни подробности. Спиритуализмът беше ерес в тези нови и неблагоприятни времена, но той бе американска ерес, далеч по-приемлива от католицизма например, с неговите меси и изчезнали европейски свещенослужители. А след като изпълни ролята си на любопитна добавка към интериора, той само се усмихваше и слушаше разговорите, които течаха край него като река, заобикаляща щръкнал насред коритото камък.

Най-трудното, естествено, бе да се държи подобаващо на целия този лукс и блясък. Не че не познаваше лукса, беше израсъл в добро семейство в Нова Англия, което бе напуснал в бунтовните си младежки години. Можеше да различи вилица за вечеря от вилица за десерт. Но оттогава беше спал под твърде много студени мостове, а имението Сандърс-Мос бе величина, далеч по-грандиозна от всичко, което помнеше. Електрически светлини и прислуга, говеждо, нарязано като лист хартия, овнешко, полято със сос от джоджен.

Днес масата обслужваше Оливия, красива и мълчалива негърка, която винаги носеше шапчицата си малко накриво. Вейл бе настоял пред госпожа Сандърс-Мос да не я наказват, след като кутията бе намерена, с което се надяваше да постигне две цели — да докаже своята добронамереност и да си осигури помощта на прислужницата, която винаги можеше да му е от полза. Но въпреки това Оливия продължаваше да го избягва, изглежда го мислеше за зъл дух. Което не беше далеч от истината, помисли си Вейл, само че вселената бе ориентирана по оси и координатни системи, които бедната Оливия никога нямаше да прозре.

Междувременно Оливия поднесе десерта. Разговорът на масата се насочи към експедицията на Финч, която бе стигнала Англия и се готвеше да прекоси Ламанша. Дъщерята на конгресмена намираше начинанието за храбро и интересно. Младшият чиновник в отдела за мекотели, или каквото изучаваха там, заяви, че експедицията може да се окаже в по-голяма безопасност на континента, отколкото в Англия.

Дъщерята на конгресмена не се съгласи.

— Ако трябва да се боят от нещо, то е същинската Европа. — Тя сбърчи лекичко вежди. — Нали знаете какво казват? Там всичко, което мърда, е грозно и в голямата си част, смъртоносно.

— Не чак толкова смъртоносно, колкото са хората — възрази чиновникът, който се опитваше да изглежда зрял и патил. Вероятно си въобразяваше, че така ще й се стори по-възрастен.

— Ричард, думите ти са възмутителни!

— Нито толкова грозно.

— Тези хора са храбреци.

— Така е, но на тяхно място щях да се страхувам повече от партизаните. И дори от англичаните.

— Още не се е стигнало дотам.

— Още не. Но англичаните не са ни приятели. Известно ли ти е, че Кичънър снабдява с провизии партизаните?

— Това е само слух, не бива да го казваш като факт.

— Те заплашват нашата европейска политика.

— Говорехме за експедицията на Финч, не за англичаните.

— Престън Финч има опит в изучаването на реки, и макар че да не искам да съм лош пророк, предричам повече жертви от куршуми, отколкото от удавяне в бързеи. Или от чудовища.

— Не казвай „чудовища“, Ричард.

— От Божии твари.

— Само мисълта за това ме кара да треперя. В края на краищата партизаните също са хора.

— Мило момиче сте. Но предполагам, че доктор Вейл щеше да остане без работа, ако жените не бяха склонни към романтика. Така ли е?

Вейл го възнагради с най-добрата си неискрена усмивка.

— Жените по-добре надзъртат в необятното. Или по-малко се страхуват от него.

— Ето! — дъщерята на конгресмена разцъфна от щастие. — Те са необятни, Ричард.

Вейл съжали, че не можеше да й покаже истинското лице на необятното. „Ще изгори красивите й очички — помисли си той. — Ще смъкне кожата от лицето й.“

След вечеря мъжете се оттеглиха в библиотеката на чаша бренди, а Вейл остана с жените. Разговорите се завъртяха около пратени на военни служба племенници, от които нямало писма, и отсъстващи по работа съпрузи. Вейл усещаше известен резонанс във всички долавяни сигнали, но не можеше да определи крайното им значение. Война? Война с Англия? Война с Япония? Не беше изключено, още повече че след смъртта на Уилсън във Вашингтон царяха други, зли и враждебни намерения.

Когато искаха от него съвет, Вейл се стараеше да се ограничава с всекидневни проблеми. Изгубени котки, непослушни деца, ужасът на жълтата треска, полиомиелитът, грипът. Предсказанията му бяха благоприятни и без намек за свръхестественото. Интимните въпроси трябваше да се решават насаме и в интерес на истината, клиентелата му се бе увеличила след онази среща с Елинор. Съвсем скоро щеше да се превърне в нещо като Главен изповедник на цяла армия застаряващи богати наследници. Дори си бе направил картотека.

Вечерта продължи в същата ленива атмосфера, без обещания да поднесе неочаквани случки, нито добавъчни сведения за неговия дневник. И все пак мястото му беше тук. Не само за да увеличи приходите си, което със сигурност бе приятен страничен ефект. Той следваше по-дълбок инстинкт, вероятно не съвсем негов. Неговият бог искаше да е тук.

„А човек трябва да прави това, което иска от него бог — помисли си Вейл, — да му се подчинява. Това повече от всичко друго.“

Тъкмо се готвеше да си върви, когато Елинор побутна към него един очевидно пийнал мъж.

— Доктор Вейл? Това е професор Рандал. Познавате се, нали?

Вейл подаде ръка на белокосия господин. Кой ли беше този, къде ли беше мястото му в колекцията й от академици и чиновници? Рандал… хм, другото име не помнеше, на служба в Националния исторически музей, уредник по… дали не беше палеонтология? Тази безсмислена наука.

— Бихте ли го придружили до колата? — попита Елинор. — Юджийн, върви с доктор Вейл. Една разходка ще ти проясни главата.

Навън миришеше на цъфнали цветя, поне докато професорът бе от подветрената му страна. Вейл разгледа внимателно спътника си. Белези за прогресиращо застаряване, артритни ръце и пергаментова кожа, зад която се криеше изгорялата му душа. Ако палеонтолозите изобщо имаха души.

— Финч е безумец — изфъфли Рандал, продължавайки някакъв прекъснат разговор. — Ако смята, че наистина може да докаже…

— Сър, тази вечер няма нищо за доказване.

Рандал разтърси глава и вероятно за пръв път забеляза Вейл.

— Вие? Ах! Гадателят, нали?

— В известен смисъл.

— Виждате бъдещето, така ли?

— През стъкло — отвърна Вейл. — Помътняло.

— Бъдещето на този свят?

— Горе-долу.

— Говорехме за Европа — продължи Рандал. — Европа, този покварен Содом, който най-сетне бе изгорен. И сега изтръгваме семената на европеизма навсякъде, където ги откриваме. Всичко това е огромно лицемерие, разбира се. Политическа игра. Искате ли да видите Европа? — Той махна с ръка назад към голямата бяла сграда. — Ето я! Версайският двор. Съвсем като него е.

Звездите грееха ярко в тъмното небе. Напоследък Вейл бе започнал да съзира някакви скрити признаци сред звездите, сякаш там се спотайваха хищни създания. И не само там, но и под краката му.

— Хора като Финч твърдят, че всичко е дело на Създателя — продължаваше Рандал. — Хубави думи, защо да не повярваш в тях? Но няма отпечатъци, нито вкаменелости. Всичко е измито, сигурно от Потопа.

Несъмнено Рандал не биваше да говори по този начин. След Чудото всеобщото мнение бе завило в друга посока и мъже като него сами по себе си бяха вкаменелости — космати мамути, уловени в примката на ледената епоха. Разбира се, Рандал, като колекционер на кости, не можеше да знае, че Вейл е колекционер на неблагоразумни изказвания.

Кой ли би платил, за да узнае какво мисли Рандал за Престън Финч? В каква валута и кога?

— Съжалявам — промърмори Рандал. — Това едва ли ви интересува.

— Напротив — побърза да възрази Вейл, крачейки редом с жертвата си в тъмната нощ. — Ужасно много ме интересува.

5

Плоскодънните лодки най-сетне пристигнаха от Ню Йорк и веднага бяха прехвърлени на „Аргус“, малък параход за прекосяване на Ламанша. Гилфорд, Финч, Съливан и топографът Чък Хемфил надзираваха товаренето, но се скараха с началника на хамалите и ги изгониха от площадката. Пролетното слънце озаряваше кейовете и хвърляше отблясъци върху водата, по която лениво се носеха лъжелотоси. Над главите им дрезгаво пищяха чайки. Чайките бяха сред първите земни емигранти в Дарвиния, последвани от хората, пшеницата, ечемика, картофите, дивите цветя, плъховете, добитъка, мухите и дървениците.

Престън Финч стоеше на кея, скръстил яките си ръце отзад, с лице, скрито в сянката на тропическия шлем. Финч беше парадокс, мислеше си Гилфорд, смел и решителен мъж, все още силен въпреки възрастта си, опитен изследовател на реки, чието мнение и храброст бяха безспорни. Но Нойската му геология, придобила модна популярност след Чудото, приличаше на Гилфорд на миш-маш от полуистини, съмнителни аргументи и прояден от копнежи протестантизъм. Неправдоподобна, независимо от това колко добре бе подплатена с теории за отлагането на седименти и цитати от Бъркли⁹. Нещо повече, Финч категорично отказваше да обсъжда своите идеи и не приемаше критики от колегите си, камо ли от един обикновен фотограф. Какво ли е, чудеше се Гилфорд, да натъпчеш в един човешки мозък подобна барокова архитектура? Цяла катедрала на вярата и знанието, солидно изградена и добре охранявана?

Джон Съливан, другото посивяло светило на експедицията, се облягаше на стената на един склад, скръстил ръце, усмихнат под сламената си шапка. Двама възрастни учени, Финч и Съливан, но разликата бе, че Съливан се усмихваше.

Най-сетне и последният сандък бе отнесен в трюма на „Аргус“. Финч подписа товарителницата на изпотения началник и с това сякаш постави точка на поредната глава. „Аргус“ щеше да отплава на сутринта.

Съливан докосна Гилфорд по рамото.

— Имате ли няколко свободни минути, господин Лоу? Искам да ви покажа нещо, което ще ви заинтригува.

„Музей на чудовищата“, възвестяваше надписът над вратата.

Продълговата паянтова колиба, много стара, вероятно една от първите постройки по блатистите брегове на Темза. Изглеждаше сякаш много пъти е била изоставяна и заемана отново.

— Тук ли? — попита Гилфорд. Беше съвсем близо до кея, зад редицата от тухлени къщурки.

— Два пенса за представлението — отвърна Съливан. Говореше с арканзаски акцент, но от неговите уста звучеше като оксфордски. — Собственикът е пиянде. Но има един интересен екземпляр.

„Собственикът“, мрачен мъж, от който лъхаше на джин, отвори вратата, след като Съливан почука, прие парите и изчезна, без да промълви нито дума, зад платнената завеса, оставяйки гостите да се любуват на препарираните трофеи, подредени върху грубите лавици по протежение на помещението. Повечето бяха добре познати, макар и доста нескопосано препарирани дарвиниански животни: птица кука, няколко броя шесткраки мършояди, леопардова змия със зейнала паст. Съливан вдигна завесата на прозореца, но от това не стана по-светло. Стъклените очи на животните блещукаха, извърнати в различни посоки.

— Ето това там — рече Съливан.

Сочеше един изправен скелет в ъгъла. Гилфорд го доближи със скептично изражение. На пръв поглед приличаше на скелет на мечка — двуного, с гръден кош, прикрепен за гръбначния стълб, страховит издължен череп и заострени като кремъчни ножове зъби. Ужасяваща гледка.

— Това е фалшификат — заяви Гилфорд.

— Как стигнахте до подобно заключение, господин Лоу?

Нима Съливан не виждаше сам?

— Костите са скачени с тел. Някои са по-пресни от други. Това ми прилича на кравешка бедрена кост, ето, ставата не съвпада точно.

— Много добре. Окото на фотограф.

— Не е необходимо да си фотограф.

— Прав сте, разбира се. Анатомията не е непозната наука. Но това, което ме интересува, е гръдният кош, който изглежда напълно запазен, и най-вече черепът.

Гилфорд отново погледна към скелета. Ребрата и гръбначният стълб бяха несъмнено от някое дарвинианско същество, за това можеше да се съди по типичното захващане отзад напред и дълбоката хордална бразда. Черепът беше продълговат, малко наподобяваше волски, но разширен нагоре и назад: череп на лукав хищник.

— Действително ли смятате, че е истински?

— Съвсем истински и със сигурност не принадлежи на някой познат вид бозайници. Собственикът твърди, че е купил костите от заселник, който ги изкопал край едно тресавище нагоре при Лия, докато търсел въглища.

— Изглеждат съвсем пресни.

— Относително, макар че никой не е виждал същество, което да отговаря на такова описание. Големите хищници са рядко явление на континента. Донеган съобщава за месоядно същество с размери на леопард в района на централния масив, но нищо по-едро. В такъв случай, откъде произхождат тези, господин Лоу? Ето ви един интересен въпрос. Едър, наскоро изчезнал хищен вид?

— Надявам се да е изчезнал. Изглежда твърде страховит.

— Страховит и ако се съди по черепа, е интелигентен. Доколкото са интелигентни животните. Ако има още от неговия вид обаче, ще ни потрябват пистолетите, към които Финч е толкова привързан. Но от друга страна…

— От друга страна?

— Как можем да говорим за изчезнал вид, когато континентът е едва на осем години?

Гилфорд реши да бъде предпазлив.

— Нима предполагате, че континентът има своя история?

— Нищо не предполагам, става въпрос за логически заключения. О, този спор не е от вчера. Просто исках да разбера на каква позиция сте вие.

— Проблемът е, че имаме две истории. Един континент и две исторически линии. Не зная как да ги съчетая.

Съливан се засмя.

— Добре казано. Ако някой поиска от вас да изкажете предположение, кое бихте избрали? Елизабет Първа или нашия кокалест приятел тук?

— Мислил съм за това, но не мога…

— Не се колебайте. Избирайте.

— И двете — отвърна Гилфорд. — Мисля, че бих избрал и двете.

— Но възможно ли е това?

— Очевидно не.

Усмивката на Съливан стана по-широка.

— Браво на вас.

Като че ли Гилфорд бе издържал някакъв изпит, макар че мотивите на възрастния учен си оставаха мъгляви. В това нямаше нищо лошо: Гилфорд харесваше Съливан и се радваше, че ботаникът се отнася с него като с равен. Но най-много се зарадва, когато напуснаха колибата с препарираните животни и излязоха на чист въздух. Макар че откъм пристанището полъхваше неприятна миризма.

Тази нощ за последен път деляха постелята с Каролайн.

„За последен път до есента“ — поправи се Гилфорд, но тази мисъл не му подейства успокояващо. Още повече че тя отказа да сподели нежността му.

Каролайн бе единствената жена, с която бе спал. Срещнаха се в канцеларията на „Атикус и Пиърс“, където той бе отнесъл последните си плаки за изданието „Вкаменелости и черупки от Скалистите планини“. Още от първия миг Гилфорд бе силно привлечен от леко дръпнатото и намусено момиче. Чичо й ги запозна и през същата седмица Гилфорд проучи кога би могъл да я види отново в издателството. Секретарката го информира, че обядвала с чичо си всяка сряда. Гилфорд я пресрещна още следващата сряда след обяда и й предложи да я изпрати до трамвая. Тя прие, но го изгледа изпод широкополата си шапка като надменна принцеса.

Надменна и наранена. Каролайн още се възстановяваше от загубата на родителите си по време на Чудото, но в онези времена това бе често срещано явление. Гилфорд откри, че с известно усилие може да изтръгва усмивка от устните й. В онези дни мълчанието й бе по-скоро съюзник, отколкото неприятел, между тях се установи неуловим начин на общуване. На този невидим език тя казваше нещо от рода на: „Страдам, но съм твърде горда за да го призная — можеш ли да ми помогнеш?“ А той отвръщаше: „Ще ти осигуря безопасно и уютно местенце. Ще създам твой дом.“

Сега лежеше, заслушан в тропота на редките среднощни каруци по улицата, и между него и жената, която обичаше, бе само тънко памучно одеяло. Нима бе нарушил обещанието си? В края на краищата мястото, където се намираха, едва ли можеше да се нарече уютно и безопасно. Наложи се да пътува често и надалече — първо на запад, сега и тук. Дари я с прекрасна дъщеря, но я доведе на този чужд бряг, където възнамеряваше да ги изостави… заради историята или науката, или своите необмислени копнежи.

Повтаряше си, че така постъпват истинските мъже, че го правят от векове и ако не го бяха правили, сега расата им още щеше да обитава дърветата. Но истината бе далеч по-сложна и включваше въпроси, на които Гилфорд или не желаеше, или не бе готов да отговаря, вероятно свързани донякъде с баща му, чийто непоклатим прагматизъм го отведе прекалено рано в гроба.

Сега Каролайн спеше или всеки момент щеше да заспи. Той плъзна ръка по извивката на талията и я притисна лекичко, сякаш й казваше: „Не се безпокой, аз ще се върна.“ Тя отвърна със сънено помръдване, в което може би не се долавяше безразличие. Може би.

На сутринта двамата бяха още по-отчуждени.

Каролайн и Лили го изпратиха до пристанището, където „Аргус“ се поклащаше от прилива. Ръждясалият корпус на парахода бе обгърнат в хладна мъгла.

Гилфорд прегърна Каролайн непохватно, чувстваше се неловко и не знаеше какво да каже. Повдигна Лили, тя притисна бузата си към неговата прошепна:

— Да се върнеш скоро.

Той й обеща.

Поне Лили му повярва.

След това се изкатери по трапа и спря до перилата, за да им помаха, но жена му и дъщеря му вече бяха се слели с тълпата, струпана на кея. „Колко бързо — помисли си Гилфорд. — Колко бързо…“

„Аргус“ пресече Ламанша в гъста мъгла. Гилфорд продължи да кръстосва долната палуба, докато слънцето най-сетне проби облаците и Джон Съливан го повика, за да му покаже озарения в утринна светлина континент.

Пред погледа му се ширна плътно обрасла мочурлива местност — солените тресавища в устието на Рейн. Строматолити стърчаха нагоре като призрачни паметници, дървета флейти бяха колонизирали делтата навсякъде, където имаше достатъчно тиня, за да подхранва растежа им. Параходът навлезе в плитък и обрасъл с тръстика канал — бавно, защото имаше доста плитчини, появили се след последната буря — и се отправи към вътрешността, която бе още по-залесена и зелена. Джеферсънвил бе едва забележимо облаче дим на плоския зелен хоризонт, после прерасна в петънце, в кафеникава маса от колиби, построени сред тръстиките или вдигнати на колове, където почвата бе достатъчно твърда, и навсякъде се виждаха примитивни пристанищни съоръжения, малки лодки, купчини морска сол, всичко това придружено от миризмата на риба, сол, отпадъци и човешки изпражнения. Каролайн бе сметнала Лондон за примитивен, Гилфорд можеше само да се радва, че няма да види Джеферсънвил. Градът бе като материализирано предупреждение: цивилизацията свършва тук. Отвъд тази граница цари анархията на Природата.

Имаше безброй рибарски лодки, канута и салове, отрупани с дарвинианска дървесина, но единственият по-голям кораб, освен „Аргус“, бе една американска канонерка, хвърлила котва на пристана с развети знамена.

— С това ще ни откарат нагоре по реката — съобщи Съливан, застанал до Гилфорд при перилата. — Няма да се бавим тук. Финч ще съгласува експедицията с флотата, докато ние намерим следотърсач.

— Ние? — попита Гилфорд.

— Ние с вас. След това можете да се върнете при своите лещи. Да заснемете пристанището. „Акостиране в Джеферсънвил“. Ще бъде невероятна снимка. — Съливан го тупна по гърба. — По-весело, господин Лоу. Това е истинският Нов свят и вие сте тук, за да стъпите на него.

Но тук, сред мочурищата, нямаше на какво толкова да се стъпи. Встрани от дървените мостчета блатата лесно можеха да те погълнат. Гилфорд се питаше дали и останалата Дарвиния няма да е същата — синьо небе, пронизващ вятър и стаена заплаха.

Съливан уведоми Финч, че двамата с Гилфорд отиват да търсят водач. Гилфорд изгуби ориентация веднага щом пристанището изчезна от погледа му, скрито зад рибарските колиби и високите стъбла на дървета джамии. Но Съливан изглежда знаеше пътя. Беше идвал тук през 1918-а, за да състави каталог на блатните животинки.

— Познавам градчето, макар че сега се е разраснало, дори вече се видях с неколцина стари познайници.

Хората, с които се разминаваха, бяха сурови, навъсени и опасни. Правителството бе започнало да изплаща възнаграждение на колонистите и да поема разходите за пътуването им до новия континент скоро след Чудото, но доброволците да започнат нов живот бяха малко и почти всички от един определен тип. Сигурно единици от тях не бяха преследвани от закона.

Местните преживяваха от риболов и като водачи на експедиции. Съдейки по много признаци, прясната вода и сапунът не достигаха. Мъжете и жените носеха груби дрехи, косите им бяха дълги и сплъстени. Въпреки това неколцина от тях изгледаха Съливан и Гилфорд с нескритото съжаление на коренния жител към туриста.

— Отиваме да се срещнем с Том Комптън — обясни Съливан. — Най-добрият трапер в Джеферсънвил, ако е още жив и в момента не е в пущинака.

Том Комптън обитаваше дървена колиба далече от брега. Съливан не си направи труда да потропа, а побутна полуотворената врата — дарвиниански маниери вероятно. Гилфорд го последва предпазливо. Когато очите му привикнаха с мрака, той откри, че колибата е доста чиста и подредена, дъсченият под е застлан с памучен килим, а по стените висят различни мрежи и ловни принадлежности. Том Комптън седеше кротичко в единия ъгъл на помещението — едър мъж с дълга, сплетена на плитка брада. Имаше мургава кожа и лицето му издаваше смесен произход. На шията си носеше огърлица от животински зъби. Ризата му беше изплетена от някаква местна груба тъкан, но панталоните му бяха от обикновен дънков плат, затъкнати във високи непромокаеми ботуши. Той огледа влезлите без видим ентусиазъм и взе от масата една лула с дълга дръжка.

— Не е ли малко раничко за това? — попита Съливан.

Том Комптън драсна клечката в масата и поднесе пламъчето към лулата.

— Не и след като те видях.

— Знаеш ли защо съм тук, Том?

— Чух разни слухове.

— Продължаваме навътре.

— Не ме интересува.

— Бих искал да дойдеш с нас.

— Не мога да го направя.

— Смятаме да пресечем Алпите.

— Казах ти вече — не ме интересува. — Домакинът подаде лулата на Съливан и възрастният учен всмукна от дима. Това не е тютюн, помисли си Гилфорд. Съливан предложи и на него и Гилфорд се зачуди как да постъпи. Дали да откаже, или да приеме? Може да е нещо като онзи ритуал при чероките, който замества ръкостискането?

Том Комптън се засмя.

— Изсушени листа от едно речно растение — обясни Съливан. — Леко замайват, но не са като опиума.

Гилфорд пое лулата. Димът миришеше на стара изба. Едва не се задави от кашлицата.

— Новак — процеди Том Комптън. — Не познава страната.

— Ще се научи.

— Те всички се научават — отвърна траперът. — В края на краищата. Ако преди това континентът не им види сметката.

Димът от лулата на Том Комптън го накара да се почувства олекнал и безгрижен. Събитията или пълзяха едва-едва, или подскачаха на неравни интервали. Когато се върна на койката в „Аргус“, помнеше смътно какво се е случило през този ден.

Спомни си, че последва доктор Съливан и Том Комптън до една пристанищна кръчма, където поднасяха тъмна бира в купи, издълбани от изсъхнали тръстики флейти. Купите пропускаха и бирата трябваше да се пие бързо. Имаше и храна, дарвинианска риба, изпълнила чинията като малък черен скат, с вкус на тиня и сол, Гилфорд почти не яде от нея.

Двамата спореха за експедицията. Трайерът не скриваше презрителното си отношение и твърдеше, че идеята е само да се развее американското знаме из континента и да се предявят териториални претенции към вътрешността.

— Нали сам каза, че този Финч е пълен кретен.

— Той е чиновник, не е учен, но знае какво иска и как да го постигне. Не е глупак. Спасил е трима души в бързеите на каньона Катаракт — единият от тях имал воден плеврит и Финч го носил на гръб чак до ферибота. Било е преди десет години, но съм сигурен, че би го направил и сега. Той планира и подготви тази експедиция и съм готов да му поверя живота си.

— Сигурно, щом си решил да тръгнеш след него навътре в пущинака.

— Така е. Не бих могъл да мечтая за по-добър водач. Може би за по-добър учен — да, но дори в това отношение Финч има някои предимства. Във Вашингтон все още гледат малко презрително на науката — не можахме да предскажем, нито да обясним Чудото, и в умовете на някои ограничени хора това е равносилно на провал. Идолите на глинени крака нямат шансове, когато се разпределя общественият бюджет. Но бихме могли да използваме Финч като назидателен пример пред Конгреса за така наречената сервилна наука. Ще навлезем във вътрешността, ще научим някои неща — колкото повече, толкова по-нестабилна ще бъде позицията му.

— Използват ви. Както Донеган. Хубаво де, ще съберете образци. Но хората с пари ще искат да узнаят какво е положението с партизаните, дали има въглища в долината на Рур и желязо в Лорейн…

— Какво значение, ако срещнем партизани или намерим антрацитни залежи? Тези неща ще се случат, независимо дали ще прекосим Алпите или не. Поне ще съберем важни сведения.

Том Комптън се обърна към Гилфорд.

— Съливан си мисли, че този континент е като гатанка, на която трябва да намериш решението. Храбра, но глупава идея.

Съливан не се предаваше.

— Том, ще навлезеш по-навътре от всички останали трапери.

— Не чак толкова навътре.

— Знаеш какво може да се очаква.

— Когато отидеш прекалено далече, не знаеш какво те очаква.

— И все пак, ти имаш опит.

— Повече от теб, вярно е.

— Познанията ти ще бъдат безценни.

— Имам по-важна работа.

Известно време надигаха мълчаливо купите. След още няколко бири разговорът се прехвърли на философски теми. Траперът отново се наведе към Гилфорд, отблизо обветреното му лице приличаше малко на меча муцуна.

— Вие какво търсите тук, господин Лоу?

— Аз съм фотограф — отвърна Гилфорд. Съжаляваше, че не носи апарата, Том Комптън бе примамлив обект за снимка. Сбръчканото му лице наподобяваше обрасло в козина диво животно.

— Зная с какво се занимавате — изръмжа траперът. — Питам ви защо сте тук?

За да направи кариера. Да си създаде име. Да отнесе уловени върху стъкло и сребро изображения на речни езера и планински ливади, които друго човешко око не е виждало.

— Не зная — чу той собствения си глас. — От любопитство, предполагам.

Том Комптън го изгледа с присвити очи, сякаш Гилфорд бе признал, че е болен от проказа.

— Господин Лоу, обикновено хората идват тук, за да избягат от нещо. Да припечелят малко парици или, като нашият приятел господин Съливан — да научат нещо. Но тези, които идват, без да знаят причините — те са най-опасни.

Още един спомен изникна в съзнанието на Гилфорд, докато се унасяше в сън на полюшващия се на приливната вълна „Аргус“. Съливан и Комптън разговаряха за вътрешността на страната и траперът непрестанно отправяше предупреждения: новите континентални реки са променили своите корита, така че невинаги съвпадат с някогашните карти, провизиите едва ли ще им стигнат, а храна няма откъде да си набавят. Съществуват непознати болести, повечето от които смъртоносни. Колкото до прекосяването на Алпите — какво пък, тук Том се съгласи, никой от старите трапери не се бе сещал за прохода Сейнт Готард, идеята е съвсем нова. Но имало слухове, приказки, може би дори измишльотини, за призраци — пълни глупости, прекъсна го Съливан — може и да е така, съгласи се Комптън, и все пак биха накарали всеки здравомислещ да се подвоуми — без теб, естествено, изтъкна Съливан, а Том само се засмя и закима — и без теб, без теб, стари безумецо, след което Гилфорд така и не разбра дали двамата бяха постигнали някакво съгласие и какво наистина ги очакваше в тази огромна и неизследвана земя.

6

Най-сетне Англия, помисли си Колин Уотсън, но това не беше истинската Англия, нали? Канадският товарен кораб пуфтеше бодро нагоре по широкото устие на Темза и зад кила му се вдигаха вълни с цвят на зелен чай — тропици по това време на годината? Все едно, че приближаваха Бомбай или Бихар. Но не и като да се завръщаш у дома.

Той се замисли за товара, който се поклащаше в трюма. Въглища от Южна Африка, Индия, Австралия — безценна стока в тези размирни времена за залязващата империя. Сечива и багрила от Канада. И стотици лъскави, подредени в сандъци пушки, система „Лий-Енфийлд“ от завода в Алберта, по поръчка на небезизвестния господин Кичънър от Ню Лондон, вероятно предназначени за онзи ден, когато кралят се възкачи отново на престола.

Уотсън поне нямаше да носи отговорност за оръжията. Веднага щом корабът пусна котва до примитивното пристанище, той нареди на хората си — неколцина сикхи и групичка вечно недоволни канадци — да се приготвят за разтоварване, а сам слезе на пристанището, за да отнесе товарителницата на пристанищните власти. Беше горещо и влажно и този беден, нажежен град с нищо не напомняше предишния Лондон. И въпреки това той олицетворяваше Преобразяването на Европа, което за Уотсън си оставаше отвлечено събитие, странно и дори малко занимателно, като интересна приказка, само дето имаше толкова много умрели накрая.

Със сигурност това не бе страната, от която бе отплавал преди десетина години. Беше завършил най-обикновено училище, след което се бе записал в офицерския корпус в Улуич, заменяйки едни казарми с други, латински склонения за артилерийски маневри. В наивните си представи тогава се виждаше как повежда хората си срещу размирници, които бягат пред оголеното острие на сабята му. Вместо това го натикаха в прашна барака в Кайро и му възложиха командването на отегчени пехотинци, до онази нощ, когато небето се озари в ослепително зарево, а земята се разтресе и пропука устоите на британския протекторат в Египет, както и много други неща. Безцелен живот, до голяма степен, ако се изключеха утехата на войнската дружба и здравото пиянство, или с други думи, службата на Бога и родината, и това до 1912-а, когато изведнъж се оказа, че Господ Бог е нищожество и че ако Той изобщо е съществувал, със сигурност е презирал англичаните.

Останките от предишната военна мощ на Британия бяха заети с това да опазят владенията й в Индия и Южна Африка. Първа падна Южна Родезия, Солсбъри изгоря като есенен пожар, Египет и Судан бяха изгубени пред напиращите тълпи от ислямски бунтовници. Уотсън бе сред малкото спасили се в развалините на Кайро, които бяха натоварени на пренаселен военнотранспортен кораб за Канада. Той прекара няколко месеца в разпределителен лагер в Британска Колумбия, а сетне го прехвърлиха в едно прерийно градче, където правителството в изгнание на Кичънър бе оборудвало малка фабрика за леко стрелково оръжие.

Допреди 1912-а не можеше да се похвали, че е бил добър офицер. Но постепенно бе настъпила промяна, дали заради суровите времена, тежките зими и сухите, мъчителни лета, но в него постепенно се възцари търпение. Навярно допринесе и мисълта колко малко е трябвало, за да остане сред труповете на обезглавените от египтяните негови другари. След време го прехвърлиха в Отава, където търсенето на военни инженери с опит постепенно се увеличаваше.

Наричаха го „реконструкция“, но други му казваха „прищявката на Кичънър“ — основаването на нов Лондон на бреговете на река, която имаше известна прилика с Темза. Възстановяването на Ерусалим в зелена и негостоприемна страна. Празен жест, твърдяха критиците, но дори жестът щеше да е невъзможен без помощта на сериозно пострадалия, ала достатъчно могъщ кралски флот. Особено след като Съединените щати огласиха арогантното си твърдение, че Европа трябва да бъде открита за ново заселване, земя без граници — така наречената доктрина „Уилсън“, която на практика означаваше американска хегемония, или един нов американски свят. Жалките остатъци от немското и френското управление, раздирани от вътрешни противоречия и изгубили европейските си ресурси, отстъпиха след първите няколко изстрела. Кичънър успя да уговори да бъде направено изключение за Британските острови, което предизвика широки протести. Но лишени от индустриалната си база, останките от Старата Европа не можеха да се изправят срещу комбинираните сили на кралския флот и флота на американците.

И така, поне за известно време са възцари спокойствие. Макар и не достатъчно стабилно, ако се вземе за пример този цивилен кораб и неговия оръжеен товар. Бяха го назначили да надзирава контрабандната доставка на пушки от Халифакс в Лондон. Уотсън можеше само да гадае защо са необходими толкова много оръжия на Новия свят — не само карабини, но и картечници и минохвъргачки… освен ако мирът не беше съвсем истински мир.

Пътуването премина спокойно. Океанът беше тих, дните — слънчеви и почти топли. Уотсън използва свободното си време предимно за да обмисля досегашния си живот. Сравнен с други, беше се измъкнал сравнително леко от трагедията през 1912-а. Родителите му бяха починали преди Преобразяването на Европа, нямаше роднини, нито жена или деца, за които да скърби. Мостовете към миналото бяха изгорени, годините се търкаляха с изумителна бързина. Сигурно имаше някакво знамение в това, че вятърът отново го довя в Англия, макар и в тази родена от трескав кошмар псевдо-Англия. В това горещо, скучно помещение на пристанищните власти, с прашните тухлени стени. Той се представи, поканиха го в задната стаичка и там вече го очакваше възпълният южноафрикански търговец, който се бе съгласил да приеме в складовете си оръжията, докато арсеналът бъде готов да ги превози. Името му беше Пиърс. Джеръд Пиърс.

Уотсън му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Пиърс.

Южноафриканецът стисна с огромната си длан неговата.

— На мен също, сър, бъдете сигурен.

Каролайн се страхуваше от Лондон, но умираше от скука в малката къща на чичо си. От време на време помагаше в къщната работа на леля Алис, но Лили я безпокоеше. Каролайн не искаше да я пуска на улицата, но вътре момичето бе постоянна заплаха, тъй като или преследваше котката, или си играеше със скъпия порцеланов сервиз на Алис. Ето защо, когато Алис предложи на Каролайн да отнесе обяда на Джеръд на пристанището, тя се съгласи с въздишка на облекчение. Изведнъж се почувства като отвързана и вече не тъй самотна.

Този следобед си бе обещала да не мисли за Гилфорд и се опита да насочи вниманието си другаде. Покрай нея притичаха с викове група дечурлига, някои от които може би се бяха родили на това ужасно място! Едно от тях влачеше след себе си храстов скокливец на връвчица, шестте бледозелени крачка на животинчето припкаха с трескава бързина и черните му очички се въртяха като обезумели. Картина, в която имаше както добро, така и зло. Добро, защото в този получовешки свят ужасът действаше и в двете посоки. Мисли, които никога не би трябвало да споделя с Гилфорд.

Не, Гилфорд го нямаше. Добре де, рече си тя, време е да го признаеш пред себе си. Само някое нещастие ще го върне тук преди есента, а може би не и тогава. Тя предполагаше, че експедицията им вече е навлязла във вътрешността на Дарвиния, място, дори по-странно от мрачния, сенчест Лондон.

Беше престанала да се пита защо го е направил. Гилфорд й бе обяснявал поне десетина пъти, но в отговорите му се съдържаше една повърхностна логика. Каролайн подозираше, че има други причини, неизказани и могъщи като морски приливи. Пустошта го привличаше, зовеше го и Гилфорд бе откликнал на призива й, без да помисли за дивите животни, за буйните реки, болестите и бандитите. Беше избягал от дома като малко нещастно момченце.

И я бе зарязал тук. Тя мразеше тази Англия, ненавиждаше дори да я нарича така. Мразеше звуците й, както тези, които бяха дело на човека, така и (още повече!) идещите от чуждата природа, които се процеждаха нощем през отворения прозорец и й бяха съвършено непознати: това постоянно жужене като на насекоми или по-скоро на дребно, ранено кутре. Мразеше миризмата, отровните гори и обраслите реки. Лондон беше тъмница, пазена от чудовища.

Тя свърна по пътя към реката. По откритите канавки към Темза се стичаше помия, шумни чайки се носеха над водата. Каролайн зарея поглед към отсрещния бряг. В далечината, над кафявата вода бе щръкнала главата на тинеста змия, извила шия като въпросителен знак. Крановете разтоварваха платноходен кораб — растящите цени на въглищата бяха вдъхнали нов живот на платната. Мъже без шапки или с тюрбани на главите пренасяха огромни и тежки сандъци, на брега ги чакаха скупчени в сенките каруци. Тя се отправи към сградата на пристанищната управа. Вътре въздухът бе тежък, но малко по-хладен.

Джеръд я посрещна и взе кутията с обяда от ръцете й. Благодари й разсеяно, после каза:

— Предай на Алис, че ще се прибера за вечеря. И да приготви още едно легло. — Зад него стоеше висок мъж със захабена, но спретната униформа, втренчил поглед в нея. Джеръд най-сетне забеляза накъде е насочено вниманието му.

— Лейтенант Уотсън? Това е Каролайн Лоу, моята племенница.

Измършавелият лейтенант й кимна.

— Госпожице — промълви той лаконично.

— Госпожа — поправи го тя.

— Госпожо Лоу.

— Лейтенант Уотсън ще се настани за известно време в задната стаичка.

„О, така ли?“ — помисли си Каролайн. Тя огледа лейтенанта малко по-внимателно.

— Градските казарми са претъпкани — обясни й Джеръд. — От време на време приемаме по някого. За краля, страната и прочее.

„Не и моят крал — рече си Каролайн. — Нито моята страна.“

7

— Знаете ли — заговори професор Рандал, — лично аз предпочитам стария Господ, онзи, който се въздържаше от чудеса.

— В Библията също има чудеса — припомни му Вейл, Когато професорът пиеше, което при него се случваше доста често, имаше склонност да разговаря на теологични теми. Днес Рандал седеше в кабинета на Вейл и даваше израз на мислите си, като спираше само да попие едрите капки пот от челото си или да се потупа по изпъкналия корем.

— Чудесата трябва да си останат там — заяви Рандал и сръбна от чашата с бърбън. Вал го бе купил специално за професора. — Нека Бог накаже содомитите. Но да наказва белгийците ми се струва абсурдно.

— Внимавайте, доктор Рандал. Току-виж наказал и вас.

— Със сигурност щеше да го стори доста отдавна, ако имаше подобно намерение. Но нима богохулствах, господин Вейл? Ако е така, позволете да го правя още малко. Съмнявам се, че гибелта на Европа беше акт на божествена намеса, независимо какво мислят чиновниците.

— Това не е всеобщото мнение.

Рандал изгледа книгите по лавиците и повдигна вежди.

— Че аз да не говоря пред обществото?

— Не.

— Според мен става въпрос за природно бедствие. Чудото, имам предвид. Несъмнено от непознат вид, но ако човек види за пръв път торнадо, няма ли да му се стори като някое чудо?

— Всяко природно бедствие е било смятано за дело свише.

— А всъщност торнадото не е нищо повече от климатично явление и е точно толкова свръхестествено, колкото и пролетният дъжд.

— Нито повече, нито по-малко. Но вие сте скептик.

— Всеки е скептик. Доктор Вейл, да не би Господ Бог да се е опрял на Земята и да е оставил своя отпечатък? Уилям Дженйнгс Браун¹⁰ се вълнува дълбоко от отговора на този въпрос, но не и аз.

— Не и вие?

— Не и в този смисъл. О, много хора направиха политическа кариера, демонстрирайки набожност и раздухвайки ксенофобия, но това са краткотрайни трикове. Няма достатъчно чужденци, нито пък чудеса, за да се поддържа кризата. Истинският въпрос е колко ще страдаме междувременно. Говоря за политическа нетърпимост, финансова зависимост и дори война.

Вейл повдигна едва забележимо клепачи, единственият външен признак за внезапно разпаления му интерес. Боговете го бяха накарали да наостри слух.

— Война?

Рандал би могъл да знае нещо за това ще има ли война. Той беше сред уредниците на Смитсониановия институт и често общуваше с богати дарители. Разговаряше с хора от Конгреса и дори имаше приятели в Капитолия.

Дали заради това божеството на Вейл проявяваше интерес към Рандал? Когато служиш на бог, рядко си посветен в мотивите му. Знаеше само, че става въпрос за важни неща, в сравнение с които неговите амбиции изглеждаха незначителни. Осъществяването на планове с хилядолетна давност изискваше от него да спечели доверието на този охранен циник и той бе готов да го стори. „Защото ще бъда възнаграден“ — помисли си Вейл. Така му бе обещал неговият бог.

Вероятно с вечен живот. И със свястно съществуване, междувременно.

— Война — повтори Рандал — или в краен случай някое военно учение, което да принуди британците да не надигат глава. Чухте ли за експедицията на Финч?

— Разбира се.

— Ако експедицията бъде нападната от партизани, Конгресът ще вдигне олелия до Бога и ще стовари вината върху англичаните. Ще има дрънкане на оръжие. Сигурно и пускане на кръв. — Рандал се наведе към него. — Не е истина, нали? Че можете да разговаряте с мъртвите?

Беше като да се отвори някоя заключена врата. Вейл си позволи една лека усмивка.

— Вие как смятате?

— Как смятам ли? Мисля, че виждам пред себе си уверен мъж, който ухае на сапун и знае как да очарова една вдовица. Без да се обиждате.

— Тогава защо питате?

— Защото… защото някои неща се промениха. Мисля, че разбирате за какво говоря.

— Не съм съвсем сигурен.

— Не вярвам в чудеса, но…

— Но?

— Сега всичко е толкова различно. Политиката, парите, модата — картата на света, очевидно, — но и други неща. Понякога се вглеждам в хората и чета странни неща по лицата им, в очите. Нещо съвсем ново. Сякаш знаят някаква тайна, която пазят дори от себе си. И това не ми дава покой. Не го разбирам. Та виждате ли, господин Вейл, започнах като скептик, а завършвам като мистик. Нека виним за това вашето чудесно уиски. Но ще ви попитам отново. Говорите ли с мъртвите?

— Да.

— Честно?

— Честно.

— И какво ви казват те, господин Вейл? За какво разговаряте с мъртвите?

— За живота. За съдбата на света.

— Странна работа. Между другото, жена ми също почина. Миналата година. От пневмония.

— Зная.

— Ще мога ли да говоря с нея? — Той остави чашата на бюрото. — Възможно ли е това, господин Вейл?

— Може би — отвърна Вейл. — Ще видим.

8

В Джеферсънвил флотът разполагаше с плиткогазещ параход, който щеше да откара експедицията на Финч до плавателната граница на Рейн, но отпътуването им се забави, след като лоцманът и по-голямата част от екипажа легнаха, покосени от континентална треска. Гилфорд не знаеше почти нищо за тази болест.

— Това е вид блатна треска — обясни му Съливан. — Изтощава организма, но рядко е с летален изход. Няма да се забавим много.

И наистина, след няколко дена параходът бе готов за отплаване. Гилфорд монтира фотоапарата си на триножник на дървения кей. Фотографията не бе напреднала особено след Чудото, продължителните работнически стачки през 1915 година бяха принудили Ийстман Кодак да затвори за известно време фабриката си, а предприятието „Хоукай“ в Рочестър бе изгоряло до основи. И все пак апаратите, с които разполагаше Гилфорд, бяха сред най-усъвършенстваните за момента. Натрупал опит от експедицията в Монтана, той си водеше прилежни записки за всяка направена снимка:

Четиринайсетимата членове на експедицията на кея в Джеферсънвил, Европа. Прави: Престън Финч, Чарлз Къртис Хемфил, Ейвъри Кек, Том Джилвани, Кенет Донър, Пол Робъртсън, Емил Свенсен; клекнали: Том Комптън, Кристофър Тъкман, Ед Бетс, Уилсън У. Фар, Мариън Дигби, по прякор Копача, Реймънд Бърки, Джон У. Съливан.

На заден план: военен кораб „Уестън“, металносив цвят, пристанището на Джеферсънвил, тюркоазена вода под синьо небе, мочурищата на Рейн при слаб северен вятър, златистозелени облаци, осем сутринта. Отплаваме.

И така, пътешествието започваше — отново, за кой ли път, помисли си Гилфорд — под яркосиньо небе и с разнасяни от вятъра миниатюрни паячета. Гилфорд подреди оборудването си в тясната каюта, която му бяха отредили, и се качи на палубата, за да провери дали гледката е претърпяла съществени изменения. Привечер блатистата земя отстъпи място на пясъчни речни брегове, а соленоводните храсталаци се смениха от плътни шубраци с корони като пагода и наподобяващи тръби на орган стъбла, на които вятърът свиреше протяжни мелодии. След един сравнително кратък залез сушата се превърна в безкраен, непрогледен мрак. Твърде просторна и пуста, за да е свидетелство за необятната мощ на машините на Бога.

Той заспа в койката и когато се събуди, имаше температура. Направи опит да се изправи, но палубата затанцува под краката му, а миризмата от камбуза го накара да забрави за закуската. По обяд вече беше достатъчно болен, за да повика корабния лекар, Уилсън Фар, който постави диагноза континентална треска.

— Ще умра ли? — попита Гилфорд.

— Може би ще почукате на тази врата — отвърна докторът, присвил очи зад малките си кръгли очилца, — но се съмнявам, че ще ви отворят.

Съливан дойде да го навести привечер, когато болестта вече се беше разгърнала и ръцете и краката му бяха покрити със ситен червеникав обрив. Гилфорд откри, че с мъка фокусира поглед върху своя гост, и разговорът им се рееше безцелно, като кораб с повредено кормило. Старият учен се опитваше да го развлича с теории за дарвинианския живот и за общата структура на неговите безгръбначни. Накрая каза:

— Виждам, че сте уморен, господин Лоу. Но на тръгване ще ви оставя още малко храна за размисъл: как според вас една чисто дарвинианска форма на живот, родена от Чудото, каквато е този микроб, който сега ви измъчва, може да съществува и да се размножава в прозаичното човешко тяло? Съвпадението не ви ли се струва твърде голямо?

— Не мога да кажа — промърмори изнурено Гилфорд и извърна лице към стената.

В пика на болестта той сънува, че е войник, който крачи по края на притихнало, прашно бойно поле, последен пост сред мъртвите, очакващ невидимия враг, който от време на време коленичи и пие от застоялата вода в локвите, откъдето го гледа собственото му отражение: невероятно старо и пълно с тревожни тайни.

Сънят бе прогонен от продължителен период на гадене, но в понеделник той определено вече се оправяше, температурата спадна достатъчно, за да поглъща твърда храна, докато се излежаваше на койката в каютата си, а корабът продължаваше да навлиза във вътрешността. Съливан му донесе последното издание на Финчовата „Дилувианска и нойска геогнозия“ и за известно време Гилфорд се развличаше с разкази за ранните епохи на Земята, за Големия потоп, оставил следи при катаклизмените промени на мантията, пример за което е и Гранд каньон — освен ако, допускаше Финч, тези признаци не са „по-ранни творения, щрихи, нанесени от Създателя, за да внушат идеята за една велика епоха“.

Изменения, предизвикани от всеобщия потоп, който бе разхвърлял вкаменели животни навсякъде по земната повърхност, заравяйки ги на различна дълбочина в калта и тинята, както вероятно е бил заровен и митичният Едем. Гилфорд бе изучавал някои от тези теории и по-рано, но Финч бе първият, който подсилваше твърденията си с подробности: стоте класификации за морски течения и дилувии — геологични транспортни средства, благодарение на които отдавна изчезнали животни можеха да бъдат подредени и категоризирани в стройни редове. Но една фраза — „идеята за една велика епоха“ — не му даваше покой. Тя превръщаше цялото човешко познание в нещо преходно. Светът ставаше сцена — нещо, което би могло да бъде построено едва вчера, наскоро оборудвано с планини, кости от мастодонти и човешки спомени, и което изкарваше Създателя измамник, забавляващ се със своите човешки творения. Всичко това се стори на Гилфорд прекалено и ненужно усложнено — макар че, като става дума за това, защо трябва светът да е опростен? Далеч по-странно бе да подредиш цялата вселена, всички звезди и планети в едно-единствено уравнение (както твърдяха, че е направил някакъв европейски математик на име Айнщайн).

Вероятно тъкмо в това се криеше причината Всевишният да получи човешки облик в Светото писание — за да намери смисъла на този объркан свят. Гилфорд не можеше да не се възхити на невероятната поетична логика в работата на Финч. Нямаше достатъчно добри познания по геология, за да спори с него… макар да му се струваше, че тази изящна и стройна катедрала е издигната върху недостатъчно солидни основи.

Измъчваше го и въпросът на Съливан. Как би могъл Гилфорд да се разболее от дарвиниански микроорганизъм, ако новият континент е съвсем отделно творение? И как хората могат да се хранят с дарвиниански растения и дори с животни? Някои от тях бяха отровни — твърде много, — но имаше и напълно годни за ядене. Това не намекваше ли за някакво скрито родство, за общо, макар и далечно, начало?

Е, поне за общ Създател. За общо потекло — както вероятно предполагаше Съливан. Ако това бе така, значи Дарвиния не съществува едва от десетина години, а от много повече, макар и не във форма, позната на Земята.

Това бе парадоксът на Нова Европа. Търсиш ли чудеса, намираш история, търсиш ли история, сблъскваш се с чудеса.

Дъждът продължи, без да спира, още ден и половина, а околните низини сияеха, обгърнати в мъгла. Рейн се разливаше из диви лесове, дарвинианска гъста и обрасла с мъх гора, която постепенно отстъпи място на низина, обрасла с храст, и с широки листа, които Том Комптън наричаше пръстчета. Пръстчетата тъкмо бяха започнали да цъфтят, мънички златисти цветчета, заради които полето сияеше като през рано настъпила есен. Привлекателна картина, поне според дарвинианските представи, но траперът ги предупреди, че ако излязат сред шубраците без високи до коленете ботуши, рискуват да получат обриви от тръпчивата мъзга на растенията. Денем откъм сушата долитаха мънички рогати насекоми, но въпреки страховития си вид не хапеха и дори кацаха върху протегнат пръст, а прозрачните им телца бяха красиви и крехки като миниатюрни коледни играчки.

„Уестън“ хвърли котва по средата на реката. Гилфорд, наскоро оздравял, но все още слаб и отпаднал, слезе на брега, за да помогне на Съливан да събере пръстчета и още десетина полски растения. Образците се полагаха в специална преса, а после изсушените листенца се прибираха в кутия, застлана с мушама. Съливан му показа едно яркооранжево цвете, често срещано на песъчливия бряг.

— Колкото и да ви се струва странно, може да се окаже далечен роднина на английския мак. Но тези цветя са мъжки, господин Лоу. А щом е така, можем ли изобщо да ги наричаме цветя, според нашите представи? Не са ли само конци, потопени в мед? Един огромен пестик с ресничеста структура, пренасящ мъжките полени до плодника. Насекомите се улавят в него и после отнасят прашеца. Често срещан модел в Дарвиния и непознат сред земните растения. Физическото сходство, макар и налице, е случайно. Сякаш един и същи процес на еволюцията е преминал по различни пътища — като тази река, която прилича най-общо на Рейн, но не и в подробностите. Тя извършва водосбора от планините и отнася водата в океана, но извивките и меандрите й са непредсказуеми.

„И има водовъртежи — помисли си Гилфорд. — И бързеи.“ Макар че поне досега реката изглеждаше спокойна. Дали реката на еволюцията криеше подобни опасности?

Съливан, Джилвани, Финч и Робинсън бяха най-активни през деня — Дигби, готвачът на експедицията, ги наричаше „Растения и мравки, камъни и кости“. Нощта бе активен период за Кек, Тъкман и Бърки, астрономи и навигатори, с техните секстанти, звезди и озарени от фенери карти. Гилфорд обичаше да пита Кек къде точно се намира експедицията, защото отговорите му бяха невероятно странни и интересни: „Навлизаме в залива на Кьолн и скоро трябва да видим Дюселдорф, ако светът не се е преобърнал наопаки.“

„Уестън“ е спуснал котва в широк и бавен завой на реката. Т. Комптън ни показва околностите. Рейн се спуска през прорязана от нисък каньон долина, а отпред ни очаква Рейнската клисура. Околностите са обрасли с гори: дървета джамии (по-високи от английските си роднини), невероятно високи борове в пясъчен цвят със сложни и преплетени коренища. Сигурно в сухо време се случват и пожари. В старата Европа това беше страна на кафявите въглища. Комптън каза, че по тези места понякога се срещали малки експедиции на дървосекачи и копачи, и наистина зърнахме в гората едва забележими пътища. Финч твърди, че и сега отдолу трябва да има залежи от въглища и дори от желязо и че след време тази страна може да се превърне в център на стоманолеярна промишленост.

Съливан смята, че наличието на въглища е още едно доказателство за древния произход на Дарвиния, стратегическо следствие от издигането на Рейнското плато през терциера. Въпросът, според него, е дали дарвинианската геоложка структура е идентична с тази на Земята, или сходството е само повърхностно, но с огромни различия при по-внимателно изучаване — което може да повлияе върху прекосяването на Алпите, ако се окаже, че известните ни проходи са затворени.

Гилфорд знаеше, че това лениво и безметежно плаване по реката няма да продължи безкрайно — с добре зареден с храни трюм и дълги дни, през които да снима с фотоапарата различни дървета по брега, а нощем да се любува на ярките звезди. С навлизането в горната част на реката бреговете ставаха все по-стръмни, понякога дори отвесни и Гилфорд лесно можеше да си представи как е изглеждала тук старата Европа, със своите изчезнали замъци („Ебербах — добавяше в такъв момент Кек, — Маркбург, Кайзерпфалц…“) и мускулести тевтонци с шипове и пискюли на шлемовете.

Но това не беше старата Европа и доказателствата се виждаха навсякъде: шипести риби, щъкащи в плитчините, дъбо-борове, от които полъхва странният мирис на канела (нито дъбове, нито борове, а високи дървета, чиито клони се подреждат като спираловидни тераси), нощни крясъци на още неназовани животни. Но и тук вече имаше хора — на места по брега бяха оставени салове за пресичане на реката, мяркаха се отделни къщурки, над които се виеше дим, виждаха се рибарски мрежи, но всичко това очевидно бе съвсем отскоро.

Гилфорд откри странно удоволствие в това да се разхожда из тези девствени гори, да оставя стъпките си в меката почва със съзнанието, че може би са първите човешки следи. Земя, която не искаше нищо, нито даваше нещо в замяна.

Но безгрижните дни не можеха да продължат вечно. Наближаваха Рейнфелден. „Уестън“ трябваше да обърне назад. „И тогава — помисли си Гилфорд — ще разберем какво е да си напълно сам в този непознат свят на скали и гори.“

Каскадата Рейнфелден, или Рейнските водопади, крайна точка за плавателната част на реката. Том Комптън е идвал само дотук. Той смята, че отделни трапери са се качвали до езерото Констанце. Но траперите обичат да се хвалят.

Рейнските водопади не са като Ниагарския, но затварят напълно реката. С наближаването навлизаме в гъста мъгла, чува се тътен на падаща вода. Всичко наоколо е обрасло с мъхести растения, украсени с малки бели цветчета.

След като огледахме каскадата и аз я снимах, ние се върнахме до мястото, където товарите се оставят на сушата. Комптън каза, че познава местния търговец на кожи и се надява той да ни продаде малко животни за пренасяне на багажа.

Послепис за Каролайн и Лили: И двете ми липсвате страшно много, имам усещането, че разговаряме чрез тези редове, макар да съм далече от вас — навътре в един изгубен континент, непознат и неизследван във всички посоки.

Търговецът на кожи се оказа грубоват американец от немски произход, който се наричаше Еразъм и се прехранваше с отглеждането на огромно стадо мъхнати змии в тази далечна ферма.

Съливан обясни, че поне засега мъхнатите змии били най-експлоатираните от всички природни богатства на континента. Тревопасни стадни животни, те се срещали доста често по ливадите по хълмовете и вероятно обитавали източните степи — Донеган ги бе виждал по хълмовете на Пиренеите, което показваше, че са широко разпространени. Гилфорд беше очарован от тях и остана до края на деня край кошарата на Еразъм въпреки неприятния мирис — един от малкото недостатъци на тези животни.

Всъщност те приличаха по-скоро на издължени къртици, имаха бледи, подпухнали „личица“ с големи кравешки очи, цилиндрични тела и шест крачета, скрити под гъстата козина. Като ресурс, те бяха жив каталог на „Сийрс-Роубък“: козина за дрехи, кожа за подплата, мазнина за лой и безвкусно, но годно за ядене месо. Змийските кожи бяха основна рейнска суровина. Съливан му каза, че се купували чак в модните среди в Ню Йорк. Гилфорд предполагаше, че миризмата изчезва след щавенето, иначе кой би изтърпял подобна дреха, дори в нюйоркската зима?

Но по-важното бе, че мъхнатите змии можеха да се използват като товарен добитък при изследването и прекосяването на Алпите. Престън Финч вече се бе затворил с Еразъм в неговата колиба, за да обсъди закупуването на петнайсетина животни. Изглежда, Еразъм умееше да се пазари, защото дойде време за вечеря, а от Финч нямаше и следа — само откъм бараката долитаха силни гласове.

Най-сетне Финч изхвърча от колибата, без да чуе дори поканата за вечеря.

— Ужасен човек — изръмжа той. — Симпатизира на партизаните. Безнадеждна работа.

Флотският лоцман и екипажът бяха останали на борда на „Уестън“, за да подготвят кораба за обратния път, като щяха да откарат и събраните досега образци, записките и писмата. Гилфорд отиде да прави компания на Съливан, Кек и трапера Том Комптън, докато се любуваха на залеза.

— Проблемът при Финч — промърмори Съливан — е, че никога не отстъпва.

— Също и Еразъм — кимна Томп Комптън. — Той не е партизанин, просто е инатлив темерут. Изкара три години в Джеферсънвил, където препродаваше кожи, но и там никой не можеше да го понася. Истината е, че хич не го бива да общува с хората.

— Но животинките са интересни — подхвърли Гилфорд. — Като тоутите в романите на Бъроуз. Марсианските мулета.

— Щом е така, защо не ги снимаш? — попита Том Комптън и завъртя очи.

На сутринта вече беше ясно, че преговорите са се провалили напълно. Финч отказваше да разговаря с Еразъм, макар че помоли лоцмана на „Уестън“ да се забавят още един ден. Съливан, Джилвани и Робинсън излязоха да събират образци в гората близо до пасището на Еразъм, сякаш се надяваха, че въпросът все още може да се уреди по чудо, докато се върнат в лагера. А Гилфорд монтира фотоапарата върху триножника близо до кошарата на мъхнатите змии.

Тъкмо това негово действие накара Еразъм да изхвърчи от колибата си като разгневено джудже. Гилфорд все още не се бе запознал лично с търговеца и затова подскочи стреснато.

Еразъм — на височина едва достигаше метър и шейсет, с лице почти скрито от гъста библейска брада, облечен в изпъстрени с кръпки дънки и наметало от козина на мъхната змия — спря на няколко крачки от Гилфорд и го изгледа намръщено, като дишаше тежко. Гилфорд му кимна любезно и продължи да наглася триножника. Нека Старецът от планината направи първия ход.

Изминаха няколко секунди преди Еразъм да успее да проговори.

— Какво по-точно си мислиш, че правиш? — бяха първите му думи.

— Заснемам животните, ако нямате нищо против.

— Можеше първо да ме попиташ.

Гилфорд не отговори. Еразъм продължи да сумти шумно, после попита:

— Значи това е фотоапарат, така ли?

— Да, сър — отвърна Гилфорд. — „Кодак“, със стъклени плаки.

— И с него правиш снимки? Като онези в „Нешънъл джеографик“?

— Съвсем същите.

— Чувал ли си за това списание — „Нешънъл джеографик“?

— Работил съм за него.

— Какво? Кога?

— Миналата година. Каньонът Дийп крийк. Монтана.

— Онез снимки твои ли бяха? Декември 1919-а?

Гилфорд изгледа търговеца на кожи учудено.

— Член ли сте на Географското дружество, господин… Еразъм?

— Без господин. Ти как се казваш?

— Гилфорд Лоу.

— Е, добре, господин Лоу, аз не съм член на Националното географско дружество, но от време на време получавам списанието. Гледам да си го набавя, защото по тези места няма много за четене. Виждал съм вашите снимки. — Той се поколеба. — А тези снимки на моето стадо… ще бъдат ли публикувани?

— Може би — отвърна Гилфорд. — Не аз вземам решението.

— Ясно. — Еразъм потъна в размисъл. После рязко си пое въздух. — Ще дойдете ли в колибата ми, господин Гилфорд Лоу? Сега, след като Финч си тръгна, мисля, че можем да поговорим.

Гилфорд не скри одобрението си за колекцията списания „Нешънъл джеографик“, подредени грижливо на дървената поличка — общо петнайсет броя, повечето от тях измачкани и захабени по края, някои увити с канап, делящи място с нецензурни пощенски картички, евтини уестърни и един сравнително нов брой на „Аргос“, който Гилфорд не беше виждал. Той отдели нужното внимание на скромната библиотека, но не каза нищо за пръстения под, миризмата на нещавени кожи или за масата, покрита с немити съдове.

По молба на Еразъм преразказа накратко преживяванията си по време на експедицията в каньона Дийп крийк и по поречието на Галатин, където бяха намерили огромно количество черупки от морски животни, невероятно стари, освен ако не приемеш теориите на Финч за истинската възраст на Земята. Най-странното бе, че Еразъм, опитен дарвиниански трапер, роден в Милуоки, но прекарал значителна част от живота си край Рейн, намираше идеята за леглата на монтанските ручеи за невероятно екзотична.

Постепенно разговорът се насочи към Престън Финч.

— Никого не искам да обиждам — избоботи недоволно Еразъм, — но този тип е невероятно надут. Поиска ми двайсет глави добитък при цена десет долара на глава — можете ли да си представите?

— Цената ли ви ядоса?

— О, проблемът изобщо не е в нея.

— Не искате да продадете двайсет глави?

— Разбира се, че искам. Двайсет глави на подобна цена ще ми осигурят прехраната за зимата.

— Ще мога ли да узная какъв е проблемът тогава?

— Финч! Финч е проблемът! Нахлу в къщата ми с вирнат нос и разговаряше с мен, сякаш съм малко дете! Финч! Няма да му продам и гнила ябълка, дори да ми предлага цяло състояние!

Гилфорд се замисли.

— Еразъм — заговори накрая той, като се стараеше да звучи благоразумно, — с вашите животни можем да стигнем много по-далече. А колкото е по-успешно пътешествието ми, толкова е и по-голяма вероятността да видите снимките ми в „Нешънъл джеографик“.

— На моите животни?

— На вашите животни и на вас самия, ако се съгласите да ми позирате.

Търговецът на кожи поглади брада.

— Хм, какво пък. Може и да ви позирам. Но това не променя нищо. Няма да продам животните си на Финч.

— Разбирам. А какво ще кажете да ги продадете на мен?

Еразъм премигна, после бавно се усмихна.

— В такъв случай може и да си стиснем ръцете. Но вижте, Гилфорд Лоу, има и още нещо. Животните ще отнесат лодките ви отвъд водопадите и вероятно ще можете да продължите нагоре по реката чак до Бодензее, но ако искате да разчитате на моите мъхнати змии в Алпите, ще ви е нужен човек, който да ги направлява.

— Бихте ли се нагърбили?

— Правил съм го и преди. Доста стада зимуват там. Моите също идват от онези земи. Ще го направя и за вас, но на определена цена.

— Еразъм, нямам право да преговарям.

— Глупости. Да обсъдим условията. След това можете да предадете исканията ми на вашия ковчежник, или който е там.

— Добре… но още нещо.

— Какво?

— Готов ли сте да се разделите с броя на „Аргос“ от полицата?

— А? Не. В никакъв случай. Освен ако не предложите нещо подобаващо в замяна.

Какво пък, помисли си Гилфорд, може би доктор Фар няма да съжалява за своя екземпляр от „Дилувианска и нойска геогнозия“.

Фермата на Еразъм в Рейнфелден. Кошарата за мъхнати змии. Еразъм със своето стадо. Буреносни облаци на северозапад. Том Комптън предсказа дъжд.

Постскриптум: С помощта на нашите „марсиански мулета“ ще можем да откараме сгъваемите моторни лодки — притежават хитроумна олекотена конструкция от бял дъб и мичигански бор, водонепромокаеми отделения отпред и отзад и подвижни скагове¹¹ — отвъд праговете, вероятно до бреговете на езеро Констанце (което Еразъм нарича Бодензее). Всичко, което сме събрали дотук, ще отплава назад на борда на „Уестън“.

Струва ми се, че Престън Финч не одобрява преговорите ми с Еразъм — гледа ме изпод тропическия си шлем като разгневен Йехова, — но Том Комптън изглежда доста впечатлен, напоследък все по-често идва да говори с мен. Дори ми предложи да си дръпна от неговата прочута лула, на което аз отказах любезно и може да съм се върнал на първото стъпало.

Поемаме на път утре сутринта, ако времето е подходящо. Родният дом изглежда невероятно далече, колкото по-чужда и непозната е заобикалящата ни страна.

9

Постепенно Каролайн привикваше със странния ритъм на живот в къщата на чичо й Джеръд. Също като Лондон, също като целия свят, имаше някакво усещане за недълготрайност в тази къща. Напоследък чичо й се прибираше късно. Често за магазина се грижеше Алис и дори самата Каролайн. Тя взе да привиква с неща като пирони, болтове и гайки, лебедки, кабари и негасена вар. И разбира се, със загадъчния Колин Уртсън, който спеше на койка в склада и се промъкваше и напускаше къщата като неспокоен дух. От време на време присъстваше на вечеря на масата на Пиърсови, където се държеше любезно, но не проронваше почти нито думичка. Беше мършав, но не лаком и се изчервяваше твърде лесно за войник. Разговорът в негово присъствие не вървеше.

Лили се адаптира далеч по-лесно към новото си обкръжение и по-трудно към липсата на баща си. Все още питаше от време на време къде е той.

— От другата страна на Ламанша — отвръщаше Каролайн, — където още никой не е ходил.

— Там опасно ли е?

— Никак. Но той е много смел.

Лили се сещаше за баща си най-често преди лягане. Тъкмо Гилфорд я приспиваше с четене, ритуал, към който Каролайн винаги бе изпитвала лека ревност. Гилфорд четеше на Лили с всеотдайност, която тя не бе в състояние да повтори, тъй като по правило не харесваше книгите за феи и чудовища, към които Лили бе тъй привързана. Все пак се нагърби с тази задача, опитвайки се да разпали сама ентусиазма си. Лили се нуждаеше от успокоението на приказката, за да може да се отпусне, да забрави всичко онова, което терзаеше мъничката й душа, и да заспи.

Каролайн й завиждаше за това. Прекалено често й се случваше да се събуди на сутринта с тревогите от предната вечер.

И все пак, летните нощи бяха топли и въздухът бе изпълнен с аромат, който невинаги бе неприятен. Джеръд й обясни, че някои от тукашните растения цъфтели само нощем. Тя привикна да оставя прозореца на спалнята си отворен и лекият ветрец освежаваше лицето й. С течение на времето безсънието я напусна.

Но безсънието на Лили бе първият признак, че нещо се променя в къщата на Джеръд.

Лили с тъмни сенки под очите. Лили, която ровичка с отсъстващ вид в чинията на закуска. Лили мълчалива и мрачна на вечеря, избягваща чичото на Каролайн.

Каролайн установи, че не смее да я попита какво не е наред — че не иска нещо да не е наред, че мрази мисълта за още една неприятност. Тя събра кураж една топла вечер, след поредната глава от „Дороти“, както Лили наричаше любимата си книжка.

Малкото момиче придърпа одеялото до брадичката си.

— Будя се, когато те се карат.

— Кои са карат, Лили?

— Леля Алис и чичо Джеръд.

Каролайн не можеше да повярва. Лили сигурно чуваше гласове, може би от улицата.

Но прозорчето в стаичката на Лили бе колкото пощенска марка и гледаше към задната уличка, по която рядко минаваха хора. Всъщност стаята й бе леко разширен килер, преустроен от чичо Джеръд специално за идването на племенницата му. Мястото едва стигаше за малко момиче, книга и седналата на ръба на леглото майка. Килерът имаше обща стена със спалнята на Джеръд и Алис, а тукашните стени не бяха дебели. Дали чичо й и леля й не се караха късно нощем, когато нямаше кой да ги чуе? Изглеждаха като щастлива двойка, леко сдържани, вероятно заради възрастта, но съвсем уравновесени в отношенията си. Едва ли бяха спорили често и преди, защото иначе Лили щеше да се оплаче или да изглежда недоспала.

Разпрата вероятно бе започнала след пристигането на Колин Уотсън.

Каролайн посъветва Лили да не обръща внимание на шума. Леля Алис и чичо Джеръд не са сърдити, просто са на различно мнение. Което не им пречи да се обичат много. Лили прие обяснението, кимна и затвори очи. През следващите дни изглеждаше по-спокойна, макар че се държеше резервирано с чичо Джеръд. Каролайн почти беше забравила проблема, до нощта, когато заспа по средата на поредната глава за Дороти и се събуди след полунощ, сгушена до Лили и цялата схваната.

Джеръд не се бе прибрал за вечеря. Тъкмо шумът от затварянето на вратата я беше събудил. Връщаха се с лейтенант Уотсън, както стана ясно, след като размениха няколко думи с приглушени гласове и се разделиха. Последваха тихите, но тежки стъпки на Джеръд в коридора и Каролайн, изплашена без конкретна причина, се пресегна и затвори вратата на стаята на Лили.

Чувстваше се нелепо, дори абсурдно, седнала със скръстени крака на пода на миниатюрната стая, облечена с нощница. Тя се заслуша в неравното дишане на дъщеря си, едва доловимо като въздишка. Когато мина покрай стаята, от Джеръд полъхна на тютюн и бира.

После чу гласа на Алис, която го поздравяваше тихо, и неговото сумтене в отговор. В началото Каролайн не можа да различи отделните думи, а по-нататък улавяше само откъслечни фрази, дори когато гласовете им се повишиха. Но и малкото, което чу, я накара да настръхне.

… не зная защо се забърка… (Гласът на Алис.)

… изпълнявам проклетия си дълг… (Джеръд.) После Лили се събуди, имаше нужда от утеха и Каролайн я погали по главицата.

… знаеш, че могат да го убият…

… нищо подобно!

… е съпруг на Каролайн! И баща на Лили!

… Не аз вземам решения в този свят… Не мога… не зная…

И после притихналите им гласове се изгубиха в тишината. Тя си представи как Джеръд и Алис разделят голямото легло на територии, оформят граници с раменете и хълбоците си, както правеха и те с Гилфорд, когато се скарат.

„Те знаят нещо — помисли си тя. — Нещо за Гилфорд, нещо, което не искат да ми кажат. Нещо лошо. Нещо страшно.“

Но беше твърде уморена и изплашена, за да потърси истината. Тя целуна Лили машинално, върна се в стаята си и разтвори прозореца, за да пропусне вътре ароматния въздух на нощта. Съмняваше се, че ще може да заспи, но въпреки това спа непробудно, не искаше да сънува, но видя насън Джеръд, Алис и лейтенанта с печалните очи.

10

Лятото на 1920-а беше студено, поне във Вашингтон, за което хората обвиняваха руските вулкани — огнената линия от подземни изригвания, очертаваща източната граница на Чудото, която се пробуждаше периодично от 1912 година насам по сведения на бежанците от японските размирици. Можете да вините вулканите, мислеше си Елиас Вейл, или слънчевите петна, или Всевишния, дори всички богове — все същото е. И въпреки това въздъхна с облекчение, когато най-сетне се озова под стряхата на Националния музей и влезе през главния вход. Музеят в момента се ремонтираше — работата бе започнала още през 1915-а, с множество прекъсвания през следващите четири години, но изглежда Юджийн Рандал най-сетне бе осигурил финансиране от министерството.

Рандал се оказа от онзи досаден тип чиновници, които вземаха работата си на сериозно. При това беше самотник, което още повече подсилваше лошия му нрав. Беше настоял да доведе Вейл в музея, както майките държат да покажат децата си — с предварително заявени очаквания за възхищение, чиято липса ще бъде приета за кръвна обида.

„Не съм твой приятел — помисли си Вейл. — Не се унижавай.“

— Толкова много неща бяха отлагани прекалено дълго — мърмореше Рандал. — Но най-сетне можем да отбележим известен напредък. Проблемът не е в това, което ни липсва, а в това, с което разполагаме — с несметните необработени и неизучени богатства. Скелети на китове за Южната зала, втори етаж, западно крило, морските обитатели в Северната зала, картини по стените, ремонт на фоайето…

Вейл огледа с празен поглед скелето и покривалата, с които бе застлан мраморният под. Днес беше неделя. Работниците се бяха прибрали по домовете си. В музея цареше мрак като в погребална зала, по капчуците трополеше дъжд.

— Вярно е, че не сме богати. — Рандал го поведе към стълбището. — Беше време, когато разполагахме с далеч повече пари — в добрите стари дни. Но сега почти не ни останаха възможности за странични доходи и можем да разчитаме само на заделеното от Конгреса, който е доста пестелив. Все пак имаме за ремонт и за нови стелажи…

— И за експедицията на Финч — подхвърли Вейл, подтикван от импулс, който по-скоро принадлежеше на неговия бог.

— Да, моля се с тях всичко да е наред, като се има предвид каква е ситуацията там. Можем да разчитаме на шестима от конгресмените за финансова подкрепа, но нашият случай е твърде дребен, къде да се мерим с английския въпрос или проблема с Япония.

Вече няколко седмици богът бе оставил Вейл на спокойствие и това бе наистина много приятно: рядка възможност да се съсредоточи върху своите дела, да се отдаде на приятни занимания, като пиене и ходене по жени. Но сега, изглежда, божественото внимание отново бе привлечено. Той усещаше присъствието му някъде под лъжичката. Но защо тук? Защо в тази сграда? Защо Юджийн Рандал?

Все едно да пита бога защо точно него е избрал? Част от загадката.

Навлязоха в лабиринта, водещ към облицования с дъб кабинет на Рандал, откъдето той трябваше да вземе някои документи — последна спирка преди следобедния салон на госпожа Сандърс-Мос и вечерния сеанс.

— Известно ми е, че има търкания с англичаните по въпроса за въоръжаването на партизаните. Искрено се надявам, че Финч няма да пострада. Знаете ли, Елиас, съществуват религиозни фракции, които не желаят Америка да стъпва в Нова Европа, и те не се свенят да пишат на финансовия комитет… Ах, ето че стигнахме. — От горното че

Robert Charles Wilson

DARWINIA

Copyright © 1998 by Robert Charles Wilson

All rights reserved

© И. А. Тетерина, перевод, 2022

© Издание на русском языке. ООО «Издательская Группа „Азбука-Аттикус“», 2022

Издательство АЗБУКА^®

Пролог

1912 год, март

В ту ночь, когда мир изменился, Гилфорду Лоу исполнилось четырнадцать.

Она стала историческим водоразделом, эта ночь, навсегда расколовшая жизнь на «до» и «после», но сначала был просто день его рождения. Самая обыкновенная мартовская суббота, под безоблачным небом, холодным и глубоким, как зимний пруд. Гилфорд со старшим братом весь день гоняли по двору обручи, выдыхая клубы пара.

На ужин мать подала тушеную свинину с фасолью, блюдо, которое Гилфорд обожал. Мясо с самого утра томилось в духовке, наполняя кухню сладковатыми ароматами имбиря и патоки. Был и подарок: альбом, в котором он будет рисовать картинки. А еще новый свитер, темно-синий, взрослый.

Гилфорд родился в 1898 году – можно сказать, вместе с двадцатым столетием. Младший из троих детей, он больше, чем его брат и сестра, принадлежал к веку, который их родители до сих пор именовали новым. Для него этот век новым не был. Гилфорд прожил в нем практически всю жизнь. Он понимал, как работает электричество. Он даже разбирался в радио. Он был человеком двадцатого века, втайне презиравшим прошлое – пыльное, пропахшее нафталином и пропитанное копотью газовых фонарей. В тех нечастых случаях, когда у Гилфорда заводились деньги, он покупал номер «Современной электрики» и зачитывал его до дыр.

Его семья жила в Бостоне, в скромном доме на окраине. Отец работал наборщиком в типографии. Дед, занимавший комнату на втором этаже рядом с лестницей на чердак, в Гражданскую войну воевал в Тринадцатом Массачусетском полку. Мать стряпала, следила за чистотой, вела семейный бюджет и растила на крохотном огородике томаты и фасоль. Брат, по всеобщему мнению, должен был непременно стать врачом или адвокатом. Сестра, худенькая и тихая, зачитывалась романами Роберта Чамберса. Отец этого не одобрял.

К тому моменту, когда небо вдруг озарилось ослепительным сиянием, Гилфорду уже давно полагалось лежать в постели, но его не отправили спать – то ли по случаю дня рождения, то ли просто потому, что он стал старше. Когда брат закричал, чтобы все скорее бежали к окну, Гилфорд вообще не понял, что происходит, а когда они в полном составе, даже дед, высыпали из кухни на задний двор и застыли, глядя на ночное небо, поначалу решил, что вся эта кутерьма имеет какое-то отношение к празднованию его дня рождения. Впрочем, очень скоро он понял, что это не так. Весь восточный край неба был объят заревом. Наверное, что-то горит, подумал он. Где-то далеко в море.

– Похоже на северное сияние, – не слишком уверенно произнесла мать.

Северное сияние трепетало, точно занавеска на легком ветру, и отбрасывало зыбкие тени на беленую изгородь и по-зимнему бурый сад. Громадная стена света переливалась, становясь то зеленой, как бутылочное стекло, то голубой, как вечернее море, и все это совершенно беззвучно. Прямо как комета Галлея два года тому назад.

Мать, должно быть, тоже вспомнила комету, поскольку сказала в точности те же слова, что и тогда:

– Словно конец света настает…

Почему она так сказала? Почему сплела пальцы и ладонями, как козырьком, прикрыла глаза? Гилфорд, втайне ликовавший, не верил, что это конец света. Сердце у него билось спокойно и ровно. Может, это начало чего-то нового? Не конец света, а зарождение нового мира? Рубеж эпох?

Гилфорд не боялся нового. Зарево на небе не казалось ему жутким. Он верил в науку, которая, как писали в журналах, одну за другой постигает тайны природы, терпеливо и настойчиво преодолевая многовековое невежество человечества. Гилфорд знал, что такое наука. Это всего лишь любопытство – помноженное на самоотверженность и подкрепленное дисциплиной.

Наука была для него умением смотреть – но не просто так смотреть, а пристально вглядываться в вещи, которых не понимаешь. Скажем, смотреть на звезды, не испытывая перед ними страха и не обожествляя их, а один за другим задавая себе вопросы с целью найти тот самый, который станет ключиком к следующему, а потом к следующему за следующим.

Погруженный во все эти размышления, Гилфорд еще долго сидел на выщербленных ступеньках заднего крыльца, когда все уже вернулись в гостиную. Ему было хорошо в одиночестве, тепло в новом свитере, и тонкая струйка пара от его дыхания поднималась в безмолвно полыхающее небо.

В последующие месяцы, годы и столетия будут приведены бесчисленные аналогии. Всемирный потоп, Армагеддон, вымирание динозавров. Но само это событие, пугающие сведения о нем и распространение этих сведений по тому, что осталось от мира людей, не имели ни параллелей, ни прецедентов.

В 1877 году астроном Джованни Скиапарелли нанес на карты каналы Марса. В последующие десятилетия эти карты воспроизводились, дополнялись и воспринимались как непреложный факт – до тех пор, пока с появлением усовершенствованных телескопов не стало понятно, что каналы были иллюзией, если только сам Марс за прошедшее время не успел измениться: такую возможность едва ли стоило полностью сбрасывать со счетов в свете того, что случилось с Землей. Быть может, что-то проникло в Солнечную систему из космоса, точно несомая ветром нитка; что-то эфемерное, но немыслимо беспредельное; и это что-то двигалось от внешних краев Солнечной системы к центру, соприкасаясь по пути с холодными отдаленными планетами, проникая сквозь базальт и лед, сквозь застывшую мантию, сквозь всю безжизненную геологию. Изменяя то, с чем соприкасалось. Направляясь к Земле.

Небо полнилось знаками и знамениями. В 1907-м – Тунгусский метеорит, в 1910-м – комета Галлея. Некоторые люди, подобно матери Гилфорда Лоу, полагали, что близится конец света. Уже тогда.

В ту мартовскую ночь небо над северо-восточными окраинами Атлантического океана пламенело ярче, чем во время визита кометы. Много часов подряд над горизонтом полыхало голубое и фиолетовое зарево. Свет, утверждали очевидцы, был похож на стену. Она простиралась вниз от зенита; граница проходила по воде.

Ее было видно из Хартума (на северном краю неба) и из Токио (еле-еле, далеко на западе).

Над Берлином, Парижем и Лондоном, над всеми европейскими столицами этим зыбким светом было объято все небо. Сотни тысяч людей высыпали на улицы, зачарованные холодным сиянием. Поток телеграфных депеш с описаниями из Европы захлестывал Нью-Йорк до без четырнадцати минут полуночи.

В 23:46 по восточному времени трансатлантический телеграфный кабель внезапно и необъяснимо умолк.

Это была эра легендарных кораблей: Великий Белый флот, лайнеры компаний «Кунард» и «Уайт стар лайн», «Тевтоника», «Мавритания» и прочие имперские мастодонты.

Кроме того, это была заря эпохи беспроволочного радиотелеграфа, детища Маркони. Молчание трансатлантического кабеля могло иметь причиной любую из великого множества простых катастроф. Молчание европейских континентальных радиостанций было куда более зловещим.

Радисты лихорадочно слали сообщения и запросы через холодную, сонную Северную Атлантику. Никто не получал ни сигнала CQD[1], ни нового сигнала бедствия, SOS, ничего такого, что свидетельствовало бы о разыгравшейся в океане драме кораблекрушения, однако некоторые суда таинственным образом перестали выходить на связь, в том числе «Олимпик» компании «Уайт стар» и «Кронпринцессин Цецилия» компании «Гамбург – Америка» – флагманские лайнеры, на которых еще считаные минуты назад толстосумы из десятка различных стран толпились у заиндевевших лееров, чтобы поглазеть на феномен, расцветивший яркими отблесками по-зимнему темную океанскую гладь.

Эффектные и необъяснимые небесные огни внезапно исчезли перед самым рассветом – словно пылающий клинок соскользнул с горизонта. В растревоженных небесах над изрядной частью большого круга[2] вставало солнце. Море все утро было бурным, ветер порывистым, а временами даже неистовым. Между пятнадцатью градусами к западу от нулевого меридиана и сорока градусами к северу от экватора царила ничем не нарушаемая тишина.

Первым границу области, которую телеграфные агентства Нью-Йорка уже окрестили Стеной Загадок, пересек принадлежавший судоходной компании «Уайт стар» заслуженный лайнер «Орегон», шедший из Нью-Йорка курсом на Куинстаун и Ливерпуль.

Его капитан, американец Тракстон Дэвис, чувствовал важность ситуации, хотя и понимал ее ничуть не лучше остальных. Изобретению Маркони он не доверял. Радиостанция, которой был оснащен «Орегон», представляла собой громоздкий искровой передатчик с дальностью действия от силы в сотню миль. Сообщения, случалось, доходили в искаженном виде; слухи о кораблекрушении нередко бывали преувеличены. Но Дэвису довелось оказаться в Сан-Франциско в 1906 году и бежать по Маркет-стрит что было мочи, спасаясь от пожара, и он слишком хорошо знал, на какие шутки способна природа.

События предыдущей ночи он благополучно проспал. Пассажиры могли сколько угодно глазеть на небо, он же предпочитал уют койки. Разбуженный ни свет ни заря взволнованным радистом, капитан прочитал радиограммы, затем приказал главному механику поддерживать огонь в котлах, а главному стюарду сварить кофе на весь экипаж. Его тревога еще только поднимала голову, а настрой оставался скептическим. «Олимпик» и «Кронпринцессин Цецилия» находились в считаных часах ходу к востоку от «Орегона». Если поступит настоящий сигнал бедствия, капитан прикажет старшему помощнику вести корабль на выручку, а до тех пор… ну, словом, они будут держать ухо востро.

Все утро Дэвис отслеживал радиограммы. Это были вопросы и запросы, перемежаемые бодрыми, но взволнованными приветствиями (ДУС – доброе утро, старина!) от крошечного сообщества морских радистов. Беспокойство капитана росло. Заспанные пассажиры, напуганные рокотом взъярившихся вдруг моторов, наседали на него, требуя объяснений. За обедом он сообщил делегации обеспокоенных представителей первого класса, что судно пытается ликвидировать отставание от графика, вызванное ледовой обстановкой, и попросил их воздержаться от отправки радиограмм, поскольку передатчик в ремонте. Стюарды донесли эту ложь до второго и третьего классов. Дэвис по опыту знал, что пассажиры как дети: полны самомнения, но готовы проглотить любую мало-мальски правдоподобную версию, если она способна умерить их атавистический ужас перед морем.

К обеду порывистый ветер и волнение улеглись. Сквозь рваную пелену облаков проглянуло бледное солнце.

Ближе к вечеру впередсмотрящий доложил, что северо-восточнее дрейфует какой-то предмет – скорее всего, перевернувшаяся спасательная шлюпка. Дэвис сбавил скорость и подвел лайнер поближе. Он уже было решил приказать, чтобы спускали шлюпки и готовили грузовую сеть, но тут второй помощник опустил подзорную трубу и произнес:

– Сэр, по-моему, это не шлюпка.

Они поравнялись с предметом. Это и впрямь была не шлюпка.

Что беспокоило капитана Дэвиса, так это отсутствие любых догадок о том, что же именно обнаружено.

Объект безжизненно покачивался на волнах, и на его длинных боках играло зимнее солнце. Раздутый исполинский кальмар или осьминог? Часть какого-то существа, это несомненно, да только за двадцать семь лет, проведенных на море, Дэвис не видел ничего похожего.

Рэйф Бакли, молоденький старпом, проводил взглядом тушу, пружинисто ткнувшуюся в скулу «Орегона» и медленно поплывшую к корме, раскручиваясь против часовой стрелки в холодной, спокойной воде.

– Сэр, – спросил он, – что вы об этом думаете?

– Я понятия не имею, что об этом думать, мистер Бакли. – Дорого бы дал капитан за то, чтобы вообще не увидеть этой диковины. – Похоже на… Ну, в общем, на какого-то червя.

Существо и в самом деле было суставчатым, кольчатым, как червь. Но назвать его червем означало допустить существование червя настолько огромного, что он мог бы проглотить трубу «Орегона». И уж точно никакой червь не похвастается наличием рваных кружевных отростков – плавников? жабр? – вроде тех, что торчали из этой туши на равных расстояниях друг от друга. Да и окрас, густо-розовый и маслянисто-синий, как у утопленника… И голова… Конечно, если эту острозубую и безглазую утробу можно назвать головой.

Миновав корму, червь перевернулся и открыл взглядам глянцевитое белое брюхо, уже объеденное акулами. Пассажиры высыпали на прогулочную палубу, но зловоние вскоре заставило всех, кроме самых стойких, ретироваться вниз.

Бакли огладил усы:

– И что, во имя всего святого, мы им скажем?

«Скажи им, что это морское чудище, – подумал Дэвис. – Или кракен. Может, это и в самом деле так».

Но Бакли ждал серьезного ответа.

Дэвис долго смотрел на встревоженного старпома.

– Чем меньше будет сказано, – произнес он, – тем лучше.

Море кишело загадками. Потому-то Дэвис и ненавидел его.

«Орегон» первым вошел в гавань Корк-Харбор, двигаясь в холодных лучах восходящего солнца без береговых огней и фарватерных знаков. И те и другие отсутствовали. Судно встало на якорь вблизи острова Грейт-Айленд, там, где находились доки и крупный порт Куинстаун.

Вернее, там, где им полагалось находиться.

Факт, который не укладывался в голове, заключался в том, что никакого города на берегу словно и не было никогда. Гавань пребывала в первозданном состоянии. Там, где должны были лежать улицы Куинстауна – царства грузовых лебедок, стивидоров, грузоотправителей и ирландских эмигрантов, – темнел девственный лес, подступавший вплотную к скалистому берегу.

Сей факт был столь же бесспорным, сколь и невероятным, и при одной мысли об этом у капитана Дэвиса голова шла кругом, а к горлу подкатывала тошнота. Ему очень хотелось верить, что штурман по ошибке привел судно в какую-нибудь дикую бухту или вообще к другому континенту, но характерные очертания острова и затянутое облаками побережье графства Корк решительно невозможно было спутать ни с чем другим.

Это были Куинстаун, Корк-Харбор и Ирландия, вот только все следы человеческой цивилизации словно корова языком слизнула.

– Но этого же не может быть, – сказал он Бакли. – Не хочу говорить очевидные вещи, но суда, которые вышли из Куинстауна всего шесть дней тому назад, стоят сейчас в порту в Галифаксе. Я бы еще понял, случись землетрясение или цунами и мы бы обнаружили город в руинах, но чтобы такое!

Всю ночь Дэвис провел в обществе старпома на капитанском мостике. Пассажиры, проснувшиеся от того, что замолкли моторы, снова начали собираться на палубе. Наверняка у них возникла масса вопросов. Но сделать тут ничего было нельзя; у Дэвиса не было для них ни объяснения, ни утешения, даже какая-нибудь успокоительная ложь не приходила на ум. С северо-запада подул промозглый ветер. Холод вскоре даже самых стойких погонит искать укрытие. Быть может, за ужином Дэвис обнадежит пассажиров, если найдет способ.

– И зелень, – произнес он вслух, не в силах ни отогнать, ни хотя бы заглушить пугающие мысли. – Слишком много ее для этого времени года. Откуда в марте может взяться столько зелени, чтобы она поглотила ирландский город?

– Это совершенно неестественно, – пробормотал Бакли.

Они переглянулись. Заявление старпома было настолько очевидным и патетическим, что Дэвис с трудом удержался от смеха. Он выдавил нечто отдаленно похожее на ободряющую улыбку.

– Пожалуй, завтра отправим небольшую экспедицию, чтобы обследовать береговую линию. А пока лучше не строить никаких догадок… Тем более что у нас это не очень хорошо получается.

Бакли слабо улыбнулся в ответ:

– Скоро начнут подходить другие суда…

– И тогда мы убедимся, что не сошли с ума?

– Ну да, сэр. По-другому и не скажешь.

– А до тех пор предлагаю действовать осмотрительно. Главное, чтобы радист не сказал ничего лишнего. Мир и так скоро обо всем узнает.

Они некоторое время молча смотрели в холодную утреннюю серость. Стюард принес им по кружке дымящегося кофе.

– Сэр, – нерешительно начал Бакли, – у нас не хватит угля, чтобы вернуться в Нью-Йорк.

– Ну, есть же и другие пор…

– Если в Европе еще остались другие порты.

Дэвис сдвинул брови: такая мысль ему в голову не приходила. Наверное, бывают вещи слишком чудовищные, чтобы их могла вместить человеческая голова.

Он распрямил плечи:

– Мы судно компании «Уайт стар», мистер Бакли. Нас не бросят на произвол судьбы, даже если придется отправить сюда углевоз из Америки.

– Да, сэр. – Бакли, который совершил когда-то ошибку, решив изучать богословие, с мольбой посмотрел на капитана. – Сэр… по-вашему, это какое-то чудо?

– Скорее уж трагедия. Во всяком случае, для ирландцев.

Рэйф Бакли верил в чудеса. Сын методистского священника, он вырос на историях о Моисее, неопалимой купине, воскрешенном Лазаре, умножении хлебов и рыб. И тем не менее он никогда не надеялся увидеть чудо собственными глазами. Чудеса, как и россказни про привидения, вызывали у него беспокойство. Бакли предпочитал, чтобы чудеса оставались на страницах Библии – эту книгу, к стыду его так ни разу и не открытую, он хранил в своей каюте.

И теперь, когда чудо окружало его со всех сторон, от горизонта до горизонта, он чувствовал себя так, будто под ногами разверзлась земля. За всю ночь практически не сомкнул глаз. Утром из зеркала на него смотрело бледное красноглазое лицо, а бритва дрожала в руке. Чтобы обуздать нервы, он проглотил изрядное количество черного кофе и запил его виски из фляги, а потом, выполняя распоряжение капитана, спустил на воду баркас и во главе группы взбудораженных матросов отправился к галечному пляжу острова, который прежде именовался Грейт-Айлендом. Ветер свежел, море волновалось, с севера надвигались клочья сизых дождевых туч.

Капитан Дэвис хотел знать, можно ли в случае необходимости высадить пассажиров на берег. Бакли в этом сомневался с самого начала; сегодня же сомнения окрепли. Он помог пришвартовать баркас, чтобы не унесло приливом, и направился вглубь острова. Ноги у него промокли, плащ, волосы и усы были в соленых брызгах. Пятеро мрачных бородатых матросов молча двинулись следом по каменистому берегу. Возможно, здесь и правда только что стоял Куинстаун, но Бакли чувствовал себя Колумбом или Писарро на новом континенте, покрытом первобытным лесом. Этот лес темнел впереди – безбрежный, маняще-грозный, – и от его вида Бакли было очень не по себе. Он приказал матросам остановиться задолго до того, как они дошли до деревьев.

Бакли про себя называл их деревьями, но даже с капитанского мостика «Орегона» было видно, что это растения, каких он раньше не смог бы и вообразить: исполинские голубые или ржаво-красные стебли, из которых во все стороны плотными пучками щетинятся иглы. Некоторые стебли скручивались наверху в спираль, точно молодые побеги папоротника, или распускались колокольчиком, или увенчивались луковицеобразным наростом, похожим на купол турецкой мечети. Промежутки между этими растениями были узкими и темными, как барсучьи норы, и заполнены густым туманом. В воздухе пахло сосновой хвоей, но с какой-то посторонней ноткой, горькой и непонятной, напоминавшей то ли мяту, то ли камфару.

Эти заросли не походили на нормальный лес ни видом, ни запахом, ни – что, пожалуй, было хуже всего – шумом. Настоящий лес в ветреный день – лес его детства в штате Мэн – полнился потрескиванием веток на морозе, или шорохом дождя в листве, или другими такими же уютными звуками. Но здешний лес был совсем не таков. Эти деревья, должно быть, полые внутри, подумалось Бакли. Несколько колод, замеченных на берегу, были пустотелыми, как бамбук, и каждый порыв ветра извлекал из них тихие протяжные стоны. А пучки иголок негромко клацали, как деревянные колокольчики. Или кости.

От одного этого звука Бакли охватило жгучее желание повернуть назад. Но у него был приказ. Он совладал с собой и повел маленькую экспедицию по каменистому берегу вперед, к краю этого неземного леса; там пришлось идти сквозь желтые стебли тростника по колено высотой, торчащие из твердой черной земли. Наверное, стоило бы воткнуть в эту землю флаг… вот только чей? Точно не звездно-полосатый американский и даже не британский «Юнион Джек». Может, красный с белой звездой флаг «Уайт стар лайн»? «Именем Господа и Джона Пирпонта Моргана провозглашаем эту землю нашей!»

– Смотрите под ноги, сэр, – предостерег его шагавший следом матрос.

Бакли поспешил опустить голову и успел заметить какую-то тварь, бросившуюся наутек из-под его левого сапога. Бледная и многоногая, длиной с угольную лопату, она с пронзительным криком скрылась в зарослях тростника, напугав Бакли до полусмерти.

– О господи! – воскликнул он. – Это уже слишком! Высаживать здесь пассажиров было бы безумием. Я доложу капитану Дэвису…

А матрос по-прежнему неподвижно глядел вниз.

Бакли неохотно опустил взгляд снова.

И увидел вторую тварь, похожую на многоножку, только с анаконду толщиной и такого же тошнотворно-желтого цвета, как трава. Видимо, защитная окраска – явление в природе распространенное. Это было даже любопытно – жутко, но любопытно. Бакли отступил на полшага, опасаясь, как бы тварь не дернулась.

Она и дернулась, но вовсе не так, как он ожидал. Точно резко отпущенная пружина, бросилась к нему и в следующий миг обвилась вокруг ноги. Бакли тотчас ощутил жар чуть выше колена, где тварь острием своей кинжалообразной морды проколола ткань брюк и кожу.

Она его укусила!

Бакли вскрикнул и затряс ногой. Потом заозирался в поисках ножа, или палки, или любого предмета, при помощи которого можно было бы оторвать от себя это чудище. Но вокруг не было ничего, кроме бесполезной сухой травы.

Существо вдруг сползло с человеческой ноги, как будто ему не понравился вкус, и скрылось в зарослях.

Бакли, овладев собой, обернулся к помертвевшим от ужаса матросам. Нога болела не сильно. Он сделал несколько глубоких вздохов, намереваясь сказать подчиненным что-нибудь ободряющее, велеть им, чтобы не трусили, но потерял сознание, не успев произнести ни единого слова.

Матросы дотащили его до баркаса и переправили на «Орегон». Его ноги, которая уже начала опухать, они старались не касаться.

После обеда на мостик прорвались пятеро пассажиров второго класса с требованием отпустить их с судна. Ирландцы, они узнали Корк-Харбор даже в этом видоизмененном обличье; на суше у них остались семьи, и они хотели отправиться на поиски выживших.

Капитан, уже успевший выслушать донесение разведчиков, сильно сомневался, что эти пятеро успеют продвинуться хотя бы на несколько ярдов вглубь острова, прежде чем суеверный страх, если не эта невиданная природа заставит их повернуть назад. Дэвис убедил пассажиров вернуться в каюты, но далось ему это совсем нелегко. Охваченный беспокойством, он раздал старшим офицерам пистолеты и спросил у радиста, когда должны подойти другие суда.

– Скоро, сэр. Сухогруз «Канадиан пасифик» меньше чем в часе от нас.

– Отлично. Передайте, что мы их ждем… и постарайтесь аккуратно подготовить к тому, что они тут увидят.

– Есть, сэр. Но…

– Что – но?

– Я не знаю, как это сформулировать. Все это так странно.

Дэвис положил ладонь радисту на плечо:

– Никто ничего не понимает. Я сам напишу текст.

Рэйфа Бакли лихорадило, но к ужину опухоль спала, чувствовал он себя сносно, поэтому охотно принял приглашение составить Дэвису компанию за капитанским столиком.

Ел Бакли умеренно, обильно потел и, к разочарованию Дэвиса, был немногословен. Капитан очень рассчитывал услышать рассказ о том, что офицеры уже между собой называли Новым Светом. Ведь Бакли не только побывал на этой неизведанной земле, но и попал на зуб к одному из представителей ее животного мира.

Однако, даже не доев ростбиф, Бакли с трудом поднялся и на нетвердых ногах вернулся в лазарет, где, к изумлению капитана, через полчаса после полуночи умер. Поражение печени, предположил корабельный врач. Возможно, какой-то новый токсин. Без вскрытия сложно сказать.

«Все это сон, – думал Дэвис, – какой-то дикий кошмарный сон».

Он отправил судам, которые уже подходили к Куинстауну, Ливерпулю и французским портам, радиограмму с известием о гибели одного из членов экипажа и советом не высаживаться на берег без сапог-заколенников и оружия.

Когда из лавины панических сообщений и призывов о помощи начала вырисовываться чудовищная картина произошедшего, «Уайт стар» послала из Нью-Йорка и Галифакса суда с углем и провиантом. С лица земли исчез не только Куинстаун; не осталось Ирландии, Англии, Франции, Германии, Италии… ничего, кроме девственных лесов, тянувшихся на север от Каира и как минимум до русских степей на восток, словно поверхность планеты рассекли и в рану вживили какой-то чуждый организм.

Дэвис отправил телеграмму отцу Рэйфа Бакли в Мэн. Это была тяжкая повинность, но, подумалось ему, и траур будет ох как далек от обычного. А очень скоро в траур погрузится весь мир.

1912 год, август

Позднее – в те смутные времена, когда число бедных и бездомных катастрофически возросло, когда уголь и нефть стали стоить баснословных денег, когда в Бостоне начались хлебные бунты и мать и сестра Гилфорда на время – неизвестно, на сколько именно – перебрались к тетке в Миннесоту, Гилфорд стал часто бывать с отцом в типографии.

Оставлять мальчика дома одного было нельзя; школа закрылась, когда везде случился коллапс, а денег, чтобы нанять женщину, которая за ним присматривала бы, у отца не было. Поэтому Гилфорд ходил с ним на работу и учился азам изготовления клише и литографских камней, а в долгих перерывах между оплачиваемыми заказами перечитывал журналы по радиотехнике и гадал, воплотятся ли в реальность грандиозные проекты из области беспроволочной связи, порожденные воображением писателей: смогут ли в Америке возобновить производство вакуумных трубок де Фореста, или же эпохе великих изобретений пришел конец.

Он часто слушал отцовские разговоры с двумя оставшимися в типографии работниками, гравером франко-канадского происхождения по фамилии Волет и мрачным русским евреем Комински. Разговоры эти, как правило, велись вполголоса и обыкновенно были невеселыми. Печатники беседовали так, будто Гилфорда рядом не было.

Они говорили о крахе фондового рынка и забастовке угледобытчиков, о трудовых отрядах и продовольственном кризисе, о растущих ценах практически на все.

Они говорили о Новом Свете, о новой Европе, о девственных лесах, занимавших теперь значительную часть карты.

Они говорили о президенте Тафте и о бунте конгресса; о лорде Китченере, правившем остатками Британской империи из Оттавы; о конкурирующих папствах и колониальных войнах, раздирающих владения Испании, Германии и Португалии.

Очень часто затрагивали религию. Отец Гилфорда по рождению принадлежал к епископальной церкви, а женившись, перешел в унитарианство – словом, никаких твердых догматических взглядов не придерживался. Волет, католик, называл преображение Европы образцовым чудом. Комински в этих спорах чувствовал себя неуютно, но охотно соглашался, что Новый Свет является результатом Божественного вмешательства, ибо чем еще это может быть?

Гилфорд старался не влезать и не комментировать. От него не ждали не то что участия в этих спорах, но даже наличия собственного мнения. В глубине души же он считал, что все эти разговоры о чудесах бессмысленны. Разумеется, преображение Европы – самое настоящее чудо практически в любом значении этого слова: непредвиденное, необъяснимое и безусловно не укладывающееся в рамки законов природы.

Но так ли оно на самом деле?

У этого чуда не было авторства. Бог не возвещал о нем с небес. Оно просто взяло и случилось. Его предвестниками стали загадочные огни в небе, а также необычные погодные явления – Гилфорд читал про торнадо в Хартуме – и тектонические процессы: разрушительное землетрясение в Японии и, по слухам, еще более серьезные события в Маньчжурии.

Для чуда, думалось Гилфорду, подозрительно много побочных эффектов; настоящему чуду следует быть аккуратным и завершенным. Но когда отец привел подобные возражения, Комински презрительно фыркнул:

– Взять хоть Всемирный потоп, – сказал он. – Его никак нельзя назвать аккуратным. Или разрушение Содома. А жена Лота превратилась в соляной столп. Есть в этом какая-нибудь логика?

Пожалуй, ее не было.

Гилфорд подошел к глобусу, который отец держал на рабочем столе. Первые робкие газетные иллюстрации изображали кольцо, нанесенное на старые карты. Это кольцо надвое рассекало Исландию, огибало южную оконечность Испании, полукругом отхватывало верхушку Северной Африки, пересекало Святую землю и далее широкой дугой уходило через русские степи на север, за Полярный круг. Гилфорд приложил к Европе ладонь, накрыв старинные обозначения. Terra incognita. Газеты корпорации Херста, чуткие к национальному подъему религиозного духа, иногда в шутку именовали новый континент Дарвинией, намекая на то, что чудо разрушило все основы естествознания.

На самом же деле все не так. Гилфорд очень твердо в это верил, хотя и не отваживался высказывать свое мнение вслух. Никакое это не чудо, а загадка. Необъяснимая, но, возможно, не принципиально необъяснимая.

Все эти массивы суши, океанские глубины, горы, ледяные пустыни, неузнаваемо преобразившиеся в одночасье… Об этом даже думать страшно, а еще страшнее воображать неведомые земли, которые ты накрыл ладонью. Сразу лезут в голову мысли о собственной хрупкости.

Загадка. И как любая загадка, она ждет вопросов. Вопросов, напоминающих ключи, на ощупь вставляемые в упрямый замок.

Гилфорд закрыл глаза и убрал руку. Он представил себе территории, с которых дочиста стерты целые страны, и легенды карт, заново переписанные на неведомом языке.

Загадки, бесчисленные загадки.

Но как ты задашь вопрос континенту?

Часть первая

Весна и лето 1920 года

Лицемеры! различать лице неба вы умеете, а знамений времен не можете.

Матфей 16: 3

Глава 1

Со временем члены экипажей уцелевших пароходов придумали собственные истории – небылицы, нисколько не соответствующие действительности, и к тому моменту, когда «Оденсе» пересек пятнадцатый меридиан, Гилфорд Лоу успел услышать большинство из них.

Пьяный стюард поведал ему о месте, где встречались два океана: старая Атлантика двух Америк и новая Атлантика Дарвинии. Граница между ними, по словам стюарда, четкая, как грозовой фронт, и вдвое коварнее. Один океан стал вязким, точно масло, и живые существа, пытавшиеся пересечь линию раздела, неминуемо погибают. Вся прилегающая зона усеяна трупами животных, известных и неведомых: дельфинов, акул, китов-полосатиков и голубых китов; угреоидов, морских бочонков, рыб-пузырей и рыб-бабочек. Они покачиваются на волнах, устремив в небо белесые невидящие глаза, бок к боку, нос к хвосту. В ледяной воде трупы сохраняются до жути долго, служа мрачным предостережением опрометчивым судам, что отважились вторгнуться в их плотные зловонные ряды.

Гилфорд прекрасно знал, что эта история – всего лишь миф, страшилка для легковерных. И все же, как и в любой миф, услышанный в должный момент, в него было несложно поверить. Гилфорд облокотился на потускневший от морской соли планшир. Ветер сдувал с волн клочья пены, но на западе облака расползлись, и закатное солнце простерло над водой длинные пальцы. Где-то за восточным горизонтом, пугая и маня обещанием нового мира, лежала преображенная Европа, невероятный континент, который в газетах все еще именовали Дарвинией. Быть может, под килем парохода и не шныряли рыбы-пузыри, а берега всех материков омывали одинаковые соленые воды, но Гилфорд знал, что пересек вполне реальную границу и что центр гравитации неуклонно смещается от привычного к неведомому.

Он отошел от леера. Ладони у него были такие же ледяные, как латунная перекладина, за которую он только что держался. За свои двадцать два года он ни разу не бывал в море – до прошлой пятницы. Слишком долговязый, чтобы стать хорошим моряком, Гилфорд терпеть не мог передвигаться по тесным лабиринтам «Оденсе», который до Чуда много лет исправно перевозил пассажиров под флагом датской пароходной компании, и предпочитал проводить время в каюте с Каролиной и Лили, а если не слишком холодно, то на палубе. Пятнадцатый меридиан был западной кромкой огромного круга, рассекшего земной шар на две части, и Гилфорд очень надеялся, что ему удастся хотя бы краешком глаза взглянуть на водный мир Дарвинии. Пусть это будут не тысячи мертвых угреоидов, «спутанных, точно волосы утопленницы», а хотя бы морской бочонок, вынырнувший на поверхность, чтобы наполнить воздухом легочные мешки. Вот бы увидеть хоть что-нибудь, что скажет о близости нового континента, пусть даже простую рыбу. Впрочем, Гилфорд отдавал себе отчет в том, что это наивно, и изо всех сил старался утаить страстное желание от товарищей по экспедиции.

Внизу, под палубой, было тесно и парко. Гилфорду с семьей отвели крохотную каюту в средней части парохода; Каролина выходила из нее крайне редко. На нее накинулась морская болезнь, едва «Оденсе» вышел из Бостона. Теперь уже легче, упрямо твердила Каролина, но Гилфорд видел, что жене плохо, что у нее дурное настроение, хотя она сама практически в приказном порядке настояла на том, чтобы отправиться в путешествие.

И тем не менее каждый раз, входя в каюту, Гилфорд словно заново переживал тот миг, когда влюбился в нее. Выпрямив спину, Каролина сидела на краю койки и расчесывала волосы медитативными движениями, повторявшими изгиб ее шеи, проводя перламутровой щеткой от корней до кончиков. Ее большие глаза были полуприкрыты. Она походила на принцессу в опиумном забытьи: отрешенная, мечтательная, всегда печальная. Просто красавица, подумалось Гилфорду. И снова возникло желание сфотографировать ее. Незадолго до свадьбы он уже пытался сделать портрет жены, но результат его не удовлетворил. Сухие фотопластинки не могли передать все нюансы выражения ее лица, всю роскошь волос, эти бесчисленные оттенки черного.

Он присел рядом, подавив соблазн прикоснуться к ее обнаженному плечу в вырезе домашней кофты. В последнее время Каролина не слишком-то благосклонно относилась к его прикосновениям.

– От тебя пахнет морем, – сказала она.

– А где Лил?

– Вышла в уборную.

Гилфорд потянулся поцеловать жену. Каролина покосилась на него и подставила щеку. Щека была прохладная.

– Пора одеваться к ужину, – произнесла женщина.

Пароход был объят тьмой. Тусклого света редких электрических лампочек не хватало, чтобы изгнать сумрак из узких коридоров, отчего они казались еще уже. Гилфорд привел Каролину и Лили в полутемное помещение, служившее салоном. Там за столом судового врача, тучного датчанина, питавшего чрезмерное пристрастие к выпивке, собралась горстка ученых.

Натуралисты спорили о таксономии. Доктор разглагольствовал о сыре.

– Но если мы заново создадим всю линнеевскую систему классификации…

– Это именно то, чего требует ситуация!

– …Сложно будет удержаться от искушения выдвинуть гипотезу о родстве и взаимосвязи отдельных видов…

– Гьедсар! В те времена мы ели гьедсар даже на завтрак! Апельсины, ветчина, колбаса, ржаной хлеб с красной икрой! Вот это я понимаю, настоящий frokost[3]. Не то что эти жалкие крохи. О! – Доктор заметил Гилфорда. – А вот и наш фотограф с семейством. Прелестная сударыня! Юная барышня!

Ужинавшие потеснились, освобождая места за столом. Гилфорд уже подружился с натуралистами, в особенности с ботаником по фамилии Салливан. Каролина, хотя и скрашивала своим присутствием застолья, крайне редко принимала участие в общей беседе. Зато Лили успела завоевать все сердца. Ей не было еще и четырех, но мать обучила ее основным правилам этикета, и против ее любознательности ученые ничего не имели… за исключением разве что Престона Финча, начальника экспедиции, который терпеть не мог детей. Но Финч сидел на противоположном конце длинного деревянного стола, всецело завладев вниманием соседа, гарвардского геолога. Лили устроилась рядом с матерью и принялась аккуратно разворачивать салфетку. Ее макушка едва виднелась над столешницей.

Доктор расплылся в улыбке – Гилфорд не преминул отметить, что он уже слегка пьян.

– Наша маленькая Лилиан, кажется, голодна. Будешь свиную отбивную, Лили? Да? Не бог весть что, но есть можно. С яблочным соусом?

Лили кивнула, стараясь не морщиться.

– Прекрасно. Прекрасно. Лили, мы уже наполовину переплыли это огромное море. Преодолели полпути до Европы. Ты рада?

– Да, – послушно отозвалась девочка. – Но мы с мамой плывем только до Англии. В Европу папа поплывет один, без нас.

Малышка, как и большинство людей, привыкла различать Европу и Англию. Хотя Чудо преобразило Англию точно в той же степени, что и Германию с Францией, англичанам удалось вернуть часть своих прежних территорий, заново отстроить Лондон и морские порты и сохранить контроль над флотом.

Престон Финч на другом конце стола начал прислушиваться к разговору, презрительно кривя губы под жесткой щеткой усов.

– Ваша дочь проводит ложное разграничение, мистер Лоу.

Застольные разговоры на «Оденсе» были не такими оживленными, как ожидал Гилфорд. Отчасти причина крылась в самом Финче, авторе «Явления и откровения», канонического текста, который был написан еще до Чуда 1912 года и положил начало ноеву натурализму. Седой, высокий и начисто лишенный чувства юмора, Финч едва не лопался от сознания собственной важности. Его репутация в профессиональном мире была безупречной; он провел два года на берегах рек Колорадо и Руж, собирая доказательства того, что Всемирный потоп имел место в действительности, а после Чуда стал ключевой фигурой в движении ноева возрождения. Остальные ученые в той или иной степени имели вид раскаявшихся грешников, за исключением ботаника, доктора Салливана, который был старше Финча и потому считал свое положение достаточно прочным, чтобы иногда поддразнивать корифея цитатами из Уоллеса или Дарвина. Раскаявшиеся эволюционисты, чьи заслуги выглядели куда скромнее, вынуждены были вести себя более осмотрительно. В целом положение вещей не способствовало непринужденной дискуссии.

Сам Гилфорд за столом чаще помалкивал. Фотографу не по чину высказывать свое мнение по научным вопросам, и, пожалуй, оно и к лучшему.

Судовой врач бросил на Финча насупленный взгляд и попытался завладеть вниманием Каролины.

– Вы уже знаете, где остановитесь в Лондоне, миссис Лоу?

– Мы с Лили будем жить у родственников, – отвечала та.

– Вот как! Английский кузен! Солдат, охотник или лавочник? Нынче в Лондоне всего три категории людей.

– Вы определенно правы. Они держат скобяную лавку.

– А вы отважная женщина. Жизнь на новых землях…

– Это всего лишь на время, доктор.

– Пока мужчины будут охотиться на снарков! – (Несколько ученых недоумевающе воззрились на врача.) – Льюис Кэрролл! Англичанин! Вас что, совсем ничему не учили?

Молчание. Наконец заговорил Финч:

– Европейские авторы в Америке не в чести, доктор.

– Ну разумеется. Прошу прощения. Человеку свойственна забывчивость – если этому человеку повезло. – Врач с вызовом посмотрел на Каролину. – Лондон был одним из крупнейших городов мира. Вы знаете об этом, миссис Лоу? Ничего общего с той дырой, в которую он превратился. Сплошные лачуги, уборные и грязь. Эх, как бы я хотел показать вам Копенгаген! Что за город! Вот где была цивилизация!

Гилфорду доводилось встречать людей вроде этого врача. В Бостоне такого можно увидеть в любом прибрежном кабаке. Очередной, чудом уцелевший европеец, мрачно пьющий за Лондон, Париж, Прагу или Берлин, ищущий, к какому бы клубу прибиться, в какой бы орден вступить, где бы услышать родную речь, даром что все эти города, клубы и ордены теперь мертвы или умирают.

Каролина ела молча, и даже Лили притихла. Все за столом прониклись смутным пониманием того, что половина пути преодолена и впереди замаячило нечто неизведанное и загадочное, разом отодвинув на задний план унылую предсказуемость Вашингтона или Нью-Йорка. Только Финчу, казалось, все было нипочем. Распаляясь, он вел дискуссию о значении кремнистых сланцев с любым, кто готов был его слушать.

Впервые Гилфорд увидел Престона Финча в редакции бостонского издательства «Аттикус и Пирс». Весь последний год Гилфорд провел на западе вместе с Уолкоттом, в роли штатного фотографа, на геодезических съемках в бассейне реки Галлатин и каньоне Дип-Крик. Финч собирал экспедицию для картирования внутренних районов Южной Европы, и у него были богатые покровители и поддержка Смитсоновского института, и ему требовался опытный фотограф. Гилфорд годился, поэтому Лиам Пирс и представил его Финчу. Хотя не стоило сбрасывать со счетов и то обстоятельство, что Пирс приходился Каролине родным дядей.

Откровенно говоря, Гилфорд подозревал, что Пирс попросту хотел на некоторое время спровадить его из города. Успешный книгоиздатель не очень-то ладил с мужем племянницы, хотя Каролину оба искренне любили. Тем не менее Гилфорд был признателен старику за возможность посетить новый мир. Оплата по нынешним меркам вполне достойная, а еще возможность заработать какую-никакую репутацию. К тому же европейский континент всегда манил Гилфорда. Были прочитаны от корки до корки не только отчеты экспедиции Доннегана (окрестности Пиренеев, Бордо и Перпиньян, 1918 год), но и – тайком – вся дарвинианская фантастика в журналах «Аргоси» и «Олл-стори уикли», в особенности за авторством Эдгара Берроуза.

Но вот на что Пирс никак не рассчитывал, так это на то, что Каролина заупрямится. Она наотрез отказалась оставаться с Лили второй раз, даже на сезон; не подействовали и настойчивые предложения нанять ей в помощь прислугу и дать вдоволь денег на проживание. Гилфорду тоже не слишком хотелось расставаться с женой, но эта экспедиция могла стать поворотным моментом в его карьере, ступенькой в безбедное будущее. Однако Каролина и слушать ничего не желала. Она грозилась – хотя это было против всякой логики – уйти от него. Гилфорд спокойно и терпеливо приводил свои аргументы, но она стояла намертво.

В конце концов супруги пошли на компромисс. Пирс оплатит Каролине путешествие до Лондона, где она поживет у родных, а Гилфорд отправится дальше, на континент. В момент Чуда ее родители гостили в Лондоне, и она заявила, что хочет увидеть место их гибели.

Разумеется, говорить, что люди погибли в момент Чуда, было не принято. Предпочитались выражения «их забрали», «ушли в мир иной», как будто какая-то сила в единый миг вознесла их на небеса. Впрочем, как знать? Возможно, именно так и случилось. Но факт оставался фактом: несколько миллионов человек попросту исчезли с лица земли вместе со своими городами и селениями, вместе с флорой и фауной, и Каролина не собиралась прощать это Чуду.

Гилфорду стало немного не по себе на борту «Оденсе», когда выяснилось, что только он взял с собой жену и ребенка, однако никто не выказывал недовольства по этому поводу, а Лили мигом сделалась всеобщей любимицей. Поэтому он решил считать себя счастливчиком.

После ужина общество разделилось: судовой врач отправился коротать вечер в компании бутылки ржаного канадского виски; ученые перебрались в курительную комнату, чтобы играть в карты за видавшими виды ломберными столиками; Гилфорд же вернулся в каюту, чтобы прочитать Лили на ночь главу из славной американской сказки «Волшебник страны Оз». С тех пор как сказки Андерсена и братьев Гримм впали в немилость за то, что были проникнуты тлетворным духом Старой Европы, их нишу заняли книги Фрэнка Баума. Малышка Лили, к счастью, не знала о том, что за книгами стоит политика, она просто обожала Дороти. Гилфорду и самому успела полюбиться отважная девочка из Канзаса.

Наконец Лили откинулась на подушку и закрыла глаза. Глядя, как она засыпает, Гилфорд растерялся на миг под натиском неожиданных мыслей. До чего же странная штука жизнь! И как только он умудрился оказаться на борту парохода, идущего в Европу? Возможно, это не такой уж и разумный шаг с его стороны.

Впрочем, пути назад, разумеется, уже нет.

Он получше укрыл Лили одеялом, выключил свет и присоединился к Каролине. Она уже спала, лежа к нему спиной. Гилфорд прильнул к ней, всем телом впитывая ее тепло, и уснул, убаюканный мерным гулом двигателей.

Проснулся с рассветом, ощущая смутное беспокойство. Стараясь не шуметь, чтобы не разбудить жену с дочкой, оделся и выскользнул из каюты.

Холод на палубе пробирал до костей, утреннее небо сияло фарфоровой голубизной. Лишь несколько полупрозрачных облачков висело над восточным горизонтом. Гилфорд стоял у фальшборта, ловя лицом ветер и не думая ни о чем определенном, пока к нему не присоединился молодой офицер. Он не представился и не назвал чина, лишь молча улыбнулся, отдавая дань невольному товариществу двух человек, бодрствующих на рассвете.

Некоторое время они молча смотрели на небо. Потом моряк повернул голову и сказал:

– Мы уже близко. Ветер доносит запахи, чувствуете?

Гилфорд нахмурился в ожидании очередной страшной байки.

– Что за запахи?

Тягучий акцент выдавал в моряке американца, уроженца штата Миссисипи.

– Тут и корица, и зимолюбка, и еще что-то незнакомое. Какая-то пряность из краев, где никогда не ступала нога белого человека. Закройте глаза, так лучше ощущается.

Гилфорд послушно закрыл глаза и потянул носом. Холодный воздух немедленно обжег ноздри. Будет просто чудо, если уловится хоть слабейший запах на таком ветру. И все же…

Что это? Гвоздика? Кардамон? Ладан?

– Чем это пахнет?

– Новым миром, дружище. Каждым его деревом, каждой рекой, каждой горой, каждой долиной. Это запах целого континента, который ветер несет через океан. Чувствуете?

Гилфорд вроде бы чувствовал.

Глава 2

Элинор Сандерс-Мосс оказалась в точности такой, какой Элиас Вейл ее себе представлял: пышногрудая, не первой молодости южанка из аристократической семьи. Прямая спина, вздернутый подбородок, стекающие с шелкового зонта струи дождевой воды, чувство собственного достоинства на руинах молодости. Свой двухколесный экипаж она оставила у обочины: по всей видимости, автомобильный ренессанс обошел ее стороной. Чего отнюдь нельзя было сказать о возрасте миссис Сандерс-Мосс. На ее лице залегли гусиные лапки прожитых лет и следы душевной тревоги. Морщинки замаскировать было уже невозможно; тревогу она явно пыталась скрыть.

– Элиас Вейл? – спросила она.

Он улыбнулся, демонстрируя такую же, как и у нее, сдержанность в стремлении выйти победителем из этой схватки характеров. Каждая пауза – очко в его пользу. Он достиг в этом искусстве немалых высот.

– Миссис Сандерс-Мосс, – произнес он наконец. – Прошу вас, проходите.

Она переступила порог, сложила зонтик и без церемоний бросила его в подставку в виде слоновьей ноги. Вейл затворил дверь, и посетительница сощурилась. Он предпочитал полумрак. В пасмурные дни вроде сегодняшнего глазам требовалось время, чтобы привыкнуть. Передвигаться в темноте рискованно, но атмосфера важнее: в конце концов, сфера его деятельности лежит в области незримого.

И атмосфера уже начинала действовать на миссис Сандерс-Мосс. Вейл попытался увидеть всю картину ее глазами. Знававшая лучшие времена роскошь съемного дома на неправильном берегу реки Потомак[4]. Серванты, заставленные бронзовыми статуэтками Викторианской эпохи: греческие атлеты; Ромул с Ремом, приникшие к сосцам волчицы. На стенах японские гравюры, утопающие в сумраке. И сам Вейл, рано поседевший (что споспешествовало образу), плотный, в отделанном бархатом пиджаке; лицо было бы совершенно простецким, если бы не горящие зеленым пламенем глаза. Вейлу очень повезло: волосы и глаза с первого взгляда вызывали доверие.

Он намеренно затягивал молчание. Миссис Сандерс-Мосс занервничала и наконец произнесла:

– Мы с вами договаривались о встрече…

– Разумеется.

– Миссис Фаулер рекомендовала…

– Я знаю. Прошу вас, пройдемте в кабинет.

Он снова улыбнулся. Что им нужно, всем этим женщинам, так это нечто экстравагантное, потустороннее… Какое-то чудище, но их чудище; одомашненное, но не до конца укрощенное.

Он провел миссис Сандерс-Мосс за бархатную штору, в комнатушку, заставленную книгами. Книги были старинные, увесистые, весьма солидные, если не вглядываться в осыпавшуюся позолоту названий на ветхих корешках: собрание проповедей девятнадцатого века, купленное за бесценок на деревенском аукционе. Людям воображалось, будто в них содержатся тайные знания.

Он усадил миссис Сандерс-Мосс в кресло, а сам расположился напротив за столом. Посетительница ни в коем случае не должна догадаться, что он тоже нервничает. Миссис Сандерс-Мосс не рядовая клиентка, а крупная рыба, которую он приманивает уже больше года. У нее множество связей. Раз в месяц она устраивает в своем виргинском поместье салон, где собирается практически весь интеллектуальный бомонд города – с женами.

Вейлу очень хотелось понравиться миссис Сандерс-Мосс.

Посетительница сложила руки на коленях и устремила на него серьезный взгляд:

– Миссис Фаулер очень высоко о вас отзывалась, мистер Вейл.

– Доктор, – поправил он.

– Доктор Вейл. – Женщина все еще держалась настороженно. – Я не доверчивая простушка и не имею привычки обращаться к медиумам. Но миссис Фаулер весьма и весьма впечатлена вашим гаданием.

– Я не гадаю, миссис Сандерс-Мосс. Вы не увидите тут кофейной гущи и не услышите просьбу показать вашу ладонь. Не будет ни хрустальных шаров, ни карт Таро.

– Я не хотела…

– Я не обиделся.

– В общем, она очень лестно о вас отзывалась. Миссис Фаулер, я имею в виду.

– Я припоминаю эту почтенную даму.

– То, что вы рассказали о ее муже…

– Рад, что она осталась довольна. Давайте перейдем к делу. Что привело сюда вас?

Миссис Сандерс-Мосс положила руки на колени. Похоже, желание встать и уйти было огромным.

– Я потеряла одну вещь, – прошептала она.

Вейл молча ждал.

– Прядь волос…

– Чьи это волосы?

С нее разом слетела вся гордость, все высокомерие. И наконец прозвучало признание:

– Моей дочери. Первой дочери, Эмили. Она умерла в возрасте двух лет от дифтерии. Чудесная была малышка. Когда она заболела, я срезала у нее прядку, чтобы хранить вместе с несколькими другими ее вещами. Погремушка, крестильное платьице…

– Они тоже пропали?

– Да! Но именно волосы кажутся мне… самой страшной потерей. Это все, что связывало меня с дочерью.

– И вы хотите, чтобы я помог отыскать эти вещи?

– Если это не слишком незначительная задача для вас.

Вейл смягчил голос:

– Ну что вы. Конечно нет.

Миссис Сандерс-Мосс взглянула на него с огромным облегчением. Она раскрыла перед медиумом свою броню, а он не воспользовался этим, чтобы причинить ей боль. Он все понял.

– Вы мне поможете?

– По правде говоря, не знаю. Могу попробовать. Но вы должны будете помочь мне. Возьмете меня за руку?

Миссис Сандерс-Мосс нерешительно протянула через стол руку. Ладонь была маленькая и прохладная, и Вейл взял ее в свою, широкую и сильную.

Взгляды встретились.

– Постарайтесь не пугаться, что бы вы ни увидели и ни услышали.

– Трубный глас с небес? И все в таком духе?

– Нет-нет, никакой вульгарщины. Это же не цирковое представление.

– Я не хотела…

– Не важно. Вам придется запастись терпением. Нередко требуется немало времени, чтобы вступить в контакт с потусторонним миром.

– Я никуда не спешу, мистер Вейл.

С вводной частью было покончено; осталось лишь сосредоточиться и дождаться, когда бог начнет восставать из самых потаенных глубин его существа, которые индуистские мистики именуют нижними чакрами. Это не доставляло никакого удовольствия – процесс всегда был болезненным и унизительным.

За все в жизни приходится платить, подумал Вейл.

Да, о боге: лишь один Вейл был способен внимать его гласу. За исключением тех случаев, когда собственное бренное тело превращалось в рупор для этого голоса; в такие моменты Вейл не мог слышать ничего больше.

Впервые он услышал бога в августе 1914-го.

До Чуда он вел сомнительный образ жизни, путешествуя с передвижным шоу. Вейл и два его партнера колесили по глубинке с мумифицированным трупом, нелегально приобретенным в морге крохотного местечка Расин в штате Висконсин. Мертвеца демонстрировали за деньги, выдавая за тело Джона Уилкса Бута, убийцы Авраама Линкольна. Самый грандиозный успех шоу имело в захолустных городках, куда ни разу не приезжал цирк, вдали от железных дорог, в глуши, где на много миль окрест не было ничего, кроме хлопковых, пшеничных и конопляных полей. У Вейла весьма неплохо получалось зазывать народ и конферировать; он умел заморочить голову кому угодно. Но дела и до Чуда шли не сказать что в гору, а Чудо окончательно подкосило предприятие. Доходы сельских жителей резко упали, а те немногие, у кого еще оставались какие-то деньги, не горели желанием платить за возможность взглянуть на сморщенный труп убийцы. Гражданская война была вселенской катастрофой для предыдущего поколения. У поколения нынешнего имелась своя собственная катастрофа. В Айове партнеры сбежали, бросив Вейла с мистером Бутом посреди кукурузных полей.

Тот август выдался на редкость знойным. Вейл, уже успевший избавиться от Бута, торговал Библиями, которые носил в видавшем виды чемоданчике. Путешествовал он главным образом в товарных вагонах. Дважды на него нападали грабители. Он сумел отстоять свои Библии, но лишился запаса чистых воротничков и частично зрения на один глаз; зеленая радужка так и осталась слегка помутневшей. Впрочем, это тоже впоследствии ему пригодилось.

В тот день он долго ходил с товаром от дома к дому. Стояла влажная жара, небо было затянуто белесой пеленой, торговля не ладилась. В придорожной закусочной под гордым названием «Олимпия» в каком-то городишке – как же он назывался? – в излучине реки Огайо, которая лениво змеилась на запад, официантка утверждала, что слышала далекие раскаты грома. Вейл на последние деньги купил сэндвич с цыпленком в подливе и отправился на поиски ночлега.

Уже в сумерках он набрел на заброшенный кирпичный завод на окраине города. В огромном здании царили духота и сырость, пахло плесенью и машинным маслом. Давно остывшие печи высились в сумраке, словно какие-то непристойные статуи. Вейл устроил себе лежку, перетащив с ближайшей свалки матрас на верхний ярус лесов – там он мог чувствовать себя в безопасности. Но сон никак не шел. Ночной ветер гулял в пустых оконных рамах, но нагретый за день воздух оставался спертым. Потом в темноте пошел дождь. Вейл слушал, как струйки воды проникают через тысячи трещин и заливают земляной пол. Эрозия, думал он, не щадит ни железо, ни камень.

Голос – вернее, еще даже не голос, а скорее предвещавший его раскатистый гром – раздался в голове без предупреждения уже глубоко за полночь.

Вейла в самом буквальном смысле парализовало. Казалось, его придавило чудовищной тяжестью, и эта тяжесть имела электрическую природу: пульсируя, она влилась в тело и, искрясь, вышла через кончики пальцев. Наверное, его ударило молнией. Он решил, что умирает.

А потом раздался голос, и он произносил не слова, а сразу смыслы; соответствующие слова, когда Вейл пытался подыскать их, казались бледной тенью. «Он знает мое имя, – подумал Вейл. – Даже нет, не имя, а мое тайное представление о самом себе».

Электрическая пульсация заставила его открыть глаза. Со страхом подчинившись, Вейл увидел стоявшего над ним бога. Древний, с похожим на исполинского жука телом, сотканным из призрачного зеленоватого сияния, сквозь которое свободно падали струи дождя, бог был чудовищен. От него исходило зловоние, смутно напоминавшее запах разбавителя для краски и креозота.

Разве мог Вейл облечь в слова все, что узнал в ту ночь? Это было невыразимо, непередаваемо; он едва ли дерзнул бы осквернить открытое ему человеческим языком.

Впрочем, если бы его заставили, он сказал бы так:

Я узнал, что у моей жизни есть смысл.

Я узнал, что у меня есть божественное предназначение.

Я узнал, что я избранный.

Я узнал, что богов несколько и что им известно мое имя.

Я узнал, что под нашим миром существует еще один.

Я узнал, что у меня есть друзья среди облеченных могуществом.

Я узнал, что должен быть терпелив.

Я узнал, что буду вознагражден за терпение.

А еще я узнал самое важное: что мне вовсе не обязательно умирать.

– У вас есть служанка, – произнес Вейл. – Негритянка.

Миссис Сандерс-Мосс сидела очень прямо, глядя на него широко распахнутыми глазами, как перепуганная школьница, которую вызвал к доске строгий учитель.

– Да, Оливия… Ее зовут Оливия.

Вейл не отдавал себе отчета в том, что говорит. Он целиком и полностью предоставил себя в распоряжение иной, высшей силы. Перистальтика сделавшихся вдруг резиновыми губ и языка казалась чем-то чуждым и отвратительным, как будто в рот к нему заполз слизняк.

– Она давно у вас работает, эта Оливия.

– Да, очень давно.

– Она работала у вас, когда родилась ваша дочь.

– Да.

– И она ухаживала за девочкой.

– Да.

– Плакала, когда девочка умерла.

– Мы все плакали. Все в доме.

– Но Оливия испытывала более глубокие чувства.

– Правда?

– Она знает о коробке. С прядью волос и крестильным платьицем.

– Наверное, знает. Но…

– Вы хранили все это под кроватью.

– Да!

– Оливия протирает там пыль. Она знает, когда вы заглядываете в коробку. Знает, потому что в пыли остается след. Она внимательно следит за пылью.

– Это возможно, но…

– Вы очень давно не открывали коробку. Больше года.

Миссис Сандерс-Мосс опустила глаза.

– Но я про нее думала. Я не забыла.

– Оливия обращается с этой коробкой как с ковчегом. Поклоняется ей. Открывает ее, когда вас нет дома. Очень старается не оставить следов в пыли. Она считает коробку своей собственностью.

– Оливия…

– Она решила, что вы недостаточно чтите память дочери.

– Это неправда!

– Она действительно так думает.

– Так это Оливия украла коробку?

– В ее понимании это не воровство.

– Пожалуйста, доктор Вейл… скажите, где она? В надежном месте?

– Более чем.

– Где?

– В комнате прислуги, в глубине шкафа.

Перед мысленным взором Вейла промелькнула похожая на крохотный гробик деревянная шкатулка, замотанная в какое-то тряпье; пахнуло камфарой, пылью и затаенным горем.

– Я ей доверяла!

– Она тоже любила вашу девочку, миссис Сандерс-Мосс. Очень любила. – Вейл сделал судорожный вдох; мало-помалу он возвращался в собственное тело, чувствовал, как бог удаляется в свой таинственный мир. – Заберите то, что принадлежит вам. Но прошу вас, не будьте слишком строги к Оливии.

Миссис Сандерс-Мосс взирала на медиума с благоговейным трепетом на лице.

Она рассыпалась в благодарностях. От денег Вейл отказался. Ее восхищенная улыбка выглядела весьма многообещающе. Но разумеется, не стоило радоваться раньше времени.

Когда посетительница, захватив зонт, удалилась, Вейл откупорил бутылку бренди и поднялся на второй этаж, в комнату, где дождь барабанил в матовое оконное стекло, где ярко горел газовый свет, а единственной книгой в зоне видимости был растрепанный бульварный романчик «Под юбкой его любовницы».

Стороннему наблюдателю перемена, произошедшая с медиумом после божественного явления, не бросилась бы в глаза. Сам же Вейл чувствовал себя опустошенным, практически выпотрошенным. Он ощущал во всем теле ломоту, которую еще нельзя было назвать полноценной болью. Глаза щипало. Выпивка давала облегчение, но на то, чтобы полностью восстановиться, уходил целый день.

Если повезет, бренди приглушит сны, которые всегда мучили Вейла после контакта с богом. В этих снах он неизменно оказывался посреди бескрайней серой пустыни, и если из неуместного любопытства или из озорства поднимал первый попавшийся камень, под ним обнаруживалась дыра, кишевшая невиданными жуткими насекомыми: многоногими, клешнястыми, ядовитыми. Они в мгновение ока облепляли руку и, взобравшись по ней, проникали внутрь его черепа.

Вейл не был религиозен. Раньше он не верил в духов, столоверчение, астрологию и воскресшего Христа. Пожалуй, он и сейчас во все это не верил; его мистицизм ограничивался одним-единственным богом, тем самым, который вошел в его жизнь, грозно, непререкаемо заявив свои права на самые интимные уголки его сущности.

Он изрядно поднаторел в разнообразных жульнических схемах и уж точно не брезговал воровством, но в таких ситуациях, как с миссис Сандерс-Мосс, обмана не было: он ровным счетом ничего не знал ни о ней, ни о ее служанке, Оливии, ни об их драгоценных реликвиях в коробке из-под обуви. Собственные предсказания стали для Вейла полнейшей неожиданностью. Чужие слова срывались с его губ, точно переспелые плоды с ветки.

Понятное дело, эти слова принесут ему пользу. Но они послужат и другой цели.

Сжульничать было бы неизмеримо проще.

Он налил еще бренди и утешил себя мыслью о том, что к бессмертию через низость не придешь.

Миновала неделя. Ничего не происходило. Он уже забеспокоился.

А потом с дневной почтой пришла короткая записка.

Доктор Вейл,

сокровища вернулись на свое место. Моя благодарность не знает границ.

В этот четверг я даю званый ужин. Если вы сможете присутствовать, буду очень рада.

Жду вашего ответа.

Миссис Эдвард Сандерс-Мосс

«Элинор» – подписала она свое письмо.

Глава 3

«Оденсе» встал на якорь в импровизированной гавани в болотистом устье Темзы, среди самых разнообразных грузовых и пассажирских судов, которые прибыли сюда изо всех уголков империи. Гилфорд Лоу с семейством и костяк экспедиции Финча со всеми своими компасами, алидадами, сушеной едой и прочим имуществом перебрались на паром, ходивший вверх по Темзе до Лондона. Гилфорд лично проследил за тем, как перегружали его фотографическое оборудование: бережно упакованные стеклянные пластинки и объективы, камеру и треногу.

Паром представлял собой шумный неотапливаемый пароход, обладавший, однако, немаленькими иллюминаторами. Каролина утешала Лили, которой не понравились жесткие деревянные скамейки, а Гилфорд всецело отдался разглядыванию проплывающих мимо берегов.

Ему впервые представилась возможность взглянуть на новый мир своими глазами. Устье Темзы и Лондон были единственной более-менее населенной территорией континента: самой известной, часто фотографируемой, но все еще девственной – и прямо-таки кичащейся своей девственностью. Далекий берег был сплошь покрыт необыкновенной растительностью; полые флейтовые деревья и высокие травы в скудном свете непогожего дня сливались в одну темную массу. Странность всего этого жгла Гилфорда, точно пылающая головешка. Он столько читал о Дарвинии и так часто рисовал ее в воображении, и вот она лежит перед ним во всей своей непостижимой реальности, не просто иллюстрация в книге, но живая мозаика, сотканная из света, тени и ветра. В реке зеленеют фальшивые лотосы, колонии куполообразных листьев распластаны на воде; говорят, они представляют серьезную угрозу для судоходства, особенно в летние месяцы, когда растения спускаются по Темзе от гряды Котсуолдс и наматываются на винты пароходов.

Гилфорд заметил на застекленной прогулочной палубе Джона Салливана. Салливан побывал в Европе в 1918 году, вернувшись из дельты Рейна с богатой коллекцией образцов, но полученный опыт, по всей видимости, не до конца удовлетворил его интерес; глаза ботаника горели таким исследовательским азартом, что отвлекать его разговорами было просто немыслимо.

Вскоре на берегу появились признаки человеческой жизнедеятельности: грубо сколоченные хижины, заброшенная ферма, мусорная яма, над которой курился дымок; затем показались и окраины самого порта Лондон. Тут заинтересовалась даже Каролина.

Город представлял собой беспорядочное нагромождение построек на северном берегу Темзы. Он был воздвигнут на отвоеванном у леса клочке земли солдатами и лоялистами-добровольцами, присланными лордом Китченером из колоний, и ничем не напоминал Лондон Кристофера Рена. На взгляд Гилфорда, это был совершенно непримечательный дымный городишко, точь-в-точь любое поселение эпохи освоения Америки: скопление пилорам, гостиниц, доков и пакгаузов. Он отыскал глазами силуэт единственного известного лондонского памятника, колонну из южноафриканского мрамора, изваянную в знак скорби о жертвах 1912 года. Чудо обошлось с человечеством немилосердно. Оно заменило камни камнями, растения – хоть и необычными, но растениями, животных – более или менее эквивалентными существами. Но ни следов сгинувшей человеческой популяции, ни признаков любого другого разумного вида до сих пор никто не обнаружил.

Исполинские железные краны, чьи стрелы поднимались выше мемориальной колонны, были заняты обустройством территории порта. За ними, уже совсем поражая воображение размерами, виднелся похожий на скелет каркас собора Святого Павла, строящегося, по всей видимости, на вершине холма Ладгейт-Хилл. Берега Темзы не соединял ни один мост, хотя планы соорудить его имелись; пока же переправу обеспечивали многочисленные паромы.

Гилфорд почувствовал, как Лили потянула его за рукав.

– Папа, – очень серьезно произнесла она, – там чудовище.

– Что такое, Лил?

– Там чудовище! Смотри!

Малышка с округлившимися глазами указала куда-то правее, в сторону носа парохода и выше по течению.

Гилфорд спокойно объяснил дочери, что это никакое не чудовище, хотя у самого сердце забилось учащенно. Иловая змея, так ее называют поселенцы; иногда еще речная змея. Каролина стиснула его другую руку. На палубе стало очень тихо. Иловая змея подняла голову над бортом устрашающе плавным движением, учитывая, что ее череп представлял собой тупой клин размером с детский гробик, держащийся на двадцатифутовой шее. Существо было совершенно мирным и питалось прямо как лотофаги у Гомера – лотосами, но его размеры не могли не пугать.

Должно быть, исполинское существо частично закопалось в ил. Конечностями иловой змее служили хрящеватые выросты, при помощи которых она справлялась с речными течениями. Маслянисто-белая кожа местами отливала зеленью. Змею, похоже, интересовала человеческая деятельность на берегу. Она по очереди оглядела все портовые краны одним или другим глазом, поморгала и беззвучно разинула пасть. Потом заметила скопление лотосовых листьев на воде и, одним ловким стремительным движением сорвав их вместе со стеблями, скрылась в Темзе.

Каролина уткнулась лбом в плечо Гилфорда.

– Помоги нам Бог, – прошептала она. – Мы приехали в ад.

Лили немедленно захотела узнать, так ли это. Гилфорд заверил ее, что не так; это всего лишь Лондон, новый Лондон нового мира. Хотя, пожалуй, принять его за преисподнюю не так уж сложно, учитывая пламенеющий закат, грохот порта, речное чудовище и все прочее.

Стивидоры приступили к разгрузке парома. Финч, Салливан и остальные члены экспедиции разместились в «Империале», самом крупном лондонском отеле. Проезжая мимо по дороге из порта вместе с Каролиной и Лили, Гилфорд с тоской смотрел на витражные окна и кованые балконы. Он нанял такси – колымагу с парусиновым верхом и разболтанной подвеской. Их путь лежал к дому Каролининого дяди, Джереда Пирса. Багаж должны были доставить утром.

По темным улицам среди гуляющей публики бродил фонарщик. Да уж, немного осталось от знаменитой английской благопристойности, – конечно, если судить о ней по этой толпе разухабистых моряков и горластых женщин. Лондон превратился в пограничный город, населенный самыми неотесанными представителями королевского флота. Возможно, перебои с углем и нефтью тут дело обыденное, зато недостатка товаров в винных лавках определенно не бывает.

Лили положила голову Гилфорду на колени и закрыла глаза. Каролина не спала, настороженно глядя по сторонам. Она нащупала и сжала руку мужа.

– Лиам говорит, они хорошие люди, но я никогда в жизни их не видела, – сказала она, имея в виду своих дядю с теткой.

– Они твои родственники, Каролина. Наверняка прекрасные люди.

Лавка Пирсов стояла на ярко освещенной торговой улице, но, как и все в этом городе, выглядела наспех сколоченной из того, что под руку подвернулось, и грозящей вот-вот развалиться. На порог вышел дядя Каролины, Джеред. Он заключил племянницу в объятия, обменялся с Гилфордом крепким рукопожатием, а Лили подхватил на руки и осмотрел с таким выражением, будто держал увесистый мешок муки. Потом повел их в дом, по железной лестнице на второй этаж: там над лавкой располагалась комната, где жили дядя с женой. Комната была тесная и скудно обставленная, но от дровяной печки распространялось тепло, а жена Джереда, Алиса, тоже устремилась навстречу с объятиями.

Гилфорд улыбнулся и предоставил Каролине вести разговоры. Добравшись наконец до ночлега, он как-то разом обессилел. Джеред бросил в огонь полое полено, и Гилфорд отметил, что даже запах горящего дерева здесь, в Дарвинии, непривычен: сладкий и терпкий, как индийская конопля или розовое масло.

Чудо застигло семью Пирс разбросанной по всему миру. Каролина жила в Бостоне у брата Джереда, Лиама, а ее родители в Англии, с умирающим дедом Каролины. Джеред с Алисой обосновались в Кейптауне, где оставались вплоть до беспорядков 1916 года; в августе того года они при щедрой финансовой поддержке Лиама сели на пароход и направились в Лондон, намереваясь торговать там бакалеей и скобяными товарами. Оба были стойкие, крепкие и выносливые. Гилфорду родственники жены понравились с первого взгляда.

Лили отправилась в постель первой. Ее уложили в крохотной комнатке, которая с трудом могла претендовать даже на звание чулана, а Гилфорда с Каролиной в другой, дальше по коридору. Там обнаружилась роскошная кровать с балдахином на латунных ножках, невероятно мягкая и удобная. Представления семейства Пирс о том, что такое пристойный матрас, явно отличались в лучшую сторону от тех, которыми руководствовались при обустройстве «Оденсе» его скаредные владельцы. Будучи абсолютно уверен, что снова поспать в хорошей постели удастся еще очень не скоро, Гилфорд намеревался сполна насладиться этим благом цивилизации, но провалился в сон, едва закрыл глаза, и сразу же настало утро.

Экспедиция Финча задержалась в Лондоне, дожидаясь второй партии припасов и оборудования, в том числе пяти восемнадцатифутовых, с навесными моторами плоскодонок конструкции Стоуна и Галлоуэя, которые должны были прибыть следующим рейсом из Нью-Йорка. Гилфорд провел два дня в сумрачном здании таможни, занимаясь инвентаризацией, в то время как Престон Финч пытался раздобыть замену пропавшим или поврежденным в пути вещам: полиспасту, брезенту, прессу для гербария.

Когда с делами было покончено, Гилфорд получил возможность провести время с семьей. Он помогал дяде жены в лавке, наблюдал за тем, как Лили поглощает яйца на завтрак и сосиски на ужин, а также сахарное печенье в неограниченных количествах. Он любовался висевшим на почетном месте в гостиной сертификатом волонтера империи на имя Джереда за подписью самого лорда Китченера. Такой сертификат получал каждый вернувшийся на родину англичанин, но Джеред воспринимал свои волонтерские обязанности крайне серьезно и говорил о воссоздании доминиона безо всякого намека на иронию.

Все это было очень интересно, однако это была не та Европа, которую так жаждал увидеть Гилфорд, – первозданный новый мир, не знающий человеческого вмешательства. Он сказал дяде жены, что хотел бы на денек выбраться в город.

– Да боюсь, смотреть там особо не на что. В солнечный день приятно прогуляться от Кэндлвика до собора Святого Павла или по Темза-стрит за верфями. Дальше к востоку одна сплошная грязь. Только держись подальше от полян.

– Ничего не имею против грязи, – отозвался Гилфорд. – Думаю, в ближайшие месяцы буду видеть ее часто.

Джеред обеспокоенно нахмурился:

– Пожалуй, тут ты прав.

Гилфорд двинулся мимо рыночных лотков, прочь от портового шума. Утреннее солнце светило ярко, воздух радовал прохладой. Мимо то и дело проезжали телеги, запряженные лошадьми, а вот автомобилей практически не попадалось, да и городское благоустройство еще не было доведено до ума. В новых кварталах вдоль улиц тянулись сточные канавы; на Кэндлвик-стрит прогромыхала зловонная повозка золотаря, влекомая двумя полудохлыми клячами. Некоторые горожане носили прикрывавший нос и рот платок по причине, которая стала Гилфорду понятна, едва паром причалил к пристани: запах города временами был невыносим – смесь угольного чада с отходами жизнедеятельности людей и животных да еще вонь целлюлозной фабрики, которую ветер доносил с другого берега реки.

Но при всем при том это был живой и добродушный город; встречные пешеходы весело приветствовали Гилфорда. В Ладгейте он пообедал в пабе и снова вышел на солнце. За собором Святого Павла потянулись крытые толем хижины и расчищенные под фермы участки, а дальше наконец начали попадаться пятачки леса. Дорога превратилась в ухабистую тропку; зеленые кроны минаретных деревьев создали над ней плотную сень, и воздух резко посвежел.

Общепринятое толкование Чуда заключалось в том, что это самый настоящий акт Божественного вмешательства в мировом масштабе. Престон Финч в это верил, а он был совсем не идиот. На первый взгляд логика тут была неоспоримая. Явление произошло вопреки всем известным законам природы, оно коренным образом преобразило значительную часть земной поверхности в один миг. Прецеденты были описаны исключительно в Библии. После того что произошло с Европой, кто мог усомниться, к примеру, в историчности Всемирного потопа? Тем более что натуралисты уровня Финча готовы были выкопать доказательства его реальности из геологических отчетов. Человек предполагает, а Бог располагает. Возможно, замысел Его постичь человеку и не под силу, но дело рук Его спутать невозможно ни с чем.

Однако, стоя среди колышущихся на ветру диковинных растений, Гилфорд никак не мог поверить в то, что у них не было собственной истории.

Да, облик Европы в 1912 году изменился до неузнаваемости, это правда, как правда и то, что вот эти самые деревья появились здесь внезапно, и были они тогда на восемь лет моложе, чем сейчас. Они не выглядели только что созданными. Они давали семена (точнее, споры, или germinae, согласно новой системе классификации), что подразумевало наследование, происхождение, возможно, даже эволюцию. Разруби ствол такого дерева, и обнаружишь годичные кольца, которых окажется куда больше восьми. Эти годичные кольца могут быть широкими или узкими, в зависимости от сезонных температур и освещения… В зависимости от сезонов, прошедших до того, как эти растения появились на Земле.

Так откуда же взялась эта флора?

Гилфорд остановился у обочины, где цвел куст канавника высотой ему по плечо. В похожем на чашку бутоне меж синих шипов тычинок копошился иголочник. При каждом движении насекомого в теплый весенний воздух вздымались облачка зародышевого вещества. Назвать это сверхъестественным – значит погрешить против самой идеи природы.

А с другой стороны, какие ограничения применимы к Божественному вмешательству? Очевидно, что никаких. Если бы Создатель вселенной захотел придать одному из своих творений видимость истории, Он просто так бы и сделал. И человеческая логика наверняка стояла бы последней в списке Его забот. Бог вполне мог сотворить мир хоть вчера, слепить его из звездной пыли и Божественной воли, приправив все это иллюзией человеческой памяти. С чего простые смертные взяли, что это не так? Может, Цезаря и Клеопатры на самом деле никогда не существовало? Как и всех людей, которые сгинули без следа в ночь Преображения? Если бы Чудо охватило всю планету, а не часть ее, ответ на этот вопрос был бы утвердительным: не было никогда ни Гилфорда Лоу, ни Вудро Вильсона, ни Эдисона с Маркони, ни Рима, ни Греции, ни Иерусалима, ни неандертальцев. Ни, если уж на то пошло, Адама с Евой.

Но если это так, подумалось Гилфорду, значит мы живем в сумасшедшем доме. И тогда попросту исключено доподлинное знание чего бы то ни было, никому оно не доступно… кроме разве что Бога.

В таком случае нам следует просто сдаться. Потому что любое знание – в лучшем случае условность, а наука – пустой звук.

Но Гилфорд отказывался в это верить.

От созерцания канавника и философских размышлений его отвлек запах дыма. Гилфорд двинулся дальше по дорожке, которая пошла слегка на подъем, и очутился на открытом участке, где жгли минаретные и колокольные деревья, срубленные и уложенные штабелями вперемежку с сухим хворостом. На вершине холма стояли чумазые работяги, приглядывая за кострами.

Крепкий мужчина в полукомбинезоне и тельняшке – видимо, бригадир – нетерпеливо замахал ему рукой.

– У нас тут работа в самом разгаре. Не заходи дальше колотильщиков, а лучше поворачивай обратно. Как бы пара-тройка мимо нас не проскочила.

– Пара-тройка кого?

Этот вопрос был встречен дружным смехом. С полдюжины рабочих были вооружены толстыми дубинами.

– Ты что, американец? – спросил бригадир.

Гилфорд кивнул.

– Недавно тут?

– Относительно. Кого я должен остерегаться?

– Пенечников, кого же еще. С ума сойти, да ты еще и без сапог! Держись подальше от полян, если не одет как полагается. Пока рубишь и складываешь деревья, риска немного, но как только подпалишь, тут они все наружу и высыпают. Стой позади колотильщиков, пока волна не схлынет, и все будет в порядке.

Гилфорд прошел, куда указал бригадир, а рабочие выстроились в цепочку между дорогой и расчищенной поляной. Солнце припекало, густой дым ел легкие всякий раз, когда ветер гнал его на Гилфорда. Тот уже забеспокоился, что прождет впустую весь день, как вдруг рабочий закричал: «Берегись!» – и, взяв дубину наперевес, напружинил полусогнутые ноги.

– Эти паразиты живут в земле, – пояснил бригадир. – Огонь выкуривает их. И тогда лучше не оказываться у них на пути.

Гилфорд увидел, что в обугленной земле за цепочкой рабочих началось какое-то шевеление. Пенечники, насколько он помнил, представляли собой земляных насекомых размером с крупного жука, обитавших большими колониями в корнях старых минаретных деревьев. Для случайных прохожих опасности они не представляли, но если их раздразнить, могли напасть. И были чрезвычайно ядовитыми.

На этой поляне, судя по движению, располагался десяток немаленьких гнезд.

Земля вспучилась буграми, насекомые разом вырвались наружу и хлынули в тлеющие промежутки между кострами, точно переливчатая черная нефть. Этот живой поток, состоявший из отдельных роев, бурлил, вихрился и растекался во всех направлениях.

Колотильщики принялись что было сил лупить по земле дубинами. Они били слаженно, поднимая тучи пыли и пепла и крича как сумасшедшие. Бригадир стиснул локоть Гилфорда.

– Не дергайся! – прокричал он. – Тут ты в безопасности. Они набросились бы на нас, если бы могли, но сейчас их главная забота – спасти от огня личинок.

Колотильщики в высоких сапогах продолжали дубасить по земле, пока пенечники не обратили на них внимания. Рои завихрились вокруг костров, точно живые циклоны, сбиваясь все плотнее и плотнее, пока их масса не покрыла всю землю так, что не осталось ни единого просвета. И вот, спасаясь от поднятого колотильщиками шума, жуки дружно хлынули в сторону леса, подобно воде, которую спустили из пруда.

– Бездомный рой долго не протянет. Это легкая добыча для змей, шмыгунов и дубоястребов, для всех, кому не вредит жучиный яд. Мы через день-другой будем ворошить костры. Приходи сюда спустя недельку, ты эту поляну не узнаешь.

Работа продолжалась до тех пор, пока не скрылись последние насекомые. Усталые, но довольные колотильщики, опершись на свои дубины, тяжело дышали. Пенечники оставили в дымном воздухе запах, отдающий то ли плесенью, то ли аммиаком. Гилфорд утер нос тыльной стороной кисти и обнаружил, что его лицо покрыто копотью.

– Когда в следующий раз решишь прогуляться за город, одевайся как следует. Тут тебе не Нью-Йорк.

Гилфорд слабо улыбнулся:

– Да я уже и сам понял.

– Надолго в наши края?

– На несколько месяцев. С заездом на континент.

– На континент! Да там нет ничего, кроме леса и чокнутых американцев, ты уж меня прости.

– Я с экспедицией.

– Ну, надеюсь, ты не собираешься разгуливать в этих ботиночках. Тамошняя живность тебя сожрет и косточек не оставит.

– Постараюсь не разгуливать, – сказал Гилфорд.

Он был очень рад вернуться в дом Пирсов, вымыться и провести вечер при свете масляных ламп. После обильного ужина Каролина с Алисой скрылись в кухне, Лили отправили спать, а Джеред достал с полки пухлый, в добротном кожаном переплете атлас Европы 1910 года – Старой Европы эпохи властителей и наций. Как же быстро они потеряли смысл, за каких-то восемь лет, – все эти государства, разбросанные по планете будто по прихоти обезумевшего Бога. Из-за этих линий развязывались войны. А теперь они не более чем геометрия, мозаика чьих-то устремлений.

– Все не так уж сильно изменилось, как может показаться, – проговорил Джеред. – Преданность былой родине в людях убить нелегко. Ты же слышал про партизан.

Партизанами называли националистов – головорезов, приплывших из колоний, чтобы предъявить права на территории, которые они по-прежнему считали немецкими, испанскими или французскими. Большинство из них без следа исчезали в лесах Дарвинии, впав в первобытное состояние или став жертвой дикой природы. Другие сбивались в банды и нападали на переселенцев, которых считали захватчиками. Партизаны определенно представляли собой угрозу: разбой, поощряемый различными европейскими нациями в изгнании, серьезно осложнял снабжение поселений. Но партизанам, как и остальным переселенцам, еще только предстояло проникнуть во внутренние районы континента, где пока не было никаких дорог.

– Возможно, это не так, – сказал Джеред. – Партизаны хорошо вооружены, во всяком случае некоторые, и доходили слухи о нападениях на черных углекопов в Сааре. И американцев они не любят.

Гилфорда это не напугало. Группа Доннегана столкнулась лишь с несколькими оборванными партизанами, жившими, точно дикари, на равнинах Аквитании. Экспедиция Финча должна была высадиться в дельте Рейна, занятой американцами, и отправиться вверх по течению реки, мимо Рейнфельдена, попытавшись добраться до Боденского озера. Планировалось затем обследовать Альпы в поисках перевала в тех местах, где некогда пролегали древние римские дороги.

– Амбициозный план, – ровным тоном прокомментировал Джеред.

– У нас есть все необходимое.

– Но вы же не можете предусмотреть любые опасности.

– В том-то и дело. Люди веками переходили через Альпы. Летом это не такое уж и сложное путешествие. Но то были другие Альпы. Кто знает, что могло измениться. Именно это мы и намерены выяснить.

– Вас только пятнадцать.

– Мы поднимемся как можно дальше по течению Рейна на пароходе. А дальше на плоскодонках – где вплавь, где волоком.

– Вам понадобится проводник, знающий континент. Насколько его вообще можно знать.

– В Джефферсонвилле-на-Рейне есть трапперы и следопыты. Люди, живущие там почти с самого Чуда.

– Каролина сказала, ты фотограф.

– Верно.

– Впервые в экспедиции?

– На континент – да, но в прошлом году я был с Уолкоттом на реке Галлатин. Я не новичок.

– Тебе Лиам помог получить это место?

– Да.

– Наверняка он считал, что поступает правильно. Но его от опасностей защищает Атлантика. И его деньги. Думаю, он слабо представляет себе, куда тебя отправил. Здесь, на континенте, обстановка сильно накалена. Ну да, я знаю доктрину Уилсона: Европа – территория, открытая для реколонизации, добро пожаловать всем желающим. Идея сама по себе благородная, но все-таки я рад, что Англия смогла добиться для себя особых условий. Нам пришлось пустить ко дну сколько-то французских и немецких канонерок, прежде чем их тупоголовые правительства пошли на уступки. И тем не менее… – Он принялся набивать трубку. – Ты едешь в опасные края.

– Я не боюсь континента.

– Ты нужен Каролине. И Лили. Заботиться в первую очередь о себе и своей семье – это не трусость. – Джеред подался вперед. – Вы можете жить здесь, сколько хотите. Я готов написать Лиаму и все объяснить. Подумай об этом, Гилфорд. – Пирс понизил голос. – Я не хочу, чтобы моя племянница осталась вдовой.

Из кухни вышла Каролина. Ее роскошные волосы растрепались, выражение лица было серьезным. Она посмотрела на Гилфорда и принялась зажигать газовые рожки. Вскоре комнату залил яркий свет.

Глава 4

В поместье Сандерс-Мосс он неизменно чувствовал себя кастратом. Женщины относились к нему как к домашней зверюшке, мужчины – как к евнуху.

Подобное отношение было для Элиаса Вейла едва ли лестным, но уж точно не неожиданным. Он вошел в этот дом как евнух, поскольку все остальные пути были для него закрыты. Ну ничего, однажды он обретет власть. Сможет перевернуть вверх дном дворец, если пожелает. Гарем будет принадлежать ему, а принцы – соперничать друг с другом за его расположение.

Поводом для сегодняшнего суаре было какое-то событие; какое именно, он уже запамятовал: то ли чей-то день рождения, то ли годовщина чего-то. Это не имело ни малейшего значения, поскольку никто не ждал от него застольных речей. Важно было лишь то, что миссис Сандерс-Мосс снова пригласила его скрасить званый вечер; что она верит в его способность быть приемлемо эксцентричным, очаровывать, но не смущать. То есть в то, что он не станет злоупотреблять спиртным, подбивать клинья к чужим женам и панибратствовать с теми, кто выше его по положению.

За ужином он сидел там, куда его посадили, и развлекал соседей, дочку какого-то конгрессмена и младшего управляющего из Смитсоновского института, историями о столоверчении и спиритических явлениях, благоразумно позаимствованными из третьих рук и излагаемыми в ироническом ключе. В последнее время с возрождением религиозности спиритизм стал считаться ересью, но это была американская ересь, более приемлемая, чем, к примеру, католицизм с его мессами на латыни и отсутствующими европейскими папами. А когда Вейл счел свою роль диковинки исполненной, он просто умолк и стал с улыбкой слушать общий разговор, обтекавший его молчаливое присутствие, точно река скалу.

Самым сложным, во всяком случае поначалу, было сохранять самообладание в атмосфере роскоши. Не то чтобы роскошь для него была совсем уж в новинку. Вырос он в довольно респектабельном новоанглийском доме, но вылетел оттуда как мятежный ангел. Отличать столовую вилку от десертной он научился. Но с тех пор ему довелось провести слишком много холодных ночей под мостом, а особняк Сандерс-Моссов был куда шикарнее, чем все то, что он помнил. Электрическое освещение и слуги; говядина, нарезанная тончайшими, как папиросная бумага, ломтиками; баранина под мятным соусом.

Прислуживала за столом Оливия, миловидная застенчивая негритянка в белом накрахмаленном чепце набекрень. Вейл настоял на том, чтобы миссис Сандерс-Мосс не наказала ее за похищение коробки с реликвиями, рассчитывая этим убить двух зайцев разом: продемонстрировать свое великодушие и завоевать расположение прислуги, что было бы весьма полезно. Однако Оливия старательно его избегала, – похоже, сочла кем-то вроде злого духа. Что было не так уж далеко от истины, хотя с прилагательным Вейл, пожалуй, поспорил бы. Вселенная существует в системе координат куда более неоднозначной, чем кажется бедной невежественной служанке.

Оливия внесла десерт. Застольный разговор переключился на экспедицию Финча, которая благополучно добралась до Англии и готовилась пересечь Ла-Манш. Дочь конгрессмена, сидевшая по левую руку от Вейла, полагала, что все это очень смело и интересно. Младший управляющий моллюсками, или кем там он управлял, считал, что Англия куда опаснее для экспедиции, чем континент.

Дочь конгрессмена с этим не согласилась.

– Нет, это собственно Европы им следует опасаться. – В подкрепление своих слов она нахмурилась. – Вы же знаете, что говорят о тамошней живности: вся она безобразна и почти вся смертоносна.

– Не в такой степени, как человеческие существа.

Молодой администратор старательно разыгрывал из себя циника. Видимо, вообразил, что это поможет ему казаться старше.

– Только не надо эпатажа, Ричард.

– И уж точно не настолько безобразна.

– Они смельчаки.

– Может, и смельчаки, но я на их месте больше опасался бы партизан. Или даже англичан.

– Все не настолько плохо.

– Пока да. Однако англичане нам не друзья. Китченер снабжает партизан продовольствием, вы же знаете.

– Это всего лишь слухи, и вам не следует повторять их.

– Англичане подрывают нашу европейскую политику.

– Мы сейчас говорим об экспедиции Финча, а не о них.

– Нет, Престон Финч, конечно, может передвигаться вплавь по реке, но, помяните мое слово, он понесет куда больше потерь от пуль, чем от порогов. Или от чудовищ.

– Не говорите слова «чудовища», Ричард.

– От этих богомерзких созданий.

– Меня бросает в дрожь при одной мысли о них. А партизаны – всего лишь люди.

– Милая моя девочка… Впрочем, полагаю, доктор Вейл остался бы не у дел, если бы не женская склонность смотреть на вещи с романтической точки зрения.

Вейл изобразил лучезарно-елейную улыбку:

– Женщины куда лучше способны видеть беспредельное. Или просто меньше его боятся.

– Вот видите! – Дочка конгрессмена просияла. – Беспредельное, Ричард!

О, если бы только Вейл мог показать ей беспредельное! От этого зрелища ее хорошенькие глазки полезли бы на лоб.

А затем с черепа слетела бы вся плоть.

После ужина мужчины удалились в библиотеку пропустить по стаканчику, и Вейл остался в обществе женщин. Начались бесконечные разговоры о служащих в армии племянниках и отсутствии постоянной связи с ними, о мужьях, допоздна пропадающих в Государственном департаменте. Вейл смутно догадывался, что все это предвестия – но не мог понять, чего именно. Войны? С Англией? С Японией? Ни то ни другое не казалось вероятным… Но после смерти Вильсона Вашингтон превратился в затхлый темный колодец, который легче легкого отравить.

Когда на Вейла насели с требованием откровений, он ограничился диванными пророчествами. Сбежавшие кошки и непутевые дети; разгул желтой лихорадки, полиомиелита, инфлюэнцы. Его видения были безобидными и едва ли сверхъестественными. Вопросы личного характера можно обсудить на его территории. Сказать по правде, за два месяца, прошедшие с первой встречи с Элинор, его клиентура значительно возросла. Он уверенно двигался к статусу духовного отца поколения стареющих наследниц. И скрупулезно все документировал.

Вечер тянулся мучительно медленно и непохоже, что особенно продуктивно: едва ли сегодня будет что занести в дневник, подумалось Вейлу. Но все же ему было необходимо сейчас находиться здесь. Не только ради увеличения дохода, хотя сей побочный эффект, несомненно, весьма кстати. Вейл руководствовался глубинным инстинктом, возможно, даже не полностью его собственным. Бог хотел, чтобы он был здесь.

А если бог чего-то от него хочет, надо повиноваться, ибо такова природа бога: ему повинуются.

Когда Вейл уже собрался уходить, Элинор подвела к нему мужчину, который был изрядно навеселе.

– Доктор Вейл? Это профессор Рэндалл. Вас ведь представили друг другу, я не ошибаюсь?

Вейл пожал руку седовласому мэтру. Чем же примечателен этот экземпляр из принадлежащей Элинор коллекции академиков и чинуш? Ах да, Рэндалл из Музея естествознания, куратор… отдела палеонтологии, кажется? Науки, оставшейся в прошлом.

– Будьте так добры, проводите его до автомобиля, – сказала Элинор. – Юджин, ступайте с доктором Вейлом. Вам определенно не помешает проветриться.

Ночной воздух пах росой и цветами – по крайней мере, если держаться от профессора с наветренной стороны. Вейл пригляделся к спутнику, вообразив, что видит под поверхностью тела бледные конструкции. Коралловые наросты возраста (пергаментная кожа, артритные суставы) мешали разглядеть глубоко запрятанную душу. Конечно, если у палеонтологов бывает душа.

– Финч спятил, – забормотал Рэндалл, очевидно продолжая какой-то прерванный диалог, – если считает… если считает, что сможет доказать…

– Сегодня нечего доказывать, сэр.

Рэндалл сердито затряс головой и сощурился на Вейла, как будто впервые его заметив.

– А, это вы. Вы же прорицатель, да?

– В некотором роде.

– Видите будущее, да?

– В стеклянном шаре, – сказал Вейл. – Смутно.

– Будущее мира?

– Более или менее.

– Мы говорим о Европе, – сказал Рэндалл. – О Европе, погрязшей в грехах настолько, что на нее, как на Содом, обрушился очистительный огонь. Поэтому мы искореняем семена европеизма повсюду, где бы они ни обнаружились, что бы это ни значило. Омерзительное лицемерие, разумеется. Сиюминутная политическая прихоть. Хотите увидеть Европу? – Он повел рукой в сторону белоколонного особняка Сандерс-Моссов. – Вот она, перед вами! Королевский двор в Версале. В чистом виде.

На весеннем небосклоне ярко горели звезды. В последнее время Вейл находил в звездном небе какую-то глубину: то ли многослойность, то ли провал. Это наводило на мысли о лесах и лугах, о непроходимых чащобах, где рыщут хищные звери. «Как вверху, так и внизу»[5].

– Этот Создатель, о котором так упорно твердят люди вроде Финча, – продолжал между тем Рэндалл. – Нет, конечно, душа требует веры. Но на фоссилиях не бывает отпечатков пальцев. Не иначе как Всемирным потопом смыло.

Разумеется, Рэндаллу не подобало вести такие речи. После Чуда умонастроения в обществе переменились, и люди вроде этого ученого сами превратились в окаменелости – в мамонтов, навеки застрявших в ледниковом периоде. Разумеется, Рэндалл, коллекционирующий кости, едва ли может знать о том, что Вейл коллекционирует неосмотрительные высказывания.

Кто захочет узнать, что думает Рэндалл о Престоне Финче, и заплатить за это? В какой валюте и когда?

– Простите, – спохватился Рэндалл, – едва ли это может представлять для вас интерес.

– Напротив, – возразил Вейл, шагая рядом со своей жертвой в росистой ночи. – Представляет, и еще какой!

Глава 5

Плоскодонки наконец прибыли из Нью-Йорка и были перегружены на «Аргус», пароход, курсировавший через Ла-Манш. Гилфорд, Финч, Салливан и судовой эксперт Чак Хемпхилл наблюдали за погрузкой и раздражали суперкарго своим присутствием, пока их не изгнали на дощатый, весь в пятнах дегтя причал. Весеннее солнце заливало пристань, смягчая неприглядный вид замасленных досок. Комья псевдолотосов гнили у свай; в вышине кружили чайки. Они стали первыми земными переселенцами на Дарвинию; за ними последовали люди, пшеница, ячмень, картофель, полевые цветы – вербейник и вьюнок, крысы, крупный рогатый скот, овцы, вши, блохи, тараканы – весь биологический винегрет прибрежных поселений.

Престон Финч стоял на причале, сцепив за спиной огромные ручищи. Лицо тонуло в тени полей тропического шлема. Просто человек-парадокс какой-то, подумалось Гилфорду: мужественный и, несмотря на свой возраст, крепкий опытный исследователь, чьи проницательность и бесстрашие неоспоримы. Но его ноева геология, пусть даже и вошедшая в моду на волне страхов, порожденных Чудом, казалась Гилфорду мешаниной из полуправды, сомнительных умозаключений и унылого протестантизма. Сущий абсурд, как бы ни старался Финч приукрасить факты седиментационными теориями и цитатами из Джорджа Беркли. Мало того, Финч отказывался обсуждать эти идеи и не терпел критики даже от коллег, что уж говорить о простом фотографе. Интересно, каково это – жить с такой барочной архитектурой внутри черепа? С таким причудливым собором, столь надежно укрепленным, столь геройски обороняемым?

Джон Салливан, еще один серый кардинал экспедиции, прислонившись к стене пакгауза, чему-то слабо улыбался из-под широкополой соломенной шляпы. Два пожилых человека, два научных авторитета, Финч и Салливан. Но Салливан улыбчив – вот в чем разница между ними.

Наконец последние ящики были опущены в трюм «Аргуса». Финч подписал грузовую декларацию для взмыленного суперкарго, словно поставил точку. «Аргус» отплывал утром.

Салливан коснулся плеча Гилфорда:

– У вас найдется свободная минутка, мистер Лоу? Хочу показать кое-что любопытное.

«Музей страшилищ» – гласила вывеска над дверью.

Здание музея представляло собой немногим более чем хижину, но оно было старое – по лондонским меркам; наверное, одно из первых постоянных строений, возведенных на болотистых берегах Темзы. Выглядело оно так, будто неоднократно оказывалось заброшенным.

– Нам сюда? – спросил Гилфорд.

Они отошли чуть в сторону от причалов, за кирпичные здания таверн, туда, где царили полумрак и затхлость.

– Двадцать центов за возможность поглазеть на чудовищ, – сказал Салливан.

Выговор был самый что ни на есть арканзасский, но в устах этого старика звучал как речь выпускника Оксфорда. Ну или так Гилфорд себе ее представлял.

– Владелец – горький пьяница, но у него в коллекции имеется один весьма любопытный экземпляр.

«Владелец», хмурый мужчина, от которого разило джином, открыл дверь, сунул полученные от Салливана деньги в грязный карман и без единого слова исчез за парусиновой занавеской, оставив гостей разглядывать таксидермические трофеи, красующиеся на грубо сколоченных полках в тесной передней. Экспонаты помельче были настоящими – в том смысле, что они представляли собой узнаваемые образчики дарвинианской фауны, с горем пополам превращенные в чучела: маленькая птичка-крючочник, коллекция шестиногих падальщиков, леопардовая змея с широко разинутой шарнирной пастью. Салливан поднял штору, но свет, пожалуй, не пошел экспозиции на пользу. Стеклянные глаза блестели и таращились в самых причудливых направлениях.

– Вот, взгляните, – кивнул Салливан.

Он имел в виду скелет, тоскующий в углу. Гилфорд со скептической миной на лице подошел поближе. На первый взгляд экспонат смахивал на костяк медведя: кое-как держится на двух ногах; грудная клетка крепится к брюшному хребту; череп удлиненный, со множеством сочленений, с зубами, похожими на кремневые ножи. Ужас, да и только.

– Но это же фальшивка, – скривился Гилфорд.

– Как вы пришли к такому выводу, мистер Лоу?

Неужели Салливан сам не видит?

– Да он сляпан на скорую руку. Многие кости более свежие, чем остальные. Вот эта вот похожа на бедренную кость коровы – суставы нисколько не совпадают.

– Превосходно! Вот что значит глаз фотографа.

– А тут не нужно даже быть фотографом.

– Вы, разумеется, совершенно правы. С точки зрения анатомии это просто какое-то издевательство. Но что меня заинтересовало, так это грудная клетка, которая сопряжена с позвоночником совершенно правильным образом, и в особенности череп.

Гилфорд снова пригляделся к скелету. Ребра и брюшной хребет безусловно дарвинианские: стандартное обратное расположение, U-образный позвоночник с глубокой хордальной ямкой. Сам череп вытянутый, отдаленно напоминающий бычий, с высоким объемистым сводом. Коварный хищник.

– Думаете, они подлинные?

– Подлинные в том смысле, что это настоящие кости, а не сделанные из папье-маше и определенно не принадлежащие млекопитающему. Наш музейщик утверждает, что купил их у поселенца, который выкопал их на болоте в верховьях реки Ли, когда искал для обогрева что-нибудь подешевле угля.

– Значит, они относительно свежие.

– Относительно, хотя никто не видел живьем ни этого зверя, ни кого-либо, хотя бы отдаленно его напоминающего. Крупные хищники на континенте редкость. Доннеган сообщал о плотоядном животном размером с леопарда, замеченном им в горах Центрального массива, но ни о ком более крупном. И кого же тогда представляет собой этот экземпляр, мистер Лоу? Интересный вопрос. Недавно вымершего крупного охотника?

– Очень надеюсь, что вымершего. Он производит впечатление грозного существа.

– Грозного, и не исключено, что разумного, если судить по размерам черепа. Разумного по меркам животного мира. Если его сородичи до сих пор живы, нам вполне могут понадобиться пистолеты, которые так любит Финч. А если нет…

– Если нет?

– Ну о чем может говорить наличие вымерших видов, если континенту всего восемь лет?

Гилфорд решил, что выбирать слова для ответа следует очень тщательно.

– Вы полагаете, у континента есть история?

– Я не полагаю, я делаю логический вывод. О, это привычный спор – я просто хочу понять, какой позиции вы придерживаетесь.

– Беда в том, что у нас две истории. Континент один, а историй две. Я не знаю, как увязать их друг с другом.

Салливан улыбнулся:

– Неплохо для начала. Ну же, мистер Лоу? Вы за кого? За Елизавету Первую или за нашего костлявого приятеля?

– Я, разумеется, неоднократно об этом думал, но…

– Не увиливайте от ответа. Так за какой вы вариант?

– За оба, – ровным тоном произнес Гилфорд. – Не знаю почему… но за оба.

– Но разве это не исключено?

– По всей видимости, нет.

Улыбка Салливана стала шире.

– Молодчина.

Значит, Гилфорд выдержал испытание, хотя мотивы пожилого ученого оставались для него неясны. Впрочем, Гилфорда это не смущало: ему нравился Салливан. Было приятно, что ботаник решил относиться к нему как к равному. Но больше всего Гилфорд радовался тому, что наконец вышел из лачуги таксидермиста на воздух. Впрочем, в лондонском порту пахло немногим лучше.

В ту ночь он в последний раз спал с Каролиной в одной постели.

«В последний раз до осени», – поправился Гилфорд мысленно, но особого утешения этот довод не принес. К тому же, как назло, Каролина была до обидного холодна с мужем.

Она была единственной женщиной, с которой Гилфорд спал. Он познакомился с ней в конторе Аттикуса и Пирса, когда ретушировал свои снимки для «Скалистогорских ископаемых сланцев». Его сразу же охватила инстинктивная нежность к отрешенной и грустной племяннице Пирса. Он добился, чтобы ее дядя коротко представил их друг другу, и в последующие недели захаживал в контору с таким расчетом, чтобы застать ее там: секретарша сообщила, что Каролина по средам обедает с дядюшкой. После одного из таких обедов Гилфорд перехватил ее и предложил проводить до трамвая. Она согласилась, глядя на него из-под короны роскошных волос, точно настороженная принцесса.

Настороженная и страдающая. Каролина так и не оправилась от потери родителей, которые погибли от Чуда. Впрочем, подобное горе было не у нее одной. Гилфорд обнаружил, что способен вызывать у девушки улыбку, по крайней мере изредка. В те дни ее молчание было скорее союзником, нежели врагом; за ним крылась более тонкая форма коммуникации. На этом неслышном языке Каролина сказала Гилфорду что-то вроде: «Мне плохо, но гордость не позволяет признать это. Ты поможешь мне?» А он ответил: «Я дам тебе безопасность. Я дам тебе дом».

И вот теперь он лежал без сна, время от времени прислушиваясь к грохоту проезжающей по ночной улице одинокой телеги, ватным кряжем одеяла отделенный от любимой женщины. Можно ли нарушить обещание, которого не давал? Правда в том, что он так и не обеспечил Каролине безопасность. Слишком далеко и слишком часто уезжает от нее: сначала на запад, а теперь на Дарвинию. Он подарил ей прекрасную дочь, но привез обеих на этот чуждый берег, где должен их покинуть со дня на день… ради то ли истории, то ли науки, то ли своих собственных безрассудных мечтаний.

Гилфорд твердил себе, что так уж устроены мужчины, что они поступали подобным образом во все времена и если бы оглядывались на жен, то человечество до сих пор не спустилось бы с деревьев. Но правда всегда была намного сложнее и затрагивала вещи, думать о которых не хотелось. Пожалуй, к этим вещам следует отнести просыпающиеся время от времени воспоминания об отце, чей упорный прагматизм свел его в могилу раньше срока.

Каролина уже спала, ну или почти спала. Он положил ладонь на изгиб ее бедра, и этот жест означал: «Я обязательно вернусь». Она сонно свернулась калачиком, нельзя сказать, что совсем равнодушно, и это означало: «Посмотрим».

Утро они провели как чужие друг другу люди.

Каролина и Лили поехали провожать его на пристань, где беспокойно покачивался на волнах «Аргус». Вокруг тронутого оспинами ржавчины корпуса плавали клочья холодного тумана.

Гилфорд обнял Каролину, чувствуя себя бессловесным чурбаном; потом Лили забралась к нему на руки, прижалась мягкой щекой к его щеке и сказала:

– Только возвращайся поскорее.

Гилфорд пообещал, что вернется.

Ну хотя бы Лили ему верит.

Он поднялся по трапу на борт и обернулся, чтобы помахать на прощание, но жена с дочкой уже растворились среди людей, которыми была запружена пристань. «Быстро же это вы, – подумал Гилфорд. – Ох и быстро…»

«Аргус» прокладывал себе в тумане путь через Ла-Манш. Гилфорд предавался мрачным размышлениям в каюте, пока сквозь туман не пробилось солнце и Джон Салливан не велел ему подняться на палубу, чтобы увидеть континент в утреннем свете.

Взгляду Гилфорда предстало лесистое болото, причесанное западным ветром, – соленые марши в бескрайней дельте Рейна. Там и сям, подобные фантастическим памятникам, возвышались строматолиты, а флейтовые деревья заселили дельту повсюду, где слой ила был достаточно толстым, чтобы питать их змеистые корни. Почтовый пароход шел по неглубокому, но расчищенному от водной растительности фарватеру – на небольшой скорости, поскольку промеры были неточными, а иловые наносы после штормов нередко смещались, – в направлении более густого массива зелени вдали. Джефферсонвилль вначале был смутным пятнышком дыма на плоском зеленом горизонте, потом грязным мазком, потом бурым скоплением лачуг, построенных на заросших тростником буграх или умостившихся на сваях там, где почва была достаточно твердой. Повсюду виднелись грубо сколоченные причалы и крохотные лодчонки, резко пахло солью, рыбой, пищевыми отбросами и человеческими испражнениями. Каролина нашла Лондон примитивным; видела бы она Джефферсонвилль! Этот городишко как вывешенное на столбе предупреждение: «Здесь кончается цивилизация. Дальше начинается анархия Природы».

На воде у обвешанных сетями причалов покачивалось множество рыбачьих лодок, каноэ и плотов, на скорую руку сколоченных из дарвинианской древесины, но единственным судном, не уступавшим размерами «Аргусу», была американская канонерка, стоящая под парами.

– А вот и корабль, который повезет нас дальше, – сказал подошедший Салливан. – Мы тут надолго не задержимся. Пока Финч будет выражать почтение военным, мы займемся поиском проводника.

– Мы? – переспросил Гилфорд.

– Вы и я. Потом сможете расчехлить свою камеру. Запечатлеете нас всех на пристани. «Погрузка на судно в Джефферсонвилле». Будет вдохновляющее фото. – Салливан хлопнул Гилфорда по спине. – Выше нос, мистер Лоу. Это настоящий новый мир, и вскоре на него ступит ваша нога.

Но здесь, на этих болотах, твердой земли, на которую можно ступить без опаски, почти не было. Приходилось передвигаться по дощатым настилам, рискуя ухнуть в трясину. Гилфорда очень интересовал вопрос, вся ли Дарвиния будет вот такой: голубое небо, гнущий деревья ветер, незримая угроза?

Салливан предупредил Финча, что они с Гилфордом отправляются на поиски проводника. Гилфорд перестал понимать, где они находятся, как только пристань скрылась за рыбацкими лачугами и высокими стволами минаретных деревьев. Но Салливан, похоже, отлично знал дорогу. Ботаник, по его словам, побывал здесь в 1918 году, каталогизировал болотных обитателей.

– Я помню город, хотя с тех пор он успел разрастись, и знаком со многими жителями.

Люди, мимо которых они проходили, выглядели неотесанными и опасными. Правительство начало выдавать подъемные и оплачивать переселение почти сразу же после Чуда, но для того, чтобы добровольно отправиться в эти края, надо было обладать определенным складом личности. Многие решились на этот шаг, потому что у себя на родине были не в ладах с законом.

Они выживали благодаря охоте, рыбной ловле и собственной смекалке. Судя по их внешнему виду, пресная вода и мыло были здесь в дефиците. Как мужчины, так и женщины носили грубую одежду, а волосы не стригли и не расчесывали. И тем не менее некоторые оборванцы посматривали на Салливана и Гилфорда с насмешливым превосходством местных жителей над туристами.

– Нам нужен Том Комптон, – сказал Салливан. – Это лучший следопыт во всем Джефферсонвилле. Будем надеяться, что он не сложил где-нибудь голову и не ушел надолго в лес.

Том Комптон жил в деревянной хижине в отдалении от воды. Салливан, даже не постучавшись, ввалился в полуоткрытую дверь, – видимо, в Дарвинии так было принято. Гилфорд не без опаски последовал за ним. Когда его глаза привыкли к полумраку, он обнаружил, что стоит посреди скромно обставленного и пахнущего чистотой жилища. Дощатый пол был застелен половичком, по стенам развешены разнообразные рыболовные и охотничьи снасти. Том Комптон, здоровяк с обширной клочковатой бородой, неподвижно сидел в углу единственной комнаты. Темная кожа выдавала в нем метиса. На шее у него висело ожерелье из когтей. Рубаха была соткана из какого-то грубого местного волокна, а штаны оказались самыми обыкновенными джинсами, заправленными в высокие болотные сапоги. Он без энтузиазма покосился на гостей и взял со стола трубку с длинным чубуком.

– А не рановато ли сейчас для этого? – поинтересовался у него Салливан.

Том Комптон чиркнул деревянной спичкой и поднес ее к чашечке трубки.

– Ну, раз уж ты тут, значит самое время.

– Ты знаешь, зачем я пришел, Том?

– Слухи доходили.

– Мы экспедиция, отправляемся вглубь материка.

– Меня это не колышет.

– Я бы хотел, чтобы ты пошел с нами.

– Не могу.

– Мы планируем перейти Альпы.

– Меня это не интересует.

Он протянул трубку Салливану; тот затянулся дымом. Судя по запаху, это был не табак. Салливан передал трубку Гилфорду, и тот растерянно воззрился на нее. Может ли он вежливо отказаться, или это что-то вроде встречи вождей чероки, где раскуривание трубки заменяет рукопожатие?

Том Комптон засмеялся.

– Это высушенные листья речного растения, – пояснил Салливан. – Обладают слабым дурманящим воздействием, но до опиума им далеко.

Гилфорд осторожно взял шишковатую трубку. Дым отдавал запахом погреба. Фотограф сразу закашлялся, выпустив в воздух большую часть затяжки.

– Желторотик, – сказал Том Комптон. – Впервые в наших краях.

– Он всему научится.

– Научится, – хмыкнул следопыт. – Они все учатся. Если тутошняя природа не приканчивает их раньше.

Надышавшись дымом, Гилфорд почувствовал себя невесомым, а все заботы вдруг отступили на второй план. Время то замедлялось до улиточьей скорости, то скачками неслось без передышки. К тому моменту, когда он добрался до своей койки на борту «Аргуса», от событий дня в памяти остались лишь разрозненные обрывки.

Кажется, они с доктором Салливаном и Томом Комптоном отправились в портовую таверну, где подавали темное пиво в кружках, сделанных из стволов флейтовых деревьев. Стенки были пористыми, они начинали протекать, если кружки стояли наполненными слишком долго. По этой причине посуда опорожнялась с быстротой, каковая отнюдь не способствовала ясности мыслей. Не обошлось и без закуски: им подали какую-то дарвинианскую рыбу, распластанную на тарелке, точно дряблый черный скат. На вкус она была соленая и отдавала тиной. Гилфорд предпочел не налегать на нее.

Они спорили насчет экспедиции. Следопыт насмешливо утверждал: это всего лишь предлог, чтобы засветиться на континенте и заявить о территориальных претензиях Америки на его внутренние районы.

– Ты сам сказал, что этот ваш Финч – полный идиот.

– Он священник, а не ученый; он просто не понимает разницы. Но не идиот. Он спас трех человек из воды в каньоне Катаракт, а потом тащил того, который свалился с двусторонним плевритом, на своем горбу до самого Лис-Ферри. Это было десять лет тому назад, но я не сомневаюсь, что он, если придется, и завтра поступит точно так же. Он спланировал и снарядил эту экспедицию, и я, не задумываясь, доверил бы ему свою жизнь.

– Ну так сам и иди с ним вглубь континента, если так доверяешь.

– Я и иду. Лучшего спутника нельзя и желать. Да, как ученый, он пустое место – но даже в этом качестве может быть нам полезен. В Вашингтоне сейчас настроены по отношению к науке не слишком благосклонно: мы не сумели предсказать и не можем объяснить Чудо и кое для кого это практически равно нашей личной за него ответственности. Колоссам на глиняных ногах не слишком припеваючи живется на общественные деньги. Но мы можем предъявить Финча конгрессу как эталонный образец так называемой благочестивой науки, не представляющей никакой угрозы государству и Церкви. Мы отправимся вглубь континента и постараемся узнать о нем как можно больше – и, откровенно говоря, чем больше мы узнаем, тем более шаткой становится научная позиция Финча.

– Тебя в открытую используют. Как Доннегана. Ну да, ты пополнишь свою коллекцию несколькими экземплярами. Но те, кто платит, хотят знать, насколько далеко продвинулись партизаны, есть ли в долине Рура уголь, а в Лотарингии – железная руда…

– Если мы разведаем базы партизан или обнаружим выход антрацита на поверхность, что изменится? Это все равно случится независимо от того, перейдем мы через Альпы или нет. А так мы извлечем из сделки хоть какую-то пользу и получим новые сведения.

Том Комптон повернулся к Гилфорду:

– Салливан считает, что этот континент – загадка, которую мы можем разгадать. Столь же смелая идея, сколь и глупая.

– Ты забирался вглубь континента дальше, чем большинство трапперов, Том.

– Не намного дальше.

– Ты знаешь, чего ожидать.

– Если зайти достаточно далеко, никто не будет знать, чего ожидать.

– И тем не менее у тебя есть опыт.

– Да уж побольше, чем у тебя.

– Твои навыки были бы в экспедиции неоценимы.

– Мне и без вас есть чем заняться.

Они некоторое время пили в молчании. Но после очередного круга пива разговор принял философский оборот.

– А вас-то сюда за каким чертом понесло, мистер Лоу? – осведомился следопыт у Гилфорда.

Его коричневое обветренное лицо со свирепым выражением напоминало медвежью морду.

– Я фотограф, – ответил Гилфорд.

Он жалел, что не захватил камеру, – до смерти хотелось снять Тома Комптона. Этого дикого зверя с выдубленным солнцем морщинистым лицом, заросшим бородой по самые глаза.

– Я в курсе, чем вы занимаетесь, – отрезал следопыт. – Я спрашиваю, почему вы здесь?

Ради карьеры. Чтобы сделать себе имя. Чтобы вернуться с фотографиями, запечатленными в стекле и серебре, показать людям речные заводи и горные луга, которых никто прежде не видел.

– Сам не знаю, – услышал Гилфорд собственный голос. – Из любопытства, наверное.

Том Комптон воззрился на Гилфорда так, будто тот признался, что болен проказой.

– Люди бегут сюда от чего-то, мистер Лоу, или за чем-нибудь. Чтобы подзаработать деньжат или, как Салливан, узнать что-то новое. Но вот такие незнайки, как вы, – они самые опасные.

Когда Гилфорд совсем уже засыпал, убаюканный качкой, откуда-то вдруг всплыло еще одно воспоминание: Салливан с Томом Комптоном обсуждают здешнюю глушь. Следопыт предостерегает: реки нового континента текут по своим руслам, не всегда совпадающим с теми, что обозначены на старых картах, местная живность опасна, а добывать пропитание так сложно, что выступать в путь без запаса провизии – все равно что пытаться налегке пересечь пустыню. Не стоит забывать и про безымянные лихорадки, зачастую смертельные. Что же до перехода через Альпы – ну да, сказал Том, у немногочисленных трапперов и следопытов возникала мысль насчет перевала Сен-Готард, так что она не нова. Всякие ходят истории, и про нечистую силу, и про другие страсти («Редкостный вздор», – презрительно фыркнул Салливан), – может, и вздор, но все равно этого хватало, чтобы любой нормальный человек одумался… («Ну, к тебе-то это никаким боком не относится», – вставил Салливан, и Том ухмыльнулся в ответ: «И к тебе тоже, старый безумец».) Так что Гилфорду оставалось лишь гадать, к какому молчаливому соглашению пришли эти двое и что может ждать экспедицию в сердце огромной страны, не нанесенной ни на одну карту.

Глава 6

«Ну, наконец-то Англия», – подумал Колин Уотсон.

Но на самом деле это никакая не Англия, так ведь? Канадский грузовой пароход, пыхтя, продвигался по широкой дельте Темзы. За бортом колыхались приливные воды цвета зеленого чая: ни дать ни взять тропики, по крайней мере в эту пору года. Бомбей или Бихар. И уж точно не родной Лондон.

В трюмах под палубой ждал своего часа груз. Уголь из Южной Африки, Индии, Австралии, драгоценный товар в эпоху мятежей и дряхлеющей империи. Инструменты и заготовки из Канады. И сотни аккуратно уложенных в ящики винтовок «ли-энфилд» с фабрики в Альберте, следующие в Причуду Китченера в Новом Лондоне, – в укромное место в глуши, где им надлежит храниться в ожидании дня, когда на английский престол вновь взойдет английский король.

За винтовки Уотсон отвечал лично. Как только судно пришвартовалось к примитивной пристани, он приказал своим людям – горстке сикхов и ворчливых канадцев – поднять ящики на палубу, а сам отправился в портовое управление подписывать грузовую декларацию.

Стояла удушливая жара, и этот кустарный деревянный городишко, конечно же, в подметки не годился Лондону. И тем не менее, оказавшись здесь, Уотсон со всей полнотой ощутил реальность Преображения Европы, которое раньше представлялось ему чем-то бесконечно далеким и столь же бесконечно странным и неправдоподобным. Как детская сказка, если не считать того неоспоримого факта, что оно сопровождалось множеством смертей.

Это совершенно определенно не та страна, из которой он уехал десять лет назад.

Весьма посредственно отучившись в средней школе, он прошел курс военной подготовки в кадетском корпусе в Вулидже: сменил одну казарму на другую, латинские склонения на артиллерийские маневры. В своей наивности он ожидал чего-то в духе репортажей Джорджа Хенти: благородного героизма, повстанцев-ндебеле, разбегающихся при виде его сабли. Вместо этого он оказался в каирских пыльных казармах, где приглядывал за толпой скучающих пехотинцев вплоть до той самой ночи, когда небо залилось ослепительным огнем и земля содрогнулась, стряхнув с себя, среди всего прочего, и британский протекторат над Египтом. Жизнь там проходила бесцельно, но утешением ему были дружба и крепкая выпивка, а также, пусть и более слабым, Бог и отечество – до 1912 года, когда стало очевидным, что Бог – фикция, а если Он все-таки существует, то наверняка люто ненавидит англичан.

Уцелевшие британские вооруженные силы были сосредоточены на том, чтобы сохранить имперские владения в Индии и Южной Африке. Южная Родезия пала, ее столица Форт-Солсбери полыхала, как осенний костер; Судан с Египтом перешли в руки мусульманских повстанцев. Уотсона вытащили из враждебных развалин Каира и посадили на чудовищно переполненный войсковой транспорт, направлявшийся в Канаду. Несколько месяцев он провел на перевалочном пункте в лесах Британской Колумбии и наконец был переведен в захолустный городок посреди прерии, где британское правительство в изгнании под предводительством Китченера построило фабрику по производству стрелкового оружия.

До 1912 года Уотсона нельзя было назвать выдающимся офицером. Он изменился или это армия изменилась? Он стал образцовым представителем офицерского сословия: вел монашеский образ жизни, с поразительным стоицизмом выносил как суровые зимние холода, так и изматывающий летний зной. Тот факт, что Уотсон запросто мог закончить свои дни на плахе у махдистов, научил его некоторой скромности. В конце концов его откомандировали в Оттаву, где набирала ход Реконструкция и ощущалась острая нехватка военных инженеров.

Процесс, получивший название Реконструкция, еще называли Причудой Китченера: строительство нового Лондона на берегах реки, которая лишь отдаленно напоминала Темзу. Возведение Иерусалима в диком и опасном краю. Это всего лишь красивый жест, утверждали критики, но даже он был бы невозможен, если бы не потрепанные, но все еще могущественные военно-морские силы Великобритании. Соединенные Штаты бесцеремонно заявили, что Европа должна быть «свободной и открытой для реколонизации без границ» – так называемая доктрина Уилсона на практике означала американскую гегемонию, американский Новый Свет. Недобитые немецкие и французские власти, обессиленные препирательствами о законности и потерей европейских ресурсов, уступили после первой же небольшой перестрелки. Китченеру удалось выторговать исключение для Британских островов, что вызвало новые возмущения. Но обломки Старой Европы, лишенные хоть какого-то подобия прочной промышленной базы, едва ли могли что-то противопоставить объединенной мощи британских ВМС и американского Великого Белого флота.

Ну и все, на этом точка. Но, подумалось Уотсону, не окончательная. Вот, к примеру, взять этот гражданский грузовой пароход и его военный груз. Секретная поставка партии оружия из Галифакса в Лондон. Судя по всему, там накапливается арсенал, и это не первый такой рейс по тайному приказу Китченера и наверняка не последний. Уотсон понятия не имел, зачем Новому Свету столько винтовок, «максимов» и минометов… если только мир не такой уж и мирный, каким кажется.

Плавание протекало без происшествий. Море было спокойным, а небо таким безоблачным, что казалось отчеканенным на синем металле. Все свободное время, которого Уотсону досталось с лихвой, он размышлял о своей судьбе. В отличие от многих он пережил трагедию 1912 года сравнительно легко. Родители умерли еще до Преображения, братьев и сестер у него никогда не было, жены и детей тоже, так что оплакивать ему нечего. Разве что былой образ жизни. От прошлого остался багаж тускнеющих воспоминаний. Оно было бурное, это прошлое, и годы пролетели с ужасающей быстротой. Наверное, оно и к лучшему, что в конце концов Уотсона снова занесло в Англию – в эту новую Англию, в эту кипящую псевдо-Англию. В это раскаленное невзрачное здание портовой администрации, в припорошенный серой пылью пакгауз.

Уотсон назвался, его провели в какое-то помещение и представили коренастому торговцу из Южной Африки, который изъявил готовность предоставить принадлежащее ему складское строение для хранения оружия, пока его не будут готовы принять в Арсенале. Звали его Пирс. Джеред Пирс.

Уотсон протянул руку:

– Рад с вами познакомиться, мистер Пирс.

Южноафриканец стиснул кисть Уотсона своей огромной лапищей.

– Взаимно, сэр, взаимно.

Каролина боялась Лондона, но невыносимо скучала в четырех стенах дядиной тесной лавки. Время от времени она брала на себя обязанности тетушки Алисы и ничего не имела бы против этого, не будь у нее на руках Лили. Каролина не хотела, чтобы девочка в одиночестве играла на улице, в густой пыли и в опасной близости от ужасных сточных канав, но дома малютка вела себя ужасно, гоняя кошку или устраивая игрушечные чаепития с фарфоровыми статуэтками Алисы. Когда тетушка предложила приглядеть за Лили, пока Каролина отнесет Джереду в порт обед, та с радостью ухватилась за возможность перевести дух. Она чувствовала себя неожиданно вырвавшейся на свободу и восхитительно одинокой.

Каролина пообещала себе не думать сегодня о Гилфорде и попыталась сосредоточиться на чем-нибудь другом. Ватага чумазых английских ребятишек – подумать только, младший из них вполне мог родиться в этом чудовищном месте! – пронеслась мимо нее. Один тащил за собой на веревке кустового прыгуна; все шесть бледно-зеленых лап лихорадочно работали, темные глаза испуганно вращались. Может, это не так уж и плохо, что животное боится. Не так уж и плохо, что в этом получеловеческом мире страх работает в обе стороны.

Мысль из разряда тех, которыми Каролина никогда не поделится с Гилфордом.

Но Гилфорд уехал. «Ну признай же это наконец», – приказала себе Каролина. Только несчастье способно заставить его вернуться раньше осени – и способно ли? Она полагала, что муж уже добрался до сердца Дарвинии, места еще более чуждого, чем эта мрачная тень Лондона.

Каролина перестала ломать голову, зачем ему это понадобилось. Он раз за разом терпеливо ей объяснял, и его ответы даже казались логичными на первый взгляд. Но Каролина знала, что им движут и другие мотивы, мощные, как приливная волна. Дарвинианская глушь позвала, и Гилфорд сбежал к ней, не страшась диких животных, бурных рек, лихорадок и бандитов. Как несчастный мальчишка сбегает из дома.

А ее оставил здесь. Она ненавидела эту Англию, ненавидела даже за то, что приходится так ее называть. Ненавидела ее звуки, как гомон человеческой торговли, так и шумы природы – их намного сильнее! – которые проникали в окно по ночам. Источники этих звуков оставались для нее полнейшей загадкой: стрекот, какой издают насекомые, вой, похожий на скулеж раненой собачонки. Ненавидела этот смрад, эти ядовитые леса и кишащие жуткими тварями реки. Лондон – тюрьма, которую стерегут чудовища.

Она свернула на тропку, бежавшую вдоль реки. Канавы и сточные трубы несли нечистоты в Темзу; над рекой кружили голодные чайки. Каролина равнодушно посматривала на речную суету. Вдали иловая змея высунула из бурой воды голову на изогнутой вопросительным знаком крапчатой шее. Портовые краны разгружали барк – благодаря ценам на уголь парусная эпоха переживала новый рассвет, хотя паруса этого судна были убраны и терялись в хитросплетении такелажа. Грузчики – одни без головных уборов, другие в тюрбанах – возили на бесчисленных тачках и тележках ящики; телеги сонно ждали своего часа на солнцепеке у затененных погрузочных площадок. Каролина переступила порог здания портовой администрации, где воздух был спертым, но все же чуть более прохладным.

Джеред встретил ее и забрал судок с обедом. Поблагодарив племянницу в своей всегдашней рассеянной манере, он сказал:

– Передай Алисе, что я буду дома к ужину. И не один.

Рядом с ним стоял высокий худой мужчина в аккуратной, но поношенной военной форме и откровенно поедал Каролину взглядом. Джеред наконец заметил этот взгляд.

– Лейтенант Уотсон? Это Каролина Лоу, моя племянница.

Лейтенант с серьезным выражением лица кивнул ей:

– Мисс.

– Миссис, – поправила она его.

– Миссис Лоу.

– Лейтенант Уотсон некоторое время поживет у нас в подсобке.

«О, в самом деле?» – подумала Каролина и удостоила лейтенанта более внимательным взглядом.

– Казармы в городе переполнены, – пояснил Джеред. – Мы иногда берем квартирантов. Ради короля и отечества, так сказать.

«Это не мой король, – подумала Каролина. – И отечество тоже не мое».

Глава 7

– Вы знаете, – сказал профессор Рэндалл, – мне, пожалуй, больше нравился прежний Бог. Тот, который воздерживался от чудес.

– В Библии говорится о чудесах, – напомнил ему Вейл.

Когда профессор пил, а этим он занимался большую часть времени, его тянуло на мрачные богословские рассуждения. Сегодня Рэндалл разглагольствовал в кабинете Вейла. Пуговицы на животе еле сдерживали готовый лопнуть жилет; на лбу выступили бисеринки пота.

– Вот лучше бы они все там и оставались. – Рэндалл глотнул дорогого бурбона; Вейл и покупал его с прицелом на профессора. – Пусть бы Господь карал жителей Содома. А бельгийцев можно было и не трогать.

– Осторожнее, доктор Рэндалл. Как бы Он не покарал вас.

– Полагаю, Он давным-давно воспользовался бы этим правом, если бы хотел. По-вашему, я богохульствую, мистер Вейл? Что ж, тогда позвольте мне побогохульствовать еще немного. Я очень сомневаюсь, что гибель Европы была актом Божественного вмешательства, что бы там ни говорили церковники.

– Это не слишком-то популярное мнение.

Рэндалл покосился на задернутые шторы, потом на заставленные книгами полки.

– А я тут выступаю перед широкой аудиторией?

– Никоим образом.

– Как по мне, это было стихийное бедствие. Чудо, я имею в виду. Да, явно стихийное бедствие какого-то неизвестного нам характера, но если человек никогда не видел и даже не слышал, скажем, о торнадо, не покажется ли оно ему тем же чудом?

– Любое стихийное бедствие – проявление Божьей воли.

– А на самом деле торнадо – всего лишь погодное явление, в котором сверхъестественного ничуть не больше, чем в весеннем дожде.

– Не больше, но и не меньше. А вы скептик.

– А кто не скептик? Правда ли, что Господь наклонился и оставил на Земле отпечаток своего пальца, доктор Вейл? Уильяма Дженнингса Брайана глубоко волновал этот вопрос, меня же он не волнует ни капли.

– В самом деле?

– Не в этом смысле. О, многие сделали себе карьеру в политике на религиозности и страхе перед чужаками, но долго такое не продлится. Чтобы все время поддерживать кризис, не хватит ни чудес, ни чужаков. Настоящий вопрос заключается в том, сильно ли мы пострадаем в процессе. Я имею в виду политическую нетерпимость, драконовские поборы, даже войну.

Вейл чуть приоткрыл глаза – это было единственное, что выдавало вспыхнувший в нем огонек возбуждения. Боги навострили уши.

– Войну?

Рэндалл вполне может что-то знать про войну. Он куратор в Смитсоновском институте, но в его обязанности входит и сбор средств от имени этого заведения. Он вхож в комитеты конгресса и имеет друзей на Капитолийском холме.

Не поэтому ли бог Вейла заинтересовался Рэндаллом? Один из парадоксов служения богу заключается в том, что ты далеко не всегда понимаешь его цели и средства. Вейл знал лишь одно: на кону стоит нечто такое, в сравнении с чем его собственные честолюбивые устремления ничтожны. Для того чтобы могли осуществиться какие-то эпохальные планы, он должен втереться в доверие к этому циничному толстяку; что ж, он это сделает. И получит награду. Его бог обещал. Вероятно, это будет вечная жизнь. А покамест – достойное существование.

– Войну, – подтвердил Рэндалл, – или, по крайней мере, какие-то военные учения, чтобы поставить британцев на место. Вы слышали что-нибудь об экспедиции Финча?

– Разумеется.

– Если на экспедицию Финча нападут партизаны, конгресс поднимет шум и обвинит во всем англичан. Начнется бряцание оружием. Погибнут молодые люди. – Рэндалл склонился к Вейлу. Дряблая кожа у него на шее висела толстыми складками. – Скажите, ведь это же неправда? Что вы можете говорить с мертвыми?

Ну наконец-то приоткрылась дверца. Вейл только улыбнулся:

– А вы сами как думаете?

– Как я думаю? Я думаю, что передо мной ловкий мошенник, который прикидывается чистеньким и которому ничего не стоит охмурить вдову. Не в обиду вам будь сказано.

– Тогда почему вы спрашиваете?

– Потому… Потому что теперь все по-другому. Думаю, вы понимаете, о чем я.

– Сомневаюсь.

– Я не верю в чудеса, но…

– Но?

– Столько всего изменилось. Политика, деньги, мода – и географическая карта, разумеется, – но не только. Я общаюсь с людьми, с определенными людьми, и теперь в их глазах появилось нечто такое… нечто новое. И в лицах тоже. Как будто у них есть секрет, который они скрывают даже от самих себя. И это меня тревожит. Видите, мистер Вейл, я начал как скептик, а заканчиваю как мистик. Скажите спасибо бурбону. Но позвольте спросить еще раз. Вы общаетесь с мертвыми?

– Да, общаюсь.

– Правда?

– Правда.

– И что же мертвые рассказывают вам, мистер Вейл? О чем они говорят?

– О жизни. О судьбах мира.

– А подробности?

– Бывают и подробности.

– Вижу, вы настроены говорить загадками. Знаете, моя жена умерла. В прошлом году от пневмонии.

– Я знаю.

– Могу я с ней поговорить? – Рэндалл поставил стакан на стол. – Это действительно осуществимо, мистер Вейл?

– Возможно, – отозвался тот. – Посмотрим.

Глава 8

У военных в Джефферсонвилле имелся пароходик с малой осадкой, способный довезти экспедицию Финча до конца судоходной части Рейна, но отправление пришлось отложить, поскольку лоцман и большая часть экипажа слегли с континентальной лихорадкой. Об этом недуге Гилфорд практически ничего не знал.

– Болотная болезнь, – пояснил Салливан. – Изнурительная, но редко приводящая к смерти. Эта задержка ненадолго.

И впрямь через несколько жарких дней судно было готово к отплытию. Гилфорд установил свои камеры на плавучем деревянном пирсе: не только громоздкую пластиночную штуковину, но и аппарат ящичного типа с рулонной фотопленкой. Со времен Чуда фотография в своем развитии не сильно шагнула вперед: затяжные стачки 1915 года привели к тому, что большую его часть заводы «Истмен кодак» простояли закрытыми, а здание фабрики «Хокай воркс» в Рочестере сгорело дотла. Однако по нынешним меркам обе камеры были весьма современными и изящными. Гилфорд собственноручно раскрасил несколько пластинок, привезенных из экспедиции в Монтану, и был намерен поступить точно так же в отношении отснятого в Дарвинии материала, поэтому крайне тщательно все задокументировал.