Москва – Петушки бесплатное чтение

Венедикт Ерофеев
Москва — Петушки

УВЕДОМЛЕНИЕ ОТ АВТОРА

Първото издание на „Москва—Петушки“, нали си беше в един екземпляр, бързо се похарчи. Оттогава насам съм получил безброй упреци за главата „Серп и Молот — Карачарово“, и то напълно неоснователно. В предговора към първото издание бях предупредил всички девойки, че трябва да прескочат. главата „Серп и Молот — Карачарово“, без да я четат, тъй като след фразата „И незабавно обърнах една чаша“ започват страница и половина мръсни псувни, че в цялата тази глава няма нито една цензурна дума, с изключение на фразата „И незабавно обърнах една чаша“. С въпросното си добросъвестно уведомление постигнах само това, че всички читатели, особено девойките, веднага грабваха главата „Серп и Молот — Карачарово“, без изобщо да четат предните глави, без да четат дори фразата „И незабавно обърнах една чаша“. По тази причина сметнах за необходимо във второто издание да изхвърля от главата „Серп и Молот — Карачарово“ всички съдържащи се в нея псувни. Така ще е по-добре, защото, първо, ще започнат да ме четат подред, а второ, няма да се чувствуват засегнати.

На ВАДИМ ТИХОНОВ

любимия си първороден син

авторът посвещава

тези скръбни листове

Москва. На път за Курската гара

Като рекли всички: „Кремъл, та Кремъл!“. От всички съм чувал за него, но аз самият не съм го виждал нито веднъж. Колко пъти вече (хиляда пъти), пиян или махмурлия, съм минавал през Москва от север към юг, от запад към изток, от единия й край до другия, напреко и както ми падне — и нито веднъж не съм виждал Кремъл.

На, и вчера пак не го видях, хем цялата вечер се въртях около тия места и не бях кой знае колко пиян: щом слязох на Савьоловската гара, ударих за начало една водна чаша зубровка, защото от опит знам, че по-добър сутрешен лек още не е измислен.

Тъй. Една водна чаша зубровка. А после — на улица „Каляевская“ — още една водна чаша, но тоя път вече не зубровка, а кориандрова. Един мой познат разправяше, че кориандровата действувала на човека антихуманно, тоест давала сили на всичките крайници, а скапвала душата. С мен, не знам защо, стана наопаки, тоест душата ми невероятно заякна, а крайниците ми се скапаха, но съм съгласен, че и това е антихуманно. Затуй още там, на „Каляевская“, добавих още две халби жигульовска бира и направо от шишето бяло десертно.

Вие естествено ще попитате: а по-нататък, Веничка, а по-нататък — какво си пил? И аз не съм съвсем наясно какво съм пил. Помня — това добре го помня, — на улица „Чехов“ изпих две водни чаши ловджийска. Но има ли начин да прекося „Садовое колъцо“, без да съм изпил нищо? Няма начин. Значи, още нещо съм пил.

А после тръгнах към центъра, защото на мен все тъй ми се случва: започна ли да търся Кремъл, правя-струвам и все до Курската гара стигам. То аз всъщност тъкмо към Курската гара трябваше да поема, а не към центъра, ама все пак тръгнах към центъра, за да зърна барем веднъж тоя Кремъл: все едно, викам си, никакъв Кремъл няма да видя, ами пак до Курската гара ще стигна.

Сега ми е криво, та чак ми се плаче. Естествено, криво ми е не защото вчера изобщо не можах да стигна до Курската гара. Чудо голямо: вчера като не съм стигнал — днес ще стигна. И, разбира се, не защото заранта се събудих на нечие непознато стълбище (излезе, че вчера съм седнал на едно стъпало на стълбището, четирийсетото отдолу нагоре, притиснал съм куфарчето до сърцето си и съм заспал). Не, за друго ми е криво. Криво ми е, защото едва сега пресметнах, че от улица „Чехов“ до това стълбище съм изпил още за шест рубли — а какво и къде съм пил и в каква последователност? За хубаво или за лошо съм пил? Това никой не го знае и оттук нататък никога няма да го научи. Както и ние до ден-днешен не знаем: цар Борис ли е убил престолонаследника, Димитрий, или наопаки?

Какво беше това стълбище? И досега си нямам понятие; но така е редно да бъде. Всичко е наред. Всичко на тоя свят трябва да се извършва бавно и неправилно, та да не може да се възгордее човек, а да бъде тъжен и смутен.

Излязох навън, чак когато се съмна. Всеки знае, всеки, който мотан се е озовавал на стълбище, а на разсъмване е излизал от него, — всеки знае каква тежест в сърцето съм пренесъл по четирийсетте стъпала на чуждото стълбище и каква тежест съм изнесъл навън.

— Нищо, нищо — си казах аз, — нищо. Ей там има аптека — виждаш ли я? А ей тоя п… с кафявото яке мете тротоара. Това също го виждаш. Затуй се успокой. Всичко върви както трябва. Ако искаш да тръгнеш наляво, Веничка, тръгни наляво, не ти натрапвам нищо. Ако ли пък искаш да тръгнеш надясно — тръгни надясно.

Тръгнах надясно, леко олюлявайки се от студ и мъка, да, от студ и от мъка. О, тоя утринен товар в сърцето! О, илюзорност на бедствието. О, непоправимост! Кое в нея надделява: парализата или повдигането? Изтощението на нервите или безумната мъка някъде около сърцето? А ако в нея има от всичко по малко, то в това всичко, кое все пак е повече? Каталепсията или треската?

— Нищо, нищо — казах си аз, — загърни се да не ти духа и си върви полечка. И дишай много рядко. Дишай така, че да не се препъваш в краката си. И върви нанякъде. Все едно накъде. Дори и наляво да тръгнеш — ще стигнеш до Курската гара; направо — все едно до Курската гара; надясно — все едно до Курската гара. Затуй тръгни надясно, че да ти е сигурно стигането дотам. О, суета!

О, ефимерност! О, най-безсилно и позорно време в живота на моя народ — времето от разсъмване до отварянето на магазините за спиртни напитки! Колко излишни бели косми е вплело то във всички нас, в бездомните и страдащи шатени! Върви, Веничка, върви.

Москва. Площадът пред Курската гара

Ами да, знаех какво приказвам: тръгнеш ли надясно — непременно ще стигнеш до Курската гара. Скучно ти беше в тия улички, Веничка, доиска ти се навалица — на ти сега навалица…

— Стига бе — сам си възразих аз, — да не мислиш, че твоята навалица ми трябва? Че твоите хора ми трябват? Дори Изкупителят и дори на родната си Майчица е казал: „Какво ме е грижа за теб?“ А за мен пък да не говорим: какво ме е грижа за тия щъкащите и омразните?

По-добре да се подпра на колоната и да зажумя, че да не ми се повдига толкова…

— Разбира се, Веничка, разбира се — запя някой във висините, ама едно тихо, едно нежно — зажуми, за да не ти се повдига толкова.

О! Познах ви! Ангели Господни! Пак ли сте вие?

— Ами разбира се, че сме ние — и пак едно нежно…

— А знаете ли какво, ангели? — попитах ги и аз много тихо.

— Какво? — отговориха ми ангелите.

— Тежко ми е …

— Да, знаем, че ти е тежко — изпяха ангелите. — Ама ти повърви, ще ти олекне, а след половин час ще отворят магазина: вярно че водката я пущат след девет, но червено винце веднага ще ти дадат…

— Червено винце ли?

— Червено винце — напевно повториха ангелите Господни.

— Студеничко ли?

— Студеничко, разбира се…

О, колко се развълнувах!…

— Разправяте ми: повърви, повърви, ще ти олекне. Само че на мен хич не ми се върви… Нали знаете какво е да ходиш в моето състояние?!…

На това ангелите нищо не ми отвърнаха. А после пак запяха:

— Ти виж какво направи; отбий се в ресторанта на гарата. Може там и да има нещичко. Там снощи имаше херес. Не може да са изпили всичкия херес за една вечер!…

— Да, да, да. Ще ида. Сега ще ида да проверя. Благодаря ви, ангели.

И те ми изпяха тихичко:

— Наздраве, Веня…

А после едно нежно, нежно:

— Няма нужда…

Колко са мили!… Ами какво сега… Щом ми казват да вървя, ще вървя. И хубаво стана, че вчера купих армаганите — не е редно да тръгвам за Петушки без армагани. Грехота ще е да пристигна без армагани в Петушки. Ангелите ме подсетиха за армаганите, защото онези, за които са купени, и те приличат на ангели. Хубаво направих, че ги купих… А кога си ги купил вчера?… Върви и си припомняй…

Тръгнах през площада, по-точно казано, не тръгнах, ами се потътрих. На два или три пъти се спирах и се вцепенявах — за да ми мине гаденето. Щото в човека има не само физическа страна: в него има и духовна страна, а има — на всичко отгоре — и страна мистическа, свръхдуховна страна. Та аз всяка минута очаквах, че насред площада ще ми се додрайфа откъм всяка от гореспоменатите три страни. И пак се спирах, и пак се вцепенявах.

— Та по кое време вчера си купил армаганите? След ловджийската ли? Не, след ловджийската не ми беше до армагани. Между първата и втората водни чаши ловджийска? Пак не. Между тях имаше пауза от трийсет секунди, а аз не съм свръхчовек, че да сколасам за трийсет секунди да свърша каквато и да била работа. Той свръхчовекът би се проснал след първата водна чаша ловджийска, още преди да е изпил втората… Кога тогава? Боже милостиви, колко тайни има в тоя свят! Непроницаема завеса от тайни! Преди кориандровата или между бирата и бялото десертно?

Москва. Ресторантът на Курската гара

Не, само не между бирата и бялото десертно, там пък хич никаква пауза нямаше. Виж, преди кориандровата — като нищо. По-скоро дори така: лешниците съм купил преди кориандровата, а бонбоните — след. А може и наопаки: след като съм изпил кориандровата, аз първо…

— Нищо спиртно няма — ми каза биячът. И ме изгледа целия като умряло птиче или препикано мушкато.

— Нямало нищо спиртно!

Макар че целият се сгърчих от отчаяние, все пак можах да измънкам, че съм дошъл съвсем за друго. Влиза ли му в работата за какво съм дошъл? Може експресът за Перм по някаква причина да не иска да тръгне за Перм и затуй аз съм дошъл тук да изям едно филе с гъби и да послушам Иван Козловски или нещо от „Севилския бръснар“.

Аз все пак си бях взел куфарчето и, както одеве на стълбището, го притиснах до сърцето си и зачаках да ми вземат поръчката.

Нямало нищо спиртно! Пресвета Богородице! Нали ангелите ми бяха казали, че тук хересът никога не се свършвал?! А сега — само музика, пък и музиката с някакви кучешки модулации. Ама наистина Иван Козловски пее, веднага го познах. По-гаден глас от тоя не съществува. Всички гласове на всички певци са еднакво гадни, но са гадни всеки по свой начин. Затуй лесно ги разпознавам, щом ги чуя… То се знае, че е Иван Козловски… „О-о-о, орис на дедите ми… О-о-о, дай ми да ти се нагледам във зрака на звездите но-о-ощни…“ То се знае, че е Иван Козловски… „О-о-о, защо ме омагьоса ти… Не ме отритва-а-ай…“.

— Ще си поръчвате ли нещо?

— При вас какво — само музика ли има?

— Защо „само музика“? Филе с гъби има, паста. Виме…

Пак започна да ми се повдига.

— А херес?

— А херес няма.

— Интересно. Виме има, а херес няма!

— Многггго интересно. Да. Херес няма. А виме има.

И ме изоставиха. За да не ми се повдига, започнах да разглеждам полилея над главата си. Хубав полилей. Само че е твърде тежък. Ако сега се откачи и падне на главата на някого, страшно ще го заболи… Не, сигурно дори няма и да го заболи: докато той се откача и пада, ти си седиш и без нищо да подозираш, си пиеш, да речем, хереса. А когато долети до теб, вече не си между живите. Тежка мисъл е това: седиш си, а върху теб се сгромолясва полилей. Много тежка мисъл.

Ама не, защо да е тежка? Ако, да речем, си пиеш хереса, не е чак толкова тежка твоята мисъл. Но ако седиш махмурлия и още не си сколасал да удариш нещо за възстановяване, а на всичко отгоре не ти дават херес и изведнъж ти падне полилей на главата — туй вече е тежко… Много потискаща мисъл е тая. Мисъл, която не всеки може да издържи. Особено ако е махмурлия.

А би ли се съгласил, ако ти предложат следното: ние сега ще ти донесем осемстотин грама херес, а срещу това ще откачим полилея над главата ти и…

— Е, какво, намислихте ли? Ще искате ли нещо?

— Херес, ако обичате, осемстотин грама.

— Ама ти вече си се наквасил, както гледам! На чист руски език ти казах: нямаме херес!

— Е… аз ще почакам… докато ви докарат…

— Чакай, чакай… Има да чакаш! Сега ще видиш ти един херес!

И пак ме изоставиха. С отвращение изгледах тази жена откъм гърба. Особено белите й чорапи без какъвто и да било ръб: ръбът би ме направил смирен, може би, той щеше да разтовари душата и съвестта ми…

Зашо всички тия хора са толкова груби? А? И са груби, подчертано груби тъкмо в миговете, когато не бива да са груби, когато от махмурлук всичките ти нерви са изнемощели, когато си малодушен и тих? Защо е така?! О, ако целият свят, ако всеки на тоя свят беше като мен сега — тих и боязлив, и освен това беше също такъв неуверен в нищо: нито в себе си, нито в сериозността на мястото си под небето — колко хубаво щеше да е! Никакви ентусиасти, никакви подвизи, никакъв фанатизъм! Всеобщо малодушие. Бих се съгласил да живея на земята цяла вечност, ако преди това ми покажат кътче, където не винаги има място за подвизи. „Всеобщо малодушие“ — ами че това е спасението от всички беди, това е панацея, това е предикат на едно безкрайно съвършенство! А що се отнася до дейните натури…

— Кой тук искал херес?!

Над мен стояха две жени и един мъж, и тримата в бяло. Вдигнах очи към тях. О, колко ли много всякакво безобразие и смътност трябва да е имало в очите ми — разбрах това по тях, по техните очи, защото и в техните очи се отразиха тая смътност и това безобразие… Аз целият някак клюмнах и останах без душа.

— Ами аз… дори не настоявам кой знае колко. Голяма работа, че нямало херес, ще почакам… Аз само тъй…

— Как така „само тъй“?… Какво ще „почакате“?

— Ами почти нищо… Аз просто съм тръгнал за Петушки, отивам при любимата си девойка (ха-ха, „при любимата си девойка!“) — вижте, армагани съм купил…

Тия палачи чакаха да чуят какво друго ще кажа.

— Аз… От Сибир съм, сираче… Просто за да не ми се гади толкова… Херес искам.

Не трябваше пак да отварям дума за хереса, не трябваше! Той веднага ги взриви. Тримата едновременно ме грабнаха под ръце и през целия салон — о, как ли изтърпях тоя позор! — през целия салон ме дотътриха до вратата и ме изхвърлиха навън. Подир мен куфарчето с армаганите; и него го изхвърлиха.

Пак съм на улицата. О, пустота! О, зверско озъбване на битието!

Москва. Към влака с отбиване в магазина

Какво стана после — от ресторанта до магазина и от магазина до влака — човешкият език е неспособен да го изрази. Аз също не се наемам. А ако с това се заловят ангелите — те просто ще се разплачат, а от сълзи не ще могат да продумат.

Я по-добре да направим друго — я да почетем с едноминутно мълчание тия два смъртни часа. Помни тия часове, Веничка. През най-възторжените, най-искрометните дни от живота си се сещай за тях. В минутите на блаженства и упоения — недей ги забравя. Това не бива да се повтори. Обръщам се към всички роднини и близки, към всички хора с добра воля, обръщам се към всички, чиито сърца са отворени за поезията и състраданието: оставете заниманията си. Спрете се заедно с мен и нека почетем с едноминутно мълчание онова, което е неизразимо. Ако имате подръка някоя калпава сирена — натиснете тази сирена.

Тъй. Аз също се спирам. Точно една минута, мътно загледан в гаровия часовник, аз стоя като стълб насред площада пред Курската гара. Косата ми ту се развява, грабната от вятъра, ту настръхва, ту пак се развява. Такситата ме избикалят от четирите посоки на света. Хората — също и ме гледат с обезумели очи, сигурно си мислят: да го изваем ли, какъвто е, за назидание на древните народи, или да не го изваем?

И тази тишина се нарушава от едни дрезгав женски бас, който се лее отникъде:

— Внимание! В осем часа и шестнайсет минути от четвърти челен коловоз ще потегли влакът за Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная. След това — на всички пунктове, освен Есино.

А аз продължавам да стоя.

— Повтарям! В осем часа и шестнайсет минути от четвърти челен коловоз ще потегли влакът за Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная. След това — на всички пунктове, освен Есино.

Стига толкова. Минутата изтече. Сега всички вие естествено се нахвърляте върху ми с въпроси:

— Нали от магазина идваш, Веничка?

— Да, казвам ви, от магазина. — И продължавам да вървя към перона, навел глава наляво.

— Куфарчето ти сега е тежко, нали? А в сърцето ти пее кавал, а? Не е ли така?

— Е, не е точно така! — казвам аз, навел глава надясно. — Куфарчето наистина е много тежко. А за кавала още е рано да говорим…

— Я кажи, Веничка, все пак какво си си купил? Страшно ни е интересно!

— Разбирам, че ви е интересно. Сега, сега ще ви ги изброя: първо, две бутилки кубанска по две и шейсет и две всяка, което прави общо пет и двайсет и четири. След туй: две четвъртинки руска по рубла и шейсет и четири — станаха пет и двайсет и четири плюс три и двайсет и осем. Осем рубли и петдесет и две копейки. И някакво червено вино. Сега ще си спомня. Да, розово с повишен градус за рубла и трийсет и седем.

— Тъй, тъй, тъй — казвате вие, — а общата равносметка? Разбери, че всичко това ни е страшно интересно…

— Сега ще ви кажа общата равносметка. Общата равносметка е девет рубли и осемдесет и девет копейки — казвам аз, когато излизам иа перона. — Но и това не е съвсем общата равносметка. Купих си и два сандвича, за да не се издрайфя.

— Искал си да кажеш, Веничка: „Да не се изповръщам“, нали?

— Не, казах точно това, което казах. Първата доза трябва задължително да е с мезе, защото може да се издрайфя. Виж, втората и третата мога да ги пия на сухо, защото, ако е за повръщане, може и да се изповръщам, но в никой случай няма да се издрайфя. И така — чак до деветата. А тогава пак ще ми дотрябва сандвич.

— Защо? Пак ли ще ти се доповръща?

— Не бе, ако е за повръщане, в никой случай няма да се изповръщам, но драйфането не ми мърда.

Всички вие, разбира се, в отговор клатите глави. Дори виждам оттук, от мокрия перон, как всички вие, пръснати из моята земя, клатите глави и започвате да ме иронизирате:

— Колко сложно е всичко това, Веничка, колко изискано!

— Има си хас!

— Каква логичност на мисленето! Това ли е всичко?! Това ли е всичко, което ти трябва, за да си щастлив? И нищо друго ли не ти трябва?

— Как тъй — нищо? — казвам аз, докато се качвам във вагона. — Да имах повече пари, щях да си купя няколко бирички и две бутилки портвайн, само че…

Тук вие направо започвате да стенете:

— О-о-о-о, Веничка! О-о-о, простако!

— Е, и какво от туй? Нека съм простак — казвам. И оттук нататък преставам да разговарям с вас. Нека съм простак! А на въпросите ви повече няма да отговарям. По-добре да седна, да притисна куфарчето до сърцето си и да си гледам през прозореца. Ей тъй! Нека съм простак!

А вие не ме оставяте на мира:

— Какво бе? Засегна ли се?

— А, не — отговарям.

— Не се засягай, доброто ти мислим. Само че, защо, глупако, все притискаш куфарчето до сърцето си? Защото вътре има водка ли?

Сега вече съвсем се засягам: какво общо има с това водката?…

— Драги пътници, нашият влак пътува до гара Петушки. Спирки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная, след това на всички пунктове освен Есино.

И наистина, какво общо има с това водката? Виждам, че не сте способни да говорите за нищо друго, освен за водка. Какво сте се заяли за тая водка?! Аз и в ресторанта, ако искате да знаете, го притисках до сърцето си, а водката още не беше в него. И на стълбището, ако си спомняте, също го притисках, а там и помен нямаше от водка!… Но щом искате всичко да научите, всичко ще ви разкажа, само почакайте малко. Първо да ударя една за разкарване на махмурлука на Серп и Молот и…

Москва — Серп и Молот

…и тогава всичко ще ви разкажа, всичко. Потрайте малко. Аз как трая!

Разбира се, всички те ме смятат за лош човек. Сутрин и след препиване и аз самият съм на същото мнение за себе си. Ама редно ли е да се взема насериозно мнението на човек, който още не се е оправил от махмурлука?! За сметка на това пък по вечерно време какви дълбини има в мен, стига да съм се насвяткал хубавичко през деня, какви дълбини има в мен по вечерно време!

Но — нека. Нека съм лош човек. Изобщо съм забелязал: ако на някого сутрин му е чоглаво, а вечерта той е пълен със замисли, мечти и усилия, това е много лош човек. Сутрин да ти е зле, а вечерта хубаво — сигурен признак, че си лош човек. Ако ли пък наопаки — ако сутрин човек си дава кураж и е обзет от надежди, а надвечер го наляга изнемога, — той сто на сто е калпав човек, сметкаджия и некадърник. Гадни са ми такива хора. Не знам на вас как, но на мен са ми гадни.

Разбира се, има и такива, на които им е еднакво драго и сутрин, и вечер, и на изгрева се радват, и на залеза също се радват, — тия са направо мерзавци, за тях чак ми е противно да говоря. Ама ако пък на някого му е еднакчо чоглаво и сутрин, и вечер, — за такъв човек направо не знам какво да кажа, това е абсолютен мръсник. Защото магазините у нас работят до девет, а Елисеевият — дори до единайсет, и ако не си мръсник, винаги ще съумееш до вечерта да се извисиш до нещо, до някоя дълбинка…

И тъй, с какво разполагам?

Извадих от куфарчето всичко, с което разполагах, и опипах всичко: от сандвича до розовото с повишен градус за рубла и трийсет и седем. Опипах ги и неочаквано се изпритесних и помръкнах… Господи, нали виждаш какво притежавам? Но това ли ми трябва? По това ли тъгува душата ми? Ето какво ми дадоха хората вместо онова, по което тъгува душата ми. А ако бяха ми го дали, щях ли да се нуждая от това? Ето, Господи, погледни: розово с повишен градус от рубла и трийсет и седем…

И, целият обгърнат от сини мълнии. Господ ми отговори:

— А за какво са й стигматите на света Тереза? Те и на нея не й трябват. Ала ги желае.

— Точно така — отговорих аз, обзет от възторг. — И аз, аз също желая всичко това, макар то да не ми трябва ни най-малко!

„Е, щом го желаеш, Веничка, тогаз си пий“ — тихо си помислих аз, но изчаквах. Ще ми каже ли Господ още нещо, или няма да ми каже? Господ мълчеше.

Добре тогаз. Взех една четвъртинка и тръгнах за площадката пред клозета. Тъй. Духът ми беше се измъчвал в заточение четири часа и половина, сега ще го пусна да се поразходи. Имам чаша, имам и сандвич, за да не повърна. И имам душа, все още едва-едва открехната за впечатленията от битието. Седни на трапезата ми, Господи!

Серп и Молот — Карачарово

И незабавно обърнах една чаша.

Карачарово — Чухлинка

А след като я обърнах — виждате колко дълго правих гримаси и сдържах гаденето, как кълнях и псувах. Пет ли, седем ли минути, или цяла вечност се мятах между четирите стени, вкопчил пръсти в гърлото си и умолявайки моя Бог да не ме мъчи.

И чак до Карачарово, от Серп и Молот до Карачарово моят Бог не можа да чуе молбата ми: изпитата чаша ту се местеше на кълба някъде между търбуха и хранопровода ми, ту се стрелваше нагоре, ту пак се смъкваше надолу. Това беше като Везувий, Херкулан и Помпей, като първомайски салют в столицата на моята страна. И аз страдах и се молех.

И едва когато наближихме Карачарово, моят Бог ме чу и се вслуша в молитвата ми. Всичко се намести и притихна. А при мен притихне ли и намести ли се нещо, връщане няма. Мога да ви уверя. Аз уважавам природата, би било невъзпитано да връщам на природата нейните дарове… Да.

Криво-ляво си позагладпх косата и се прибрах във вагона. Моите спътници ме погледнаха почти безучастно, с кръгли и сякаш с нищо незаети очи…

Това ми харесва. Харесва ми, че народът на моята страна има такива празни и опулени очи. Това ми вдъхва чувство на законна гордост. Мога да си представя какви са очите оттатък. Където всичко се продава и всичко се купува… Дълбоко скрити, спотаени, хищни и наплашени очи… Девалвация, корупция, безработица, пауперизъм… Гледат изпод вежди, с неугасваща угриженост и мъка — ето какви са очите в света на Капитала.

За сметка на това какви очи има моят народ! Те са постоянго опулени, но в тях няма никакво напрежение. Пълна липса на всякакъв смисъл, но затова пък каква мощ! (Каква духовна мощ!) Тези очи няма да те продадат. Нищо няма да продадат и нищо няма да купят. Каквото и да стане със страната ми. В дни на съмнения, в дни на тягостни размисли, в усилните времена на всякакви изпитания и бедствия — тези очи няма да премигнат. Все им е едно.

Харесва ми моят народ. Щастлив съм, че се родих и възмъжах под погледите на тези очи. Само едно е лошото: дали те случайно не са забелязали какви номера правех преди малко на площадката?… Премятах се от единия ъгъл до другия като великия трагик Фьодор Шаляпин, с ръка на гърлото, сякаш нещо ме душеше.

Впрочем, какво пък толкоз. И да ме е видял някой — чудо голямо. Може да съм репетирал нещо? Да… Наистина. Може да съм си играл на безсмъртната драма „Отело, венецианският мавър“? Играл съм си сам и във всичките роли наведнъж? Аз например съм изневерил на себе си, на убежденията си: по-точно казано, започнал съм да се подозирам в изневяра спрямо себе си и убежденията си: сам съм си прошепнал по свой адрес — о, такива неща съм си прошепнал! — и ето че аз, обикналият се заради моите мъки като самия себе си, съм започнал да се душа. Хващам се за гърлото и се душа. А бе тяхна работа ли е какво съм правил?

Ей там — отдясно, до прозореца — седят двама. Единият тъп като галош и с ватенка. А другият умен колкото си иска и с палто от флаконе. И, моля ви се — от никого не се срамуват, наливат си и си пият. Не търчат до площадката пред клозета и не кършат ръце. Тъпият като галош обърне чашката, изпъшка и каже: „А! Добре тръгна, мамичката й!“ А умният колкото си иска обърне чашката и каже: „Транс-це-ден-тално!“ И с такъв един празничен глас. Тъпият като галош си замезва и казва: „Мезенцето ни днес е екстра! Мезенце от типа «умолявам ви»!“. А умният колкото си иска дъвче и казва: „Да-а-а… Транс-це-ден-тално!…“

Да се смаеш! Аз се качих във вагона и седя, страдам от мисълта за какъв ли са ме взели — за мавър или не мавър? Зле ли са си помислили за мен, добре ли? А тия си пият разпалено и открито, като че ли са венци на творението, пият със съзнание за собственото си превъзходство над света… „Мезенце от типа «умолявам ви»!“… Аз, когато сутрин пия, за да си разкарам махмурлука, се крия от небето и от земята, защото това е по-интимно и от най-голямата интимност!… Преди работа като пия — крия се. По време на работа като пия — крия се… А тези?! „Транс-це-ден-тално!“

Много ми пречи моята деликатност, тя ми съсипа младините. Детството и юношеството ми… По-скоро иначе: по-скоро това не е деликатност, а просто аз безгранично съм разширил сферата на интимното, колко пъти ме е погубвало това…

Сега ще ви разкажа. Спомням си, преди десетина години се преселих в Орехово-Зуево. Преди настаняването ми в моята стая вече живееха четирима души, аз им станах петият. Живеехме си като братя, без кавги. Ако на някого му се допиеше портвайн, той ставаше и казваше: „Момчета, пие ми се портвайн.“ А всички му казваха: „Добре, пий портвайн. И ние ще пием с теб портвайн.“ Ако някой зажаднееше за бира, всички също зажадняваха за бира.

Прекрасно. Но изведнъж започнах да забелязвам, че тия четиримата някак ме държат настрана от себе си, нещо си шепнат, гледайки към мен, проследяват ме, когато тръгна нанякъде. И по физиономиите им четях същата загриженост и като че ли дори страх… „Каква е работата? — терзаех се аз. — Защо става така?“

И ето че настъпи вечерта, когато разбрах каква била работата и защо става така. Спомням си, него ден изобщо не бях ставал от кревата: пийнах си бира и ме налегна тъга. Просто: лежах и тъгувах.

И гледам: ония четиримата полека-лека ме загащват — двама седнаха на столове край главата ми, а двама край краката ми. И ме гледат в очите, гледат ме с упрек, гледат ме с ожесточението на хора, които не могат да проумеят някаква скрита в мен тайна… Трябва нещо да е станало.

— Слушай — казаха те, — стига толкоз.

— Какво „стига“?… — изумих се аз и се понадигнах.

— Стига си си мислил, че стоиш по-горе от другите, че ние сме дребни риби, а ти си Каин и Манфред…

— Какво ви прихваща бе?!…

— Сега ще разбереш какво ни прихваща. Ти днес бира пи ли?

Чухлинка — Кусково

— Пих.

— Много ли изпи?

— Много.

— Тогаз ставай и отивай.

— Къде да отивам?

— Не се прави, че не знаеш! Излиза, че ние сме джуджета и подлеци, а ти си Каин и Манфред…

— Чакайте — казвам, — такова нещо не съм твърдял…

— Не, твърдял си. Откакто си се заселил при нас, всеки ден го твърдиш. Не с думи, а с дело. Дори не с дело, а с липсата му. Негативно го твърдиш…

— Ама за какво „дело“ става дума? За каква „л и п с а“? — От смайване направо бях изблещил очи…

— Знаеш за какво. По нужда не ходиш — това е. Ние веднага усетихме, че нещо не е наред. Откакто си се заселил при нас, нито веднъж не сме те видели да идеш в клозета. Е, хайде, по голяма нужда — как да е! Ама нито веднъж дори по малка… Дори по малка!

И всичко това ми бе казано без усмивка, с оскърбен до смърт тон.

— Не, момчета, неправилно сте ме разбрали…

— Не, правилно сме те разбрали…

— Не бе, не сте ме разбрали. Не мога като вас да стана от кревата и да заявя на всеослушание:

„Момчета, отивам да…ая!“ или „Момчета, отивам да…ра“. Не мога, и толкоз…

— Защо да не можеш?! Ние можем, а ти не можеш! Излиза, че си нещо повече от нас. Ние сме мръсни животни, а ти си като лилия!…

— Ама недейте така де… Разберете най-сетне. На тоя свят има неща…

— Не по-зле от теб знаем какви неща има, а какви няма…

И не можех, и не можех да ги убедя в нищо, те пронизваха душата ми с мрачните си погледи. Взех да се предавам.

— Е, разбира се, и аз мога, и аз бих могъл…

— Ха тъй. Значи, можеш като нас. А ние като теб — не можем. Ти, разбира се, всичко можеш, а ние нищо не можем. Ти си Манфред, ти си Каин, а ние за теб сме като храчки под краката ти…

— Не бе, не е тъй. — Тук вече съвсем се оплетох. — На тоя свят има неща… Има такива сфери… Невъзможно е така направо: да стана и да ида. Защото съществува нещо като самоограничение, и аз не знам как да го нарека… Интимността на срама съществува още от времето на Иван Тургенев… И освен туй — клетвата на Воробьовите хълмове… Как така след всичко туй да стана и да кажа. „Е, момчета…“ Някак оскърбително звучи… Защото ако се случи някой с деликатно сърце…

Те, и четиримата, ме гледаха унищожаващо. Вдигнах рамене и безнадеждно млъкнах.

— Тия за Иван Тургенев ги зарежи. Мери си думите, и ние сме го чели. Я по-добре кажи: днес пи ли бира?

— Пих.

— Колко халби?

— Две големи и една малка.

— Тогаз ставай и отивай. Всички да видим, че си отишъл. Не ни унижавай и не ни мъчи. Ставай и отивай.

Нямаше накъде, станах и отидох. Не да се облекча аз. Тях да облекча. А когато се върнах, един от тях ми каза: „С такива позорни възгледи винаги ще си самотен и нещастен.“

Да. И той беше напълно прав. Знам много замисли на Бога, но защо той е вложил в мен толкова целомъдрие, до ден-днешен не съм проумял. А това целомъдрие — което е най-смешното! — това целомъдрие се тълкуваше толкова наопаки, че ме изкарваха лишен от елементарно възпитание.

Например в Павлово-Посад. Завеждат ме при едни дами и ме представят по следния начин:

— А това е прочутият Веничка Ерофеев. Той е прочут с много неща. Но най-много, разбира се, е прочут с това, че през целия си живот нито веднъж не е пръцнал….

— Как?! Ама нито веднъж ли?! — смайват се дамите и започват да ме разглеждат с опулени очи. — Нито веднъж?!

Аз естествено започвам да се сконфузвам. Пред дами не мога да не се сконфузвам. Казвам:

— Е, как тъй нито веднъж! Понякога…все пак…

— Как?! — още повече се учудват дамите. — Ерофеев — и… чак да не повярваш!… „Понякога все пак!“

Това ме кара окончателно да се смутя, затуй казвам горе-долу следното: — Е… че какво пък чак толкоз, аз все пак… То — пръцването — си е нещо дотам ноуменално [1]… Нищо феноменално няма в това — да пръцнеш…

[1] ноумен — във философията на Кант — непознаваемата същност на нещата, „вещта сама в себе си“. — Б.р.

— Виж ти! — шашват се дамите.

А после раздрънкват по цялата жп линия „Москва — Петушки“: „Той правел всичко това звучно и твърди, че добре го правел! Че го правел както трябва!“

Видяхте ли?! И така цял живот. Цял живот над мен тегне тоя кошмар — кошмарът, който се състои в това, че те разбират не превратно, не — „превратно“ пак щеше да е иди-дойди! — а именно строго наопаки, тоест съвсем по свински, тоест антиномично.

Много неща бих могъл да ви разкажа по този въпрос, но ако седна да ви разказвам всичко, ще откарам чак до Петушки. По-добре ще е да не ви разказвам всичко, а само една-единствена случка, защото тя е най-прясната: за това, как преди една седмица ме свалиха от бригадирския пост за „внедряване на порочна система на индивидуални графици“. Цялото наше московско управление се затриса от у ж а с, щом се сетят за тия графици. А какво ли чак толкоз у ж а с н о има тук, ако се замисли човек?!

Да! През къде минава сега влакът?…

Кусково! Пердашим през Кусково, без да се спираме! По тоя случай би трябвало да си пийна още веднъж, но я по-добре първо да ви разкажа случката, а после ще ида и ще си пийна.

Кусково — Новогиреево

И тъй. Преди една седмица ме смъкнаха от бригадирството, а преди пет седмици ме назначиха. Ясно ви е, че за четири седмици резки промени не могат да се въведат, пък и аз не въвеждах никакви резки промени, а ако на някого му се е сторило, че съм въвеждал, мен ме изритаха все пак не заради резките промени.

Работата започна по-просто. Преди мен нашият производствен процес изглеждаше така: от заранта седяхме и играехме сантасе на пари. Вие знаеге ли да играете сантасе? Тъй. После ставахме, развивахме барабана с кабела и заравяхме кабела под земята. А после — това си е всеизвестно: сядахме и всеки убиваше свободното си време както намери за добре, защото все пак всеки си има своя мечта и свой темперамент: един пиеше вермут, друг, по-загубен — одеколон „Свежест“, а по-претенциозните пиеха коняк на международната аерогара Шереметиево. И си лягахме да спим.

А на другата заран другояче: първо сядахме и пиехме вермут. После ставахме и измъквахме вчерашния кабел изпод земята и го изхвърляхме, защото той целият вече беше прогизнал, разбира се. А после — какво си мислите? — после сядахме да играем сантасе на пари. И лягахме да спим, преди да сме си довършили играта.

Рано заранта вече се будехме взаимно: „Льоха, ставай да играем сантасе!“, „Стасик, ставай да си доизиграем вчерашното сантасе!“ Ставахме, доизигравахме си сантасето. А после — още по тъмно, преди да сме куснали нито „Свежест“, нито вермут, грабвахме барабана с кабела и започвахме да го развиваме, за да може до другия ден да прогизне и да стане неизползваем. И чак след туй всеки се заемаше със свободното си време, защото всеки си има свои идеали. И после пак отначало.

Щом станах бригадир, максимално упростих този процес. Сега правехме така: единия ден играехме сантасе, на другия ден пиехме вермут, на третия пак сантасе, на четвъртия — пак вермут. А ония, с интелекта — те по цели дни киснеха на аерогара Шереметиево и си пиеха коняка. Барабана, естествено, не го пипвахме с пръст. Дори и да им предложех да пипнем барабана, те до един щяха да се разсмеят като богове, а после щяха да ми фраснат няколко юмрука по лицето, а подир туй щяха да се разотидат: едни да играят сантасе, други да пият вермут, а трети — „Свежест“.

И до едно време всичко вървеше превъзходно: ние веднъж месечно им пращахме социалистически обещания, а те два пъти месечно — заплатите. Ние, да речем, пишем: по случай предстоящата стогодишнина се задължаваме да сложим край на производствения травматизъм. Или пък: по случай славната стогодишнина обещаваме, че всеки шести от нас ще се учи задочно във висше учебно заведение… А какъв ти травматизъм, какви ти заведения, когато освен сантасето нищо друго не виждаме и сме общо пет човека?!

О, свобода и равенство! О, братство и готованство! О, сладост на безконтролността! О, най-блажено време в живота на моя народ — времето между отварянето н затварянето на магазините!

Отхвърлили срама и по-далечните грижи, водехме изключително духовен живот. Аз им разширявах кръгозора според силите си и на тях много им харесваше, когато им го разширявах: особено в случаите, когато ставаше дума за Израел и арабите. Тогава те изпадаха в абсолютен възторг — във възторг от Израел, във възторг от арабите и от Голанските възвишения най-вече. А Аба Ебан и Моше Даян не им излизаха от устата. Идват те, да речем, заранта и един пита друг: „Какво стана? Нинка от тринайсета стая даян ебан ли е?“ А той му отговаря със самодоволна усмивка: „Къде ще се дене, кучката с кучка? Разбира се, че е даян!“

А после (чуйте), а после, когато бяха научили от какво е умрял Пушкин, им дадох да прочетат „Славеевата градина“, поема от Александър Блок. Там в центъра на поемата, ако, разбира се, оставим настрана всички тия благоуханни рамене и неозарени мъгли, и розови кули с димни премени, там в центъра на поемата стои лиричен герой, уволнен от работа заради пиянство и неявяване на работа. Аз им казах: „Много навременна книга — им рекох, — ще ви бъде от полза, ако я прочетете.“ И какво стана? Прочетоха я. Но най-неочаквано тя им се отрази по невероятен начин: във всички магазини отведнъж изчезна всичката „Свежест“. Не знам защо, но сантасето бе забравено, вермутът бе забравен, международната аерогара Шереметиево бе забравена — и възтържествува „Свежест“, всички пиеха само свежест.

О, безгрижност! О, птички небесни, които не трупате в житници! О, облечени по-гиздаво от Соломон полски лилии! Те изпиха всичката „Свежест“ от спирка Долгопрудная до международната аерогара Шереметиево!

И чак тогава нещо ме озари: ама ти си направо диване, Веничка, ти си пълен глупак; спомни си, беше чел у не знам си кой мъдрец, че Господ Бог се грижи само за съдбата на принцовете, а грижата за съдбата на народите предоставя на същите тия принцове. А ти си бригадир и, следователно, „малък принц“. Къде е загрижеността ти за съдбата на твоите народи? Надниквал ли си в душите на тия нехранимайковци, в неразгадаемите души на тия нехранимайковци? Известна ли ти е диалектиката на сърцата на тия четирима п…вци? Ако ти беше известна, по-лесно щеше да проумееш какво общо има между „Славеевата градина“ и „Свежест“ и защо „Славеевата градина“ не се напасна нито със сантасето, нито с вермута докато с тях прекрасно се напасваха и Моше Даян и Аба Ебан!…

И тогава именно въведох прословутите си „индивидуални графици“, заради които най-накрая ме изритаха…

Новогиреево — Реутово

Да ви кажа ли какви бяха тия графици? Съвсем проста работа: на паус се изчертават с туш две оси — едната ос хоризонтална, другата вертикална. На хоризонталната се нанасят последователно всички работни дни от изминалия месец, а на вертикалната — количеството изпити грамове, преизчислени в чист алкохол. Вземаше се под внимание, разбира се, само изпитото през работно време и преди него, тъй като изпитото вечерта е величина за всички горе-долу константна и не може да представлява интерес за сериозния изследовател.

И тъй, след изтичането на месеца работникът идва при мен с отчет: еди-кой си ден са изпити еди-какво си и еди-колко си, на другия ден — еди-колко си и еди-какво си. А аз с черен туш и на пауса изобразявам всичко това във вид на красива диаграма. Ето, полюбувайте се, да речем, това е линията на комсомолеца Виктор Тотошкин:

А тога е Алексей Блиндяев, член на КПСС от 1936 г., изкукуригал х… сплескан:

А това вече е вашият покорен слуга, ексбригадирът на монтажниците от Междинни ретранслаторни станции, авторът на поемата „Москва — Петушки“:

Интересни линии, нали? Интересни дори и за най-повърхностния поглед. При един се получават Хималаи, Тирол, бакинският нефтодобивен район или дори горният край на Кремълската стена, която, впрочем, не съм виждал.

При друг — предутринен бриз по река Кама, тихо плискане на вълнички и отблясъци от светлината на фенерите. При трети — туптеж на гордо сърце, песен на буревестника и девета вълна. И всичко това — ако се заглеждаме само във външната форма на линиите.

А на онзи, който е любознателен (на мен, да речем), тези линии изплямпват всичко, което може да се изплямпа за човека и неговото сърце: всички негови качества, от сексуалните до деловите, всичките му кусури, делови и сексуални. И степента на неговата уравновесеност, и способността му да предателствува, и всички тайни на подсъзнателното, стига да има такива тайни. I

Сега аз разглеждах душата на всеки п… с голямо внимание, втренчено и от упор. Но не ги разглеждах кой знае колко дълго: един злочест ден от моето бюро изчезнаха всичките ми диаграми. Излезе, че тоя стар дръвник Алексей Блиндяев него ден изпращал в управлението нашето ново соцобещание, в което всички се кълняхме по случай предстоящата стогодишина да станем в личния си живот такива, каквито сме в производството, и, не знам дали от глупост, дали на пияна глава, сложил в същия плик и моите индивидуални графици.

Щом забелязах, че ги няма, обърнах една чаша и се хванах за главата. А там, в управлението, също — получили плика, хванали се за главите, обърнали по една чаша и още същия ден поели с „Москвич“ за разположението на нашия участък. Какво открили те, когато нахълтали в нашата канцелария? Нищо не открили, освен Льоха и Стасик. Льоха дремел на пода, свит на кълбо, а Стасик драйфал. Само за четвърт час всичко било решено: моята звезда, изгряла за четири седмици, залезе. Бях разпнат — точно трийсет дена след възнасянето ми. Само един месец между моя Тулон и моята Елена. Накъсо казано, разжалвали ме, а на моето място назначили Алексей Блиндяев, тоя вехт загубеняк. А той веднага след назначаването си се събудил и както лежал на пода, им поискал една рубла, те не му дали. Стасик престанал да драйфа и също им поискал една рубла — и на него не му дали. Пийнали си червено винце, качили се на своя „Москвич“ и си заминали.

И ето — тържествено обявявам: до края на живота си няма да предприема нищо, за да повторя моя печален опит в издигането. Оставам си долу и отдолу плюя на цялата ви обществена стълба. Да. На всяко стъпало от стълбата — по една храчка. За да се катери по нея, човек трябва да е първокласна чифутска мутра, педерюга, изкован от чиста стомана от главата до петите. А аз не съм от тях.

Както и да е — изритаха ме. Мен, склонния към размисли принц-аналитика, който с любов разгръщаше душите на своите хора, мен отдолу ме сметнаха за стачкоизменник и колаборационист, а отгоре — за диване с неуравновесена психика. Долните слоеве не искаха да ме гледат, а горните не можеха да споменат името ми, без да се разсмеят. „Властниците не можеха, а масите не искаха.“ Какво предвещава това, познавачи на същинската философия на историята? Точно така: още на първия аванс мен ще ме пре… по законите на доброто и красотата, а него ще ни го дават вдругиден, значи, вдругиден ще ме…

— Пппу…

— Кой каза „Пппу“? Ангели, вие ли казахте „Пппу“?

— Да, ние казахме. Пппу, Веня, срамота е да псуваш така!!

— Ама как да не псувам, кажете ми как! Цялата тази житейска дивотия така ме сломи, че от тоя ден насам не съм спрял да пия. Аз и преди туй кой знае колко често не си давах почивки, но във всеки случай поне запомнях какво пия и в каква последователност, а сега и туй не мога да си спомня… Всичко ми е на фази, всичко в моя живот върви някак на фази: ту не пия цяла седмица подред, ту после пия четирийсет дена, после пак четири дена не пия, а после пак шест месеца пия нон стоп… Та и сега…

— Разбираме, всичко разбираме. Обидили са те и твоето прекрасно сърце…

Да, да, него ден моето сърце цял половин час се бори с разсъдъка. Като в трагедиите на Пиер Корней, поета-лауреат: дългът се бори със сърдечното влечение. Само че при мен наопаки: сърдечното влечение се бореше с разсъдъка и дълга. Сърцето ми казваше: „Обидиха те, направиха те на л… Иди, Веничка, и се напий. Стани и иди да се напиеш като к…“ Така ми казваше моето прекрасно сърце. А разсъдъкът ми? Той мърмореше и упорствуваше: „Ти няма да станеш, Ерофеев, никъде няма да идеш и нито капка няма да изпиеш.“ А сърцето му отвръща: „Няма страшно, Веничка, няма страшно. Много не си струва да пиеш, няма смисъл да се напиваш като свиня: а изпий четиристотин грама, и толкоз.“ „Никакви грамове! — отсичаше разумът. — Ако чак толкоз ти се налага, иди и изпий три халби бира, а за грамове, Ерофеев, и през ум да не ти минава.“ А сърцето ми заскимтя: „Е, барем двеста грама. Е…

Реутово — Николское

е, барем сто и петдесет…“ И тогава разсъдъкът: „Е, добре, Веня — рече, — добре, изпий сто и петдесет, само че никъде недей ходи, стой си вкъщи…“

Как си мислите? Ще изпия сто и петдесет грама и ще ме свърти вкъщи? Ха-ха. От тоя ден насам пиех по хиляда и петстотин грама, за да си стоя вкъщи, и все пак не устисках. Защото на шестия ден дотам се наквасих, че изчезна границата между разсъдъка и сърцето и двамата в един глас взеха да ми повтарят: „Заминавай, заминавай за Петушки! В Петушки е твоето спасение и радостта ти, заминавай!“

Петушки е мястото, където птичките не млъкват ни деня, ни нощя, където ни зиме, ни лете не престава да цъфти жасминът. Първородният грях — може пък и да е бил сторен — там никого не тормози. Там дори на ония, които седмици наред пият като смокове, погледът им е бездънен и ясен…

Там всеки петък, точно в единайсет, на перона на гарата ме посреща това момиче с бели, та чак безцветни очи, тая най-любима измежду всички пачаври, тая дяволица с албиноска коса. А днес е петък и след по-малко от два часа ще стане точно единайсет и ще зърна нея, ще зърна гаровия перон и тоя безцветен поглед, в който няма капчица срам. Елате с мен — о, да знаете какво ще видите!…

А и какво ли съм изоставил там, откъдето тръгнах? Чифт дрипави партенки и работни гащи, едни плоски клещи и една пила, аванса и допълнителните разходи — това съм изоставил! А какво ме чака? На перона в Петушки? На перона ме чакат спуснати рижави мигли, полюшване на форми и плитка от тила до дупето. А след перона — зверобой и портвайн, блаженства и гърчове, възторзи и тръпки. Света Богородице, колко път има още до Петушки!

А по-нататък, отвъд Петушки, където се сливат небето и земята и вълчица вие на звездите, — там там има нещо съвсем друго, но същото: там в една окадена и въшлива къщурка неизвестен на албиноската, разцъфтява моят младенец, най-заобленият и най-кроткият от всички младенци. Той знае буквата „ю“ и срещу това очаква от мен лешници. Кой от вас на три годинки е знаел буквата „ю“? Никой, вие и сега не я знаете както трябва. А той я знае и срещу това не очаква никаква друга награда, освен чаша лешници.

— Помолете се за мен, ангели. Нека бъде светъл пътят ми, нека не се препъна в камък, нека видя града, за който съм се затъжил от толкова време. А сега — нека ми бъде простено — сега постойте тук да вардите куфарчето ми, ще мръдна за десет минути. Трябва да си пийна кубанска, за да не угася порива.

И ето че пак станах, прекосих половината вагон и стигнах до площадката.

И пиех вече не както пиех край Карачарово, не, сега пиех без повдигане и без сандвич, направо от шишето, навирил глава като пианист, и със съзнание за величието на онова, което тепърва започва, на което му предстои да стане.

Николское — Салтиковская

— Зле ще ти се отразят тия тринайсет глътки, — помислих си аз, докато правех тринайсетата глътка.

Нали си знаеш, че втората поред сутрешна доза. ако се пие направо от шишето, омрачава душата, нищо че макар и за малко, само до третата доза, изпита от чаша, но все пак я омрачава. На теб ли да ти го обяснявам?!

Нищо. Нека бъде светъл твоят утрешен ден. Нека твоето утре бъде още по-светло. Но защо се смущават ангелите, щом им заприказваш за радостите на перона в Петушки и след туй?

Какво си мислят те? Че там никой няма да ме посрещне ли? Или че влакът ще дерайлира? Или в Купавна ще ме свалят контрольорите? Или че някъде към сто и петия километър ще задрямам от пиенето и, сънен, ще ме удушат като момченце? Или ще ме заколят като момиченце? Защо ангелите се смущават и мълчат? Моето утре е светло. Да. Нашето утре е по-светло от нашето вчера и нашето днес. Но кой може да гарантира, че нашият другиден няма да е по-мрачен от нашия онзи ден?

— Точно така! Много добре го каза, Веничка. За нашето утре и така нататък. Много хубаво и смислено го каза, рядко говориш толкова хубаво и смислено.

И изобщо нямаш кой знае колко мозък в главата. На теб това ти е много добре известно. Бъди благодарен, Веничка, че поне душата ти побира повече от ума ти. Пък и за какво ти е ум, когато имаш съвест, а освен туй и вкус. Съвест и вкус — това е вече толкова много, че мозъкът става направо излишен.

А кога за пръв път си забелязал, Веничка, че си глупак?

— Ще ви кажа. Когато чух едновременно два полярни упрека наведнъж: че съм бил хем скучен, хем лекомислен. Защото ако е умен и скучен, човек никога не ще слезе до нивото на лекомислието. А ако е лекомислен и умен — не ще си позволи да бъде скучен. А аз, загубенякът, някак си съм можал да ги съчетая.

И да ви кажа ли защо? Защото съм душевно болен, но си трая. Защото откак се помня, само това върша — демонстрирам душевно здраве, всеки миг, и изразходвам за това всичките си (всичките без остатък) и умствени, и физически, и каквито щете сили. Затуй съм скучен. Всичко, за което говорите вие, всичко, което всекидневно ви занимава, на мен ми изглежда безкрайно далечно. Да. А мен кое ме занимава — за това никога и на никого няма да кажа нито дума. Може би от страх да не ме вземат за смахнат, може по някоя друга причина, но все пак — нито дума.

Спомням си, още много отдавна, когато в мое присъствие започваха да си говорят или да се препират за някаква глупост, аз казвах: „Ей, как ви се говори за такава глупост?!“ А на мен ми се чудеха и ми казваха: „Откъде-накъде ще е глупост? И това ако е глупост, тогаз кое не е глупост?“ А аз казвах: „О, не знам, не знам! Но има.“

Не твърдя, че сега истината вече ми е известна или че съм съвсем близо до нея. В никой случай. Но вече съм се доближил до нея на разстоянието, което е най-удобно за разглеждането й.

И аз гледам, и виждам, и затова съм скръбен. И не вярвам някой от вас да е мъкнал в себе си тая горчива попара; от какво е тази попара, трудно мога да ви кажа, а и все едно няма да ме разберете, но най-често из нея се срещат „скръбта“ и „страхът“. Нека ги наречем така. Та най-често из нея се срещат „скръбта“ и „страхът“, а освен туй немотата. И всеки ден още от заранта „моето прекрасно сърце“ смърди на тази попара и се къпе в нея до вечерта. При други, знам го, при други това се случва, ако някой внезапно умре, ако най-необходимото същество на света внезапно вземе, че умре. Но при мен то е вечно. Поне това разберете!

Как да не съм скучен и как да не пия кубанска?! Заслужил съм това право. По-добре от вас знам, че „мировата скръб“ не е фикция, пусната в обръщение от старите литератори, защото аз самият я нося в себе си и знам какво представлява тя, и не искам да го крия. Човек трябва да свикне смело, право в очите на другите, да говори за ценните си качества. Кой друг, ако не самите ние, знае колко сме симпатични?

Например: виждали ли сте „Безутешна мъка“ на Крамской? Има си хас да не сте я виждали. Та ако на нея, на тази вцепенена княгиня или болярка, някоя котка й събори в тоя миг на пода нещо такова — е, филджан от севърски порцелан или, да речем, й накъса на парченца някой невероятно скъп пеньоар, — какво ще направи тя? Би ли седнала да се вайка и да пляска с ръце? Никога не би седнала, защото всичко това за нея е дреболия, защото за ден ли, за три ли, но сега тя е „над всякакви пеньоари, и всякакви порцелани“!

И какво излиза? Скучна ли е тази княгиня? Тя е невъзможно скучна и има си хас да не е скучна! Лекомислена ли е тя? Крайно лекомислена!

И аз съм същият. Сега разбрахте ли защо съм по-тъжен от всички пропаднали пияници? Защо съм по-несериозен от всички идиоти, но и по-мрачен от най-големия мизерник? Защо съм и глупак, и демон, и дърдорко едновременно?

Баш ми е драго, че всичко разбрахте. Да пием за разбирателството — сега всичкия тоя остатък от кубанската незабавно ще го изпием направо от шишето.

Вижте как се прави това!…

Салтиковская — Кучино

Остатъкът от кубанската още напираше нагоре съвсем близо до гърлото ми и затуй когато ми казаха от небесата:

— Защо доизпи всичко, Веня? Това е твърде много…

Аз от задух едвам можах да им отговоря:

— По цялата земя… по цялата земя, от Москва, та чак до Петушки — не съществува нищо такова, което за мен да е твърде много… И защо се плашите за мен, небесни ангели?…

— Страх ни е, че ти пак…

— Че пак ще почна да псувам ли? О, не, не, аз просто не знаех, че постоянно сте с мен, иначе и преди това нямаше да… С всяка изминала минута аз съм все по-щастлив и ако сега пропсувам, моите ругатни ще ви прозвучат някак щастливо, като стихотворения от немски поети: „Вървете под дъгата!“ или „Ще ви дам аз на вас едни бисери!“, но нищо повече… Колко сте ми глупавички!

— Не, не сме глупавички, просто ни е страх, че пак няма да стигнеш…

— Докъде няма да стигна?!… До тях, до Петушки ли няма да стигна? До нея ли няма да стигна? До моята разблудна царкиня с очи като облаци ли?… Колко сте ми смешни…

— Не, не сме смешни, страх ни е, че до н е г о няма да стигнеш и той ще остане без лешници…

— Стига бе! Докато съм жив… Недейте така! Миналия петък — вярно, миналия петък тя не ме пусна да ида при него… Бях се скапал, ангели, миналия петък, зазяпах се в белия й корем, кръгъл като небето и земята… Но днес — ще стигна, освен ако не пукна, убит от съдбата… По-точно казано — не, днес няма да стигна, днес ще бъда у нея, до заранта ще паса между лилиите, ама утре…

— Горкото момче… — въздъхнаха ангелите.

— „Горкото момче“ ли? Защо да е „горкото“? А я ми кажете, ангели, ще бъдете ли с мен чак до Петушки? А? Няма ли да отлетите?

— О не, чак до Петушки не можем… Ще отлетим, щом ти се усмихнеш… Днес още нито веднъж не си се усмихнал. Щом се усмихнеш за първи път — ще отлетим… И вече ще сме спокойни за теб…

— И там, на перона, ще ме посрещнете, нали?

— Да, там ще те посрещнем…

Прелестни същества са тия ангели! Само че откъде-накъде „горкото момче“? Хич не е горко. Младенец, който знае буквата „ю“ като петте си пръста, младенец, който обича своя баща като самия себе си, — нима се нуждае от жалост?

Е, вярно, беше се поразболял по-миналия петък и всички там бяха се разтревожили заради него… Но нали веднага започна да оздравява — щом ме видя!… Да, да… Боже милостиви, направи така, че нищо да не му се е случило и никога нищо да не му се случва!…

Направи така, Господи, че той, дори ако падне от стълбището или от някое дърво, да не си счупи, нито крак, нито ръка. Ако види нож или бръснач, нека не си играе с тях, намери му други играчки. Господи. Ако майка му започне да пали пещта — той много обича да гледа как майка му пали пещта, дръпни го настрана, ако можеш. Призлява ми, като си помисля, че той ще се опари… А дори и ако се разболее, — нека щом ме зърне, веднага да почне да оздравява…

Да, да, когато предния път пристигнах, ми казаха: той спи. Казаха ми: болен е и лежи с температура. Аз пиех лимонена водка до креватчето му и ме оставиха насаме с него. Той наистина имаше температура и дори трапчинката на бузата му пареше, и ми се стори странно, че дори ей такова нищожество може да вдигне температура…

Изпих три водни чаши лимонена водка, преди той да се събуди и да погледне мен и четвъртата чаша в ръката ми… Аз дълго си приказвах с него и му рекох:

— Знаеш ли какво, момче? Недей умира… Помисли си (нали вече рисуваш буквите, значи, можеш да мислиш): много глупаво е да умреш, когато знаеш само буквата „ю“ и нищо друго не знаеш. … Поне разбираш ли, че това е глупаво?

— Разбирам, татко…

Ама как го каза! И всичко, което ми казват те — вечно живущите ангели и вечно умирающите деца, — всичко това е толкова важно, че аз изписвам думите им с шпациран курсив, а всичко, което казваме ние, — със ситни буквички, защото то е повече или по-малко дивотия. „Разбирам, татко!“…

— Ти ще се оправиш, момчето ми, и пак ще танцуваш под звуците на моята „прасешка фарандела“ — помниш ли я? Когато беше на две годинки, ти я танцуваше. Музиката от баща ти и текстът също от него. „Едни такива мили дяволченца смешни ме щипят и ме драскат по коремчето…“ А ти, подпрял едната си ръка на хълбока и размахвайки с другата носна кърпичка, подскачаше като малък глупак… „От февруари хленчех и се гърчех, а в края на август хвърлих топа а-аз…“ Ти обичаш ли татко си, момче?

— Много го обичам…

— Затуй недей умира… Когато не умреш и оздравееш, пак ще ми изтанцуваш нещо… Само че не, фаранделата няма да я танцуваме. Там има едни думи, които не са много уместни. „А в края на август хвърлих топа аз…“ Не върви. Много по-подходяща е друга: „Раз-два-бързо-се-обувай-как-не-те-е-срам-да-спиш?“ Имам особени причини да обичам тази гнусотия…

Доизпих си четвъртата чаша и се изпритесних:

— Когато теб те няма, момчето ми, аз съм съвсем самотен… Разбираш ли?… Ходил ли си в гората това лято, а? Сигурно си спомняш какви са боровете там?… И аз съм като бор… Един такъв дълъг-дълъг и самотен-самотен-самотен, и аз съм същият… Той е като мен — гледа само към небето, а какво има под краката му — не вижда и не ще да види… Той е такъв зелен и вечно ще е зелен, докато рухне. И аз — докато не рухна, вечно ще съм зелен…

— Зелен — повтори младенецът.

— Да вземем, например, глухарчето. То все се клатушка и се проскубва от вятъра, и е тъжно да го гледа човек… Вземи мен: нима аз не се проскубвам? Нима не ти е противно да гледаш как аз по цели дни се проскубвам ли, проскубвам?…

— Противно ми е — повтори след мен младенецът и се заусмихва блажено…

Та и аз сега: сещам се за неговото „Противно ми е“ и се усмихвам, също блажено. И виждам: отдалеч ми кимат ангелите — и отлитат от мен, както бяха ми обещали.

Кучино — Железнодорожная

Но по-напред все пак за нея. Отначало за нея! Да я видя на перона, с плитката от дупето до тила, и от вълнение да се изчервя и да пламна, и да се напия до просване и да паса, да паса между лилиите точно толкова, колкото трябва, за да изнемощея до смърт!

Донеси ми гривни, огърлици,

свила, кадифе, елмази, бисер,

искам да се облека като кралица,

днеска моят крал от път се връща.

Това момиче изобщо не е момиче! Тази чародейка не е момиче, а балада ла бемол мажор! Тази жена, тази рижава курветина не е жена, а вдъхновение. Ще ме попитате: откъде я изнамери, Веничка, и откъде се е взела тя, тая рижава кучка? И може ли в Петушки да има нещо свястно?

— Може! — ви казвам аз и го казвам толкова гръмогласно, че се раздрусват и Москва, и Петушки. — В Москва — не, в Москва не може да има, а в Петушки — може! Какво от туй, че е „кучка“? Ама каква хармонична кучка! А ако ви е интересно къде и как съм я изнамерил, ако ви е интересно — слушайте, безсрамници, всичко ще ви разкажа.

В Петушки, както вече ви рекох, жасминът не прецъфтява и птичата песен не млъква. Та и него ден, точно преди дванайсет седмици, имаше птички, имаше и жасмин. А освен това имаше рожден ден не помня вече кой. И освен това имаше сума пиене — я десет, я дванайсет, я направо двайсет и пет бутилки. И имаше всичко, което може да му се доще на човек, който е изпил толкова много концентрат: тоест абсолютно всичко, от наливна бира до бутилкова. А още, ще попитате вие, а още какво имаше?

— Имаше още двама авери и имаше три мацки със събрани очи, коя от коя по-пияни, и гуляй, и бъркотия. Друго комай нямаше.

И аз разреждах и пиех, разреждах руска водка и жигульовска бира и гледах тия „тричките“ и прозирах нещо в тях. Какво именно прозирах в тях, не мога да кажа, а поради тая причина разреждах и пиех, и колкото повече прозирах в тях това „нещо“, толкова по-често разреждах и пиех, и това ми помагаше да прозирам още по-остро.

Само че ответно прозрение усетих само в една от тях, само в една! О, рижави мигли, по-дълги от космите по вашите глави! О, невинни зъркели! О, тази белота, преминаваща в белезникавост! О, магьоснически и гълъбови криле! — Та вие ли сте били Ерофеев? — и се понаведе към мен, и притвори мигли, и ги разтвори…

— Ами да! Има си хас да съм някой друг!

О, хармонична! Как се е досетила?

— Четох нещо от вас. И знаете ли: никога и през ум не би ми минало, че на петдесетина страници може да се натрупат толкова много дивотии. Това е свръх човешките сили!

— Чак пък свръх! — Поласкан, аз си разредих и пийнах. — Ако искате, още повече ще натрупам! Свръх ония!…

Е — оттам започна всичко. Тоест започна загубата на паметта: тричасова дупка. Какво съм пил? Какво съм приказвал? Може би тая дупка нямаше да я има, ако бях пил, без да разреждам. Но както и да е — свестих се след близо три часа, и ето в какво положение се свестих: седя на масата, разреждам и пия.

И освен нас двамата — жива душа няма. И тя — до мен, присмива ми се като благодатно детенце. Помислих си: „Нечувана! Това е жена, чиято гръд до днес е била мачкана само от предчувствия. Това е жена, на която преди мен никой дори пулса й не е пипвал. О, блажен сърбеж и в душата, и навсякъде!“

А тя взе, че обърна още сто грама. Стоешком ги изпи, отметна глава като пианистка. А след като ги изпи, издиша от себе си всичко, всичко свято, скрито в нея, всичко издиша. А после се закърши като шафрантия и започна вълнообразни движения с бедрата — и всичкото това с такава пластика, че не можех да я гледам без потрес…

Вие, естествено, ще запитате: „И какво, Веничка?“ Тя……? Какво да ви отговоря. То се знае, че тя. ……! Тя направо ми каза: „Искам властно да ме прегърнеш с дясната си ръка!“ Ха-ха. „Властно“ и „с дясната ръка“?! — а аз вече толкова се бях насвяткал, че не властно да я прегърна ами искам да я пипна с пръст — и не мога, все не я уцелвам.

— Голяма работа! Върти си едрите балдъри — помислих си аз, след като си разредих и пийнах. — Върти ги, прелъстителко! Върти ги, Клеопатро! Върти ги, наснована к…, съсипала сърцето на поета! Всичко, което имам, всичко, което, може би, имам, го хвърлям днес на белия олтар на Афродита!

Така си мислех аз. А тя се смееше. А тя дойде до масата и изпи на екс още сто и петдесет, защото беше съвършена, а съвършенството не знае граници…

Железнодорожная — Чорное

изпи ги — и хвърли от себе си нещо излишно. „Ако го е хвърлила — помислих си аз, — ако след това излишно хвърли и долните дрехи — ще се разтресе земята и камъните ще проплачат.“

А тя ми каза: „Е, какво ще речеш, Веничка, хубави ли са ми ……?“ А аз, смазан от желанието, очаквах греха и дишах тежко. Казах й: „Точно трийсет години живея на този свят… но никога досега не съм виждал на някого толкова добре да са му …!“

Ами сега? Деликатно-нежен ли да бъда? Или пленително-груб? Дявол знае, аз никога не съм наясно в кой миг как да постъпвам с пияна жена… Дотогава — да ви кажа ли? — дотогава зле ги познавах, и пияните, и трезвите. Мисълта ми се устремяваше след тях, но щом се устремеше — сърцето ми спираше в уплаха. Помисли — имах, но нямах намерения. А когато се появяваха намеренията — помислите изчезваха и макар че сърцето ми се устремяваше подир тях, в уплаха се спираше мисълта ми.

Бях противоречив. От една страна, харесваше ми, че те имат талия, а ние нямаме никаква талия, това будеше в мен — как да го нарека? „Нега“ ли, а? Ами да, това будеше в мен нега. Но, от друга страна, нали те са заклали Марат с джобно ножче, а Марат е бил Неподкупен, и не е било редно да го колят? Самият този факт вече убиваше всякаква нега. От една страна, на мен като на Карл Маркс ми допадаше тяхната слабост, тоест, да речем, налага им се да пикаят клекнали, това ми допадаше, това ме изпълваше с — как да го нарека? с нега ли? — Ами да, с нега ме изпълваше. Но, от друга страна, нали те са гърмели и… с барабанлия?! Това пак убиваше негата: клякай, като ти се кляка, ама защо трябва да гърмиш и… с барабанлия? И би било смешно след всичко това да си говорим за нега. Но аз се отвлякох.

И тъй, какъв да бъда сега? Страховит или пленителен?

Тя, тя направи вместо мен моя избор, като се просна по гръб и ме помилва по бузата с кълката си. Това звучеше и като окуражаване, и игра, и като лека плесница. И като въздушна целувка — и нещо такова се долавяше. И после — тая мътна, тая мастийска белота на зениците повече от бълнуване и седмо небе! И като небе и земя — коремът й. Щом го зърнах, насмалко не се разридах от вдъхновение, пара се вдигна от мен. И всичко се обърка: и розите, и лилиите, и обграденият от ситни къдрици — целият — влажен и потрепващ вход на Рая, и лудостта, и рижавите мигли! О, безсрамни зъркели! О, блуднице с очи като облаци! О, сладък пъп!

Всичко се обърка, само за да започне, за да се повтаря отново и отново всеки петък и да не излиза от сърцето и главата ми. И знам: днес ще е същото, същото опиянение и същото душевадство…

Вие ще ми кажсте: ама какво, Веничка, да не мислиш, че ти си й едничкият такъв душевадец?

Не е моя работа! А още по-малко — ваша! Нищо че не ми е вярна. Старостта и верността оставят по муцуната бръчки, а аз не искам, например, по муцуната й да има бръчки. Нищо че не ми е вярна, не е съвсем „нищо“, разбира се, но все пак нищо. За сметка на това тя цялата е изтъкана от нега и аромати. Тя не става за стискане, нито за бой, нея трябва да я вдишва човек. Веднъж се опитах да преброя всичките й съкровени извивки и не можах да ги преброя — стигнах до двайсет н седем и толкова се ошашавих от възбуда, че изпих една зубровка и зарязах броенето, преди да съм го довършил.

Но най-красиви са й ръцете от рамото до лакътя, разбира се. Особено когато ги размърдва и се смее възторжено, и казва: „Ех, Ерофеев, к… мръсен!“ О, дяволица! Такава като нея можеш ли да не я вдишваш?

Случваше се, разбира се, случваше се и тя да стане отровна, но всичко това са глупости, всичко това е за самоотбрана и за не знам си какви други женски нужди — аз тия работи слабо ги загрявам. Във всеки случай, когато я опознах както трябва, разбрах, че това, което съм вземал за отрова, е малини със сметана. Един от петъците, например, когато бях се размекнал от зубровката, й казах:

— Слушай, хайде до края иа живота си да сме все заедно! Ще те закарам в Любня, ще те облека в пурпур и пресукан визон, аз ще изкарвам допълнително от касичките на телефонните автоматти, а ти ще обоняваш нещо — лилии, да речем. Тръгваме ли?

А тя мълком насочи към мен кукиш. В изнемога го поднесох към ноздрите си, въздъхнах и се разплаках:

— Но защо?… Защо?…

Тя ми показа втория кукиш. И него поднесох, зажумях и пак се разплаках:

— Но защо? Заклинам те — отговори ми: защо???

Тогава именно и тя се разрида и увисна на врата ми:

— Луд човек! Много добре знаеш защо! Знаеш защо, пияницо!

И след това кажи-речи всеки петък се повтаряше едно и също: и тия сълзи, и тия кукиши. Но днес нещо ще се реши, защото днешният петък е тринайсетият поред. И аз все повече се приближавам до Петушки. Света Богородице!…

Чорное — Купавна

Закрачих по площадката страшно развълнуван и запуших цигара от цигара…

— И след всичко това ще ми разправяш, че си бил самотен и неоценен? Ти, надареният с такава душа, която така се раздава. Ти, който имаш такава в Петушки! И такъв отвъд Петушки!… Ти ли си самотен?…

— Не, не, вече не съм самотен, вече съм оценен, от дванайсет седмици съм оценен. Миналото отмина. Виж, когато навърших двайсет години, тогава бях безнадеждно самотен. И на рождения си ден бях унил. Дойде ми на гости Юрий Петрович, дойде Нина Василевна, донесоха ми бутилка столичная и една консерва постни сарми — и такъв самотен, такъв невъзможно самотен си се сторих сам на себе си покрай тия сарми, от тази столичная, че без да ми се плаче, заплаках…

А когато навърших трийсет, миналата есен? А когато навърших трийсет, денят беше унил като деня на двайсетата ми годишнина. Дойдоха ми на гости Боря с някаква смахната поетеса, дойдоха Вадя с Лида, Ледик с Володя. И ми донесоха — какво ми донесоха? Две бутилки столичная и две консерви пълнени домати. И такова отчаяние, такава мъка ме налегна покрай тия домати, че ми се доплака — но тоя път не можах…

Значи ли това, че през тия години съм станал по-малко самотен? Не, не значи. Тогава значи ли това, че за десет години душата ми е загрубяла? Или че сърцето ми се е ожесточило? Също не значи. По-скоро дори наопаки, но за плач — все едно не заплаках…

Защо ли? Аз като че ли ще мога да ви обясня това, ако намеря някоя подходяща аналогия в света на прекрасното. Да речем, така: ако един кротък човек изпие седемстотин и петдесет, той ще стане буен и радостен. А ако добави още седемстотин? Ще бъде ли още по-буен и по-радостен? Не, пак ще стане кротък. Ако го гледаш отстрани, дори може да ти се стори, че е изтрезнял. Но значи ли това, че е изтрезнял? Ни най-малко: той вече е пиян като свиня, затуй е кротък.

Същото е и с мен: не съм станал по-малко самотен през тия трийсет години, нито сърцето ми е загрубяло — съвсем наопаки. А ако ме погледнете отстрани — разбира се…

Не, от сега нататък ми се живее! Хич не е скучно да се живее! Скучно им е било да живеят само на Николай Гогол и на цар Соломон. Щом сме изкарали трийсет години, трябва да се опитаме да изкараме още трийсет, да, да. „Човекът е смъртен“ — такова е моето мнение. Но щом сме се родили — няма накъде, редно е да поживеем. „Животът е прекрасен“ — такова е моето мнение.

Знаете ли още колко много тайни има на тоя свят, колко неизследвани явления и какъв простор се разкрива пред оногова, когото го влекат към себе си тези тайни! Да вземем един съвсем прост пример поради какво, ако вчера си изпил, да речем, седемстотин и петдесет, а заранта не си имал сгода да пийнеш, за да се оправиш — служебни задължения и тем подобни — и чак късно подир обед, след като си се тормозил шест или седем часа, изпиваш най-сетне, за да си облекчиш душата (е, колко ще изпиеш? Е, да допуснем, сто и петдесет грама), — защо на душата ти не й олеква? Гаденето, което те е съпътствувало от сутринта, от тия сто и петдесет грама се измества от гадене от друга категория, от срамежливо гадене, бузите ти стават пурпурни, а под очите ти е толкова синьо, като че ли предния ден изобщо не си пил своите седемстотин и петдесет, а като че ли предния ден вместо това цяла вечер са те били по мутрата? Защо?

Ще ви кажа защо. Защото този човек е станал жертва на своите шест или седем служебни часа. Човек трябва да си подбира работата, лоши работи няма. Срамни професии няма, длъжни сме да уважаваме всяко призвание. Нужно е, щом се събудиш, незабавно да изпиеш нещо, дори не, щях да ви излъжа, не „нещо“, а тъкмо от онова, което си пил вчера, и да го пиеш с паузи от четирийсет — четирийсет и пет минути, така че до вечерта да изпиеш с двеста и петдесет грама повече, отколкото предния ден. И тогаз нито ще ти се гади, нито ще изпитваш срам, и ти самият ще си такъв белолик, като че ли вече половин година не са те били по мутрата.

Виждате ли — колко загадки има в природата, съдбоносни и радостни, колко много бели петна навсякъде!

А тази празноглава младеж, нашата смяна; която сякаш изобщо не забелязва тайните на битието. На нея и липсват замах и инициатива, и аз изобщо се съмнявам имат ли те, всички до един, нещо в главите. Какво може да е по-благородно например от експериментирането със себе си? Аз на техните години правех така: вечерта в четъвртък изпивах на един дъх три литра и половина бира с водка — изпивах я и си лягах да спя, без да се събличам, с едничката мисъл ще се събудя ли в петък заранта, или няма да се събудя.

И все пак заранта в петък не се събуждах. А се събуждах в събота заранта, и вече не в Москва, а под насипа на железопътната линия в района на Наро-Фоминск. А после — а после с усилие си припомнях и трупах факти, а след като ги натрупвах, ги съпоставях. А след като ги съпоставех, започвах пак да ги възстановявам с напрягане на паметта и с всепронипкващ анализ. А после преминавах от съзерцаване към абстрахиране; с други думи, много вглъбено си пийвах нещо за оправяне и най-сетне научавах къде все пак се е дянал петъкът.

Кажи-речи от малък, от ранни младини, любимата ми дума беше „дерзание“ и — Господ ми е свидетел как дерзаех! Ако вие дръзнете да дерзаете като мен — чака ви мозъчен удар или парализа. Или дори не: ако вие дерзаехте така, както аз дерзаех на вашите години, една прекрасна сутрин щяхте да вземете и да не се събудите. А аз се събуждах, почти всяка заран се събуждах и пак започвах да дерзая…

Например: към осемнайсетата си година или някъде там забелязах, че от първата доза до петата включително възмъжавам, тоест възмъжавам непреодолимо, ала, като се започне от шестата

Купавна — 33-ти километър

та до деветата включително — се размеквам. Дотам се размеквам, че от десетата затварям очи също толкова непреодолимо. И знаете ли какво си мислех поради наивност? Мислех си: трябва да си наложа с волево усилие да превъзмогна дрямката и да изпия единайсетата доза — тогава, може би, ще настъпи рецидив на възмъжаването. Само че не. Никакви рецидиви, опитвах.

Блъсках си главата над тази загадка цели три години, ежедневно си я блъсках, и все пак ежедневно след десетата заспивах.

А всичко излезе толкова просто: оказа се, че ако вече сте изпили петата, трябва и шестата, и седмата, и осмата, и деветата да ги изпиете наведнъж, на един дъх — но да ги изпиете идеално, тоест да ги изпиете само във въображението си. С други думи, от вас се иска с едно волево усилие, на един дъх — да не изпиете нито шестата, нито седмата, нито осмата, нито деветата.

А след като направите пауза, да пристъпите направо към десетата, и също както деветата симфония на Антонин Дворжак, и фактически девета, условно бива наричана пета, по същия начин и вие: условно наречете десета своята шеста и бъдете сигурен: сега вече безпрепятствено ще възмъжавате още от шестата (десетата), та чак до двайсет и осмата (трийсет и втората) — тоест ще възмъжавате до онази граница, след която започват безумието и свинщината.

Не, честна дума, презирам поколението, което иде след нас. То ми вдъхва отвращение и ужас. Максим Горки за тях песен няма да изпее, хич да не се надяват. Не твърдя, че ние на техните години сме мъкнели на гърба си цял товар от светини. Опазил ме Господ! — светини имахме съвсем малко, но за сметка на това на колко много неща не смеехме да плюем, а те са плюли на всичко.

Защо те да не се заемат със следното: аз на техните години пиех с големи антракти — попия-попия — престана, попия-попия — пак престана. Затова не се наемам да кажа по-одушевена ли е сутрешната депресия, ако ти стане ежедневен навик, тоест ако от шестнайсетгодишен пиеш по четиристотин и петдесет грама в седем часа подир обед. Разбира се, ако някой ми върне младините и започна живота си отначало, аз, разбира се, бих опитал, — но те! Те!…

И само това да е! А колко неизвестност таят в себе си други сфери от човешкия живот. Представете си например: единия ден от заранта до вечерта пиете изключително чиста водка, и нищо повече, а на другия ден — изключително червени вина. Първия ден към полунощ сте като обезумял. Към полунощ сте толкова пламенен, че момите могат да ви прескачат през нощта срещу Еньовден. И, то се знае, после има да съжаляват, че са ви прескачали, след като вие от заранта до късна нощ сте пили изключително чиста водка.

А ако от заранта до късна нощ сте пили само червени вина с висок градус? Момите хич няма да ви прескачат през нощта срещу Еньовден. Дори наопаки — ще седне някоя мома през нощта срещу Еньовден, а вие изобщо няма да можете да я прескочите, да не говорим за нещо повече. Разбира се, при условие, че от заранта до вечерта сте пили само червено!…

Да, да! А колко примамливи са експериментите в тясно специалните области! Да речем, хълцането. Глупавият ми земляк Солоухин ви вика в гората да берете мариновани млечници. Плюйте на маринованите му млечници! По-добре се заемете с хълцането, тоест с изследването на пиянското хълцане в неговия математически аспект…

— Ама моля ви се! — ми викат отвсякъде. — Нима на тоя свят, освен това, няма нищо такова, което би могло!…

— Точно така е: няма! — викам аз във всички посоки. — Няма нищо такова, което би могло! Не съм глупак, разбирам, че на тоя свят съществуват психиатрията, извънгалактическата астрономия, всичко това е така!

Ала всичко това — не е наше, всичко това са ни го натрапили Петър Велики и Дмитрий Кибалчич, а нашето призвание е съвсем другаде! Там, където ще ви заведа, ако не се опъвате! Ще ми кажете: „Това призвание е измамно.“ А аз ще ви кажа и пак ще ви повторя: „Няма измамни призвния, трябва да уважаваме всяко призвание.“

И бабината ви, най-сетне! По-добре оставете на янките извънгалактическата астрономия, а на германците — психиатрията. Нека разните загубеняци като испанците си ходят на тяхната корида да зяпат, нека подлецът африканец си строи своята Асуанска язовирна стена, нека я строи, подлецът, все едно вятърът ще я издуха, нека й приседне на Италия нейното глупашко белканто, нека!…

А ние, повтарям, да се заемем с хълцането.

33-ти километър — Електроугли

За да започнем неговото изследване, трябва, разбира се, да го предизвикаме: или ан зих (термин на Емануил Кант), тоест да го предизвикаме в самите себе си, — или пък да го предизвикаме в друг човек, но в наш интерес, тоест фюр зих. Термин на Емануил Кант. Най-добре е, естествено, и ан зих, и фюр зих, а именно по, следния начин: два часа подред пийте някакъв концентрат: старка или зверобой, или ловджийска. Пийте с водни чаши, по една водна чаша през половин час, като по възможност избягвайте мезетата. Ако на някого му е трудно, може да си позволи минимално замезване, но с нещо съвсем непретенциозно: не много пресен хляб, хамсия с пикантни подправки, просто солена хамсия, хамсия с доматен сос.

А после — направете едночасово прекъсване. Нищо не яжте, нищо не пийте; отпуснете мускулатурата си и не се напрягайте.

И сам ще се убедите: към края на този час то ще започне. Когато изхълцате за пръв път, ви учудва внезапността на неговото начало; после ви учудва неотвратимостта на втория път, на третия път ет цетера. Но ако не сте глупак, час по-скоро престанете да се учудвате и се заловете за работа: записвайте на хартия в какви интервали ви спохожда вашето хълцане — в секунди, разбира се:

— осем — тринайсет — седем — три — осемнайсет.

Опитайте се, естествено, да откриете тук каквато и да е периодичност, макар и най-приблизителна, опитайте се, ако все пак не сте глупак, опитайте се да изведете някоя формула, за да предскажете поне криво-ляво продължителността на следващия интервал. Моля. Животът все едно ще обърне с краката нагоре всички ваши телешки предположения:

— седемнайсет — три — четири — седемнайсет — една — двайсет — три — четири — седем — седем — седем — осемнайсет.

Казват, че вождовете на световния пролетариат, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, грижливо били изучили схемата на обществените формации и въз основа на това можали да предвидят доста неща. Но тук те биха били безсилни да предвидят поне нещичко. Вие сте навлезли по лично ваш каприз в сферата на фаталното — примирете се и имайте търпение. Животът ще посрами и елементарната ви, и висшата ви математика:

— тринайсет — петнайсет — четири — дванайсет — четири — пет — двайсет и осем.

Не липсва ли по същия начин в смяната на възходи и сгромолясвания, на възторзи и беди на всеки отделен човек и най-малкият намек за подреденост? Не се ли редуват пак така безредно в живота на човечеството неговите катастрофи? Законът е над всички ни. Хълцането е над всеки закон. И както ни е поразило преди малко — нито ще предскажете, нито ще предотвратите:

— двайсет и две — четиринайсет — край. И тишина.

И в тази тишина вашето сърце ви казва: то е неизследваемо, а ние сме безпомощни. Напълно сме лишени от каквато и да било свобода на волята, завладени сме от произвол, който няма име и спасение от който също няма.

Ние сме разтреперани твари, а т о е всесилно. Т о, тоест Божията Десница, която е вдигната над всички нас и пред която не искат да сведат глави само кретените и ментарджиите. Т о й не може да бъде проумян, а следователно, Т о й съществува.

И така, бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ви Отец.

Електроугли — 43-ти километър

Да. Повече пийте, по-малко замезвайте. Това е най-добрият цяр срещу самомнението и повърхностния атеизъм. Погледнете хълцащия безбожник: той е разсредоточен и тъмнолик, той се измъчва и е безобразен. Обърнете му гръб, плюйте и погледнете мен, когато започна да хълцам: вярващ в предопределението и изобщо непомислящ за каквото и да било противоборство, аз вярвам в това, че Той е всеблаг, затова и аз самият съм благ и грейнал.

Той е всеблаг. Той ме води от страданията — към светлината. От Москва — към Петушки. През мъките на Курската гара, през пречистването в Кучино, през бляновете в Купавна — към светлината и Петушки. Дурх лайден — лихт!

Закрачих по площадката, обзет от още по-страшно вълнение. И пушех ли, пушех. И изведнъж — ярка мисъл като мълния порази мозъка ми:

— Какво ли още да изпия, за да не угася и т о я порив? Какво да изпия во Име Твое?…

Ужас! Нямам нищо, което да е достойно за Теб. Кубанската е такъв боклук! А руската — смешно е пред Теб да отварям дума за руската. И розовото с повишен градус по рубла и трийсет и седем! Боже!

Не, ако днес се добера до Петушки — невредим, — ще създам коктейл, който бих могъл, без да се срамувам, да пия в присъствието на Бога и на хора, в присъствието на хора и в името на Бога. Ще го нарека „Йордански струи“ или „Витлеемска звезда“. Ако в Петушки забравя за това — подсетете ме, ако обичате.

Не се смейте. Аз имам богат опит в създаването на коктейли. По цялата земя от Москва до Петушки до ден днешен пият тези коктейли, без да знаят името на автора им, пият „Ханаански балсам“, пият „Сълзата на комсомолката“ и добре правят, че ги пият. Не можем да чакаме милости от природата. А за да ги вземем от нея, трябва, естествено, да знаем точните им рецепти: ако искате, ще ви дам тези рецепти. Слушайте.

Да пиеш просто водка — дори и направо от шишето — в това няма нищо друго, освен измъчване на духа и суета. Да смесиш водка с одеколон — в това има известен каприз, но няма никакъв патос. А, виж, да изпиеш една водна чаша „Ханаански балсам“ — в това има и каприз, и идея, и патос, а на всичко отгоре и метафизичен намек.

Кой компонент на „Ханаански балсам“ ценим най-много? То се знае, че спирта за горене. Но нали спиртът за горене, бидейки само обект на вдъхновението, сам по себе си напълно е лишен от това вдъхновение. Кое в такъв случай ценим най-вече в спирта за горене? Естествено: голото вкусово усещане. А още повече пък, вонята, която той излъчва. А за да се нюансира тази воня, е нужна поне частица благоухание. По тази причина в спирта за горене се добавят в пропорция 1:2:1 луксозна бира, най-добре останкинска или сенатор, и пречистена политура.

Излишно е да ви напомням как се пречиства политурата, това и децата го знаят. Защото никой в Русия не знае от какво е умрял Пушкии, а как се пречиства политура — всеки знае.

Накъсо казано, записвайте си рецептата на „Ханаански балсам“. Веднъж живеем и е редно да живеем така, че да не допущаме грешки в рецептите:

Спирт за горене — 100 г

Луксозна бира — 200 г

Политура пречистена — 100 г

И тъй, имате пред себе си „Ханаански балсам“ (простолюдието го е нарекло „сребърна лисица“) — течността наистина има черно-кафяв цвят, притежава умерен градус и траен аромат. Това вече е дори, не аромат, а химн. Химн на демократичната младеж. Точно така, защото в изпилия този коктейл назряват вулгарност и тъмни сили. Колко пъти съм наблюдавал това!…

А за да се преотврати поне донякъде назряването на тези тъмни сили, има два начина. Първо, да не се пие „Ханаански балсам“, а второ, да се пие вместо него коктейлът „Духът на Женева“.

В него няма нито капка благородство, но има букет. Ще ме запитате: в какво се състои загадката на тези букет? Ще ви отговоря: не знаем в какво се състои загадката на този букет. Тогава вие ще се позамислите и ще ме попитате: а в какво се състои разгадката? А разгадката се състои в това, че одеколонът „Люляк бял“, съставка на „Духът на Женева“, с нищо не бива да се заменя: нито с „Жасмин“, нито с „Шипър“, нито с „Момина сълза“. „В света на компонентите няма еквиваленти“, както са казвали старите алхимици, а те са знаели какво говорят. Тоест, „Момина сълза сребриста“ — това не ви е „Люляк бял“, дори в нравствен аспект, а да не говорим за букетите.

„Момината сълза“, например, възбужда ума, тревожи съвестта и укрепва правосъзнанието. А „Люляк бял“ тъкмо наопаки, успокоява съвестта и примирява човека с язвите на живота…

Веднъж ми се случи следното: изпих цяло стъкло „Сребриста момина сълза“, седя и плача. Защо плача ли? Защото се сетих за мама, сетих се за нея и не мога да забравя майчицата си. „Майчице“ — казвам. И плача. А после пак: „Майчице“ — казвам и пак плача. Някой друг, по-глупав от мен, имаше да седи така и да плаче. А аз? Взех едно стъкло „Люляк“ — и го изпих. И какво мислите? Сълзите ми пресъхнаха, налегна ме идиотски смях, а майка си дотам я забравих, че чак малкото и бащиното й име не можех да си спомня.

И колко са ми смешни онези, които, приготвяйки „Духът на Женева“ към препарата срещу потене на крака добавят „Момина сълза сребриста“!

Чуйте точната рецепта:

Люляк бял — 50 г

Препарат срещу потене на крака — 50 г

Бира жкгулговска — 200 г

Лак спиртен — 150 г

Но ако човек не иска да тъпче безцелно мирозданието, нека прати по дяволите „Ханаански балсам“ и „Духът на Женева“. А по-добре нека седне на масата и си приготви „Сълзата на комсомолката“. Ароматен и странен е този коктейл. Защо е ароматен, ще разберете след малко. Първо да ви обясня кое му е странното.

Пиещият просто водка запазва и здрав ум, и твърда памет или, наопаки, едновременно загубва н едното, и другото. А в случая със „Сълзата на комсомолката“ може направо да те досмешее: изпиеш сто грама от нея, от тая сълза, — паметта ти е твърда, а здравият ум изфирясва. Изпиеш още сто грама — и сам се чудиш на себе си: откъде толкова здрав ум? И къде се е дянала всичката твърда памет?

Дори самата рецепта на „Сълзата“ е благовонна. А от готовия коктейл, от неговата ароматност човек за известно време може да остане без чувства и съзнание. Аз, да речем, съм оставал.

Лавандулов спирт — 15 г

Одеколон „Младост“ — 15 г

Розова вода — 30 г

Лак за нокти — 2 г

Елексир за жабуркане на зъби — 150 г

Лимонада — 150 г

Приготвената по този начин смес трябва да се разбърква двайсет минути с клонка от орлови нокти. Някои, вярно, твърдят, че в случай на необходимост било все едно с какво — но мен не можете ме накара да разбърквам „Сълзата на комсомолката“ с чемширена клонка, аз ще си я разбърквам с орлови нокти. Направо мога да се пукна през гърба от смях, когато някой в мое присъствие разбърква „Сълзата“ не с орлови нокти, а с чемшир…

Но стига съм ви говорил за „Сълзата“. Сега ви предлагам последното и най-хубавото. „Шедьовърът не се нуждае от похвали“, както е казал поетът. Накъсо казано, предлагам ви коктейла „Кучешки търбух“, напитка, която засенчва всичко. Това е вече не напитка — това е музика на сферите. Кое е най-прекрасното на света? Борбата за освобождаване на човечеството. А още по-прекрасно е следното (записвайте си):

Бира жигульовска — 100 г

Шампоан „Садко“ — 30 г

Разтвор за премахване на пърхут — 70 г

Спирачна течност — 35 г

Синтетично лепило БФ — 12 г

Флайтокс — 20 г

Всичко това отлежава една седмица, смесено с тютюн за пури — и се сервира…

Между другото, получавал съм писма, в които нямащи си друга работа читатели ми препоръчват още нещо: получената по този начин смес на всичко отгоре да се прецедяла през гевгир. Тоест — да я прецедиш през гевгир и да си лягаш да спиш. Това вече е дявол знае какво и всички тези допълнения и поправки се дължат на немощ на въображението, на недостиг на полет на мисълта, само на това се дължат тия нелепи поправки…

И тъй, „Кучешки търбух“ е сервиран. Пийте го от изгрева на първата звезда на големи глътки. Само след две чаши от този коктейл човек става толкова одухотворен, че можеш да го наближиш и цял половин час да му плюеш в мутрата от разстояние половин метър, и той нищо няма да ти каже.

43-ти километър — Храпуново

Сколасахте ли да си запишете барем нещо? Е, засега и това ви стига. А в Петушки — в Петушки обещавам да споделя с вас тайната на „Йорданските струи“, ако се добера дотам жив; ако Бог се смили над мен.

А сега нека помислим заедно: какво ли да пия оттук нататък? Каква комбинация мога да създам от боклуците, които са останали в куфарчето ми? „Целувката на леля Клава“? Като нищо. От куфарчето ми никакви други „Целувки“ не могат да се изцедят освен „Първата целувка“ и „Целувката на леля Клава“. Да ви обясня ли какво значи „Целувка“? „Целувка“ значи: смесено в пропорция едно към едно каквото и да е червено вино с каквато и да е водка. Да речем: сухо натурално вино плюс перцовка или кубанская — това е „Първата целувка“. Сместа от домашна безакцизна водка и ерзац-портвайн е „Целувка, дадена насила“, или по-просто „Целувка без любов“. Те тия „Целувки“ чет нямат! За да не ви се повдига кой знае колко от всичките тия целувки, трябва да сте свикнали с тях още от деца.

В куфарчето ми има кубанская. Но няма сухо натурално вино. Значи, и „Първата целувка“ е изключена за мен, мога само да мечтая за нея. Но в куфарчето ми има четвъртинка и половина руская водка и розово с повишен градус от рубла и трийсет и седем. А тяхната именно съвкупност ще ни даде „Целувката на леля Клава“. Съгласен съм с вас: той е невзрачен по вкусовите си качества, може да предизвика единствено гадене, по-уместно е да поливаш фикуси с него, отколкото да го пиеш направо от шишето, — съгласен съм, ама какво да правя, като нямам сухо вино, като нямам дори фикус? Налага се да пия „Целувката на леля Клава“…

Влязох във вагона, за да омешам моите боклуци в „Целувка“. О, колко отдавна не съм бил тук! Откакто излязох на Николское…

Както и предния път, ме гледаше с десетки очи, големи, готови на всичко, изскачащи от орбитите — ме гледаше в очите моята родина, изскачаща от орбитите, готова на всичко и голяма. Тогава, след сто и петдесетте грама руская водка тези очи ми харесваха. Сега, след петстотинте кубанская, бях влюбен в тези очн, влюбен като безумец. Позалитнах, когато влизах във вагона, но стигнах до моята седалка съвсем независимо и за всеки случай леко усмихнат…

Стигнах — и се вцепених. Къде е моята четвъртинка руская водка? Къде е същата оная четвъртинка, която край Серп и Молот едва бях преполовил? Още от Серп и Молот тя си стоеше до куфарчето, в нея бяха останали близо сто грама — къде е тя сега?

Огледах всички — нито един дори не премигна. Не, аз положително съм влюбен и безумен. Кога са отлитнали ангелите? Нали уж ми вардеха куфарчето, докато ме нямаше, кога ли са си отлетели? Дали в района на Кучино? Тъй. Значи, откраднали са ми я между Кучино и 43-ти километър. Докато съм споделял с вас възторга на моето чувство, докато съм ви посвещавал в тайните на битието, — баш в това време мен са ме лишили от „Целувката на леля Клава“…

Нали си падам малко прост, през цялото това време нито веднъж не надникнах във вагона — същинска комедия… Но сега слабо ме утешават думите на драматурга Островски, че и най-мъдрият си е малко прост. И — финита ла комедиа. Не всяка простота е свята. И не всяка комедия — божествена… Стига съм ловил риба в мътна вода — време е да ловя човеци!…

Но как да ловя и кого да ловя?

Един дявол знае в кой жанр ще пристигна в Петушки. Още от Москва бяха се заредили все философски есета и мемоари, все стихотворения в проза като у Иван Тургенев… Сега започва криминална повест… Надникнах в куфарчето: всичко ли си е на мястото? Вътре всичко си беше на мястото. Но къде са тия сто грама? И кого да ловя?…

Погледнах надясно: там продължават да си седят ония двамата, тъпият като галош и умният колкото си иска. Тъпият с ватенката отдавна се е насвяткал и спи. А умният с балтона от флаконе седи точно срещу тъпия и го буди. И някак джелатски го буди: хваща го за копчето и го издърпва, докъдето може, сякаш опъва тетива, — а после го пуща: и тъпият като галош с ватенката литва към предишното си място, забивайки се в облегалката на седалката като тъпата стрела на Амура в сърце…

„Транс-цен-ден-тално…“ — рекох си аз. И от колко ли време го работи така?… Не, тия двамата не може да са ми откраднали водката. Единият от тях, вярно, е с ватенка, а другият не спи, — значи, и двамата по принцип може да са я откраднали. Ама нали пък единият спи, а другият е с балтон от флаконе, — значи, нито единият, нито другият не може да са я откраднали…

Погледнах назад — не, там също нямаше нищо такова, което би могло да ми подскаже някаква мисъл: двама наистина ми подсказват мисъл, само че тя не ми върши работа. Много странни хора са тия двамата: той и тя. Седят от двете страни на вагона, до срещуположни прозорци и явно не се познават. Но независимо от всичко учудващо си приличат: той е с жилетка и тя е с жилетка; той с кафяво таке и с мустаци и тя — с мустаци и кафяво таке…

Разтърках очи и още веднъж погледнах назад… Приликата е смайваща и тия двамата час по час се разглеждат взаимно с интерес и яд… Ясно е, че те не може да са я откраднали.

А напред? Погледнах напред.

А отпред същото — странни са само двама, един дядо и внучето му. Внучето е с две глави по-дълго от дядо си и слабоумно по рождение. Дядото е с две глави по-къс, но също слабоумен. Двамата ме гледат право в очите и се облизват…

„Подозрително“ — помислих си аз. Защо ли се облизват? И другите ме гледат в очите, но никой не се облизва! Много подозрително… Започнах да ги гледам също толкова вторачено, колкото те мен.

Не, внучето е пълен кретен. Чак и шията му не е като на всички хора, шията му не се слива с торса, а някак изниква от него, устремявайки се към тила заедно с ключиците. И дишането му е някак идиотско: първо издишва, а после вдишва, докато всички постъпват наопаки: първо вдишват и чак тогава издишват. И ме зяпа, зяпа ме със зейнали очи и примижала уста…

А дядото — той ме гледа още по-напрегнато, гледа като в дуло на топ. И с едни такива сини, такива набъбнали очи, че и от двете му очи като от двама удавника влагата се стича право по ботушите му. И целият той прилича на осъден на смърт и по плешивата му глава е мъртвило. И цялата му физиономия е на сипаничави дупки като разстреляна от упор. А насред разстреляната легитимация подутият му и поморавял нос виси и се клатушка като стар обесник…

„Мммммного подозрително“ — още веднъж си помислих аз. Надигнах се от седалката и ги повиках с пръст да дойдат.

И двамата незабавно скочиха и се втурнаха към мен, без да престават да се облизват. „Това също е подозрително — рекох си аз, — скочиха дори като че ли малко преди да ги повикам с пръст…“

Поканих ги да седнат срещу мен.

Двамата седнаха и се вторачиха в куфарчето ми. Внучето седна някак странно: изпъчило ляво ребро и сякаш предлагайки единия си крак на мен, а другия — на дядо си.

— Как се казваш, дядка, и закъде пътуваш?…

Храпуново — Есино

— Митрич се казвам. А това е внучето ми, то също е Митрич. Тръгнали сме за Орехово, за парка. Да се повозим на въртележката.

А внучето добави:

— И-и-и-и-и…

Необичаен беше този звук и страшно ме е яд, че не мога да го възпроизведа както трябва. То не говореше, а врякаше. И говореше не с устата си, защото устата му винаги е примижала и започва, някъде от изотзад. А говореше с лявата си ноздра и то с такова усилие, сякаш повдигаше лявата си ноздра с дясната: „И-и-и-и, колко бързо пътуваме за Петушки, за прочутите Петушки…“, „И-и-и-, колко е пиян дядо, много си ми е добричък той…“

— Тъ-ъ-ъй. Значи, казваш, на въртележката?…

— На въртележката.

— А сигурен ли си, че на въртележката?…

— На въртележката — още веднъж потвърди Митрич, все с тоя глас на осъден на смърт, и влагата от очите му течеше ли, течеше…

— А я ми кажи, Митрич, какво си правил тук, докато аз на площадката се бях потопил в моите мисли? В моите мисли за моето чувство? Към любимата ми жена? А? Кажи…

Митрич, без да се помръдне, някак целият се разтърча.

— Ази ли?… Нищо. Просто ми се дояде компот. Компот с бял хляб…

— Компот с бял хляб ли?

— Компот. С бял хляб.

— Прекрасно. Значи, тъй: аз стоя на площадката и целият съм потопен в мисли за чувството си. А вие междувременно търсите на моята седалка: дали там няма компот и бял хляб… И тъй като не сте намерили компот…

Дядото пръв не устиска и се разплака целият. А подир него и внучето: горната му устна съвсем се изгуби някъде, а долната провисна до пъпа му като коса на пианист… И двамата плачеха.

— Разбирам ви, да. Аз всичко мога да разбера, ако поискам да простя… Душата ми е като търбуха на троянския кон, сума нещо може да побере. Всичко мога да простя, ако поискам да разбера. А аз — разбирам: на вас просто ви се е дощял компот с бял хляб. Но на седалката ми не сте намерили нито едното, нито другото. И просто сте се видели принудени да изпиете барем онова, което сте намерили, вместо онова, което ви се е искало…

Смазах ги с уликите си, те затулиха лица, и двамата, и се заклатиха от разкаяние на седалката в такт с моите обвинения.

— Приличате ми на едно старче от Петушки. И то пиеше на аванта, пиеше само откраднато: задигне, да речем, от аптеката шише одеколон, затвори се в клозета на гарата и там си го изпива тихо и мирно. Наричаше това „да пиеш на брудершафт“, беше съвсем сигурно, че тъкмо това значи „да пиеш на брудершафт“, и си умря с тази своя заблуда… Та какво излиза? Значи, и вие сте решили на брудершафт?…

Те продължаваха да се клатят и да плачат, а внучето — то чак запримигва от мъка с всичките си подмишници…

— Но — стига сълзи. Аз, ако поискам да разбера, всичко ще преглътна. То моето не е глава, а публичен дом. Ако речете — мога още да ви почерпя. Вече сте изпили по петдесет грама, мога още по петдесет да ви налея…

В този миг някой се приближи изотзад и каза:

— И аз искам да си пийна с вас.

Всички го погледнахме едновременно. Беше черномустакатият с жилетката и кафявото таке.

— И-и-и-и-и — извряка младият Митрич, — какъв чичко, какъв хитър чичко…

Черномустакатият го прекъсна с поглед изпод мустак:

— Хич не съм хитър. Аз не крада като някои. Не крада от непознати хора предмети от първа необходимост. Нося си — ето…

И сложи до мен бутилка столичная.

— Нали няма да ми откажете? — попита ме той. Дръпнах се, за да му сторя място.

— Не, после може и да опитам вашата, но сега засега искам да си пия моето. „Целувката на леля Клава“.

— На леля Клава?

— На леля Клава.

Наляхме си, всеки от неговото. Дядото и внукът ми подадоха съдинки: излезе, че те отдавна са си ги приготвили, много преди да ги повикам. Дядото извади празна четвъртинка, аз веднага си я познах. А внучето — то дори измъкна едно голямо канче, измъкна го някъде между срамните си места и диафрагмата.

Налях им, колкото бях обещал, и те се ухилиха.

— На брудершафт ли, момчета?

— На брудершафт.

Всички пиехме, отметнали глави като пианисти…

„Влакът не спира на гара Есино. Слизането и качването на пътници става на всички гари освен Есино.“

Есино — Фрязево

Започна се шумолене и мляскане. Сякаш онзи пианист, който пиеше ли, пиеше, вече е изпил всичко, потънал е в косата си и е засвирил етюда на Ференц Лист „Шумоленето на гората“ до диез минор.

Пръв заговори черномустакатият с жилетката. И, не знам защо, адресираше думите си само до мен:

— Бунин пише, че рижавите хора, ако си пийнат — непременно се зачервяват.

— Е, та какво от туй?

— Тоест как „какво от туй“? А Куприн и Максим Горки — те изобщо не са изтрезнявали!…

— Прекрасно. А по-нататък?

— Тоест как „а по-нататък“? Последните, предсмъртните думи на Антон Чехов кои са били? Спомняте ли си? Той казал: „Их щербе“, тоест „аз умирам“. А после добавил: „Налейте ми шампанско“. И чак подир туй умрял.

— Тъй-тъй?…

— А Фридрих Шилер — той пък не само да умре, ами и да живее не могъл без шампанско. Знаете ли как пишел той? Натопи си краката в леген с ледена вода, налее си шампанско и пише. Докато изпие една чаша, вече е написал цяло действие от трагедия. Изпие пет чаши — вече е написана цяла трагедия в пет действия.

— Тъй-тъй-тъй… Е, и…

Той ме обсипваше с мисли както триумфатор — с жълтици, и аз едвам сколасвах да ги събирам. „Е, и…“

— Ами и Николай Гогол…

— Какво Николай Гогол?

— Той винаги, когато бил на гости у Панаеви, искал да слагат на масата пред него специална розова чаша…

— И пиел от розовата чаша, така ли?

— Да. И пиел от розовата чаша.

— А какво пиел?…

— Дявол го знае!…

Кажете ми какво може да се пие от розова чаша. Разбира се, водка…

И аз, и двамата Митрич го наблюдавахме с интерес. А той, черномустакатият, не преставаше да се смее в предвкусване на нови триумфи…

— Ами Модест бе, Мусоргски! Божичко, ами Модест Мусоргски! Знаете ли ках е писал той безсмъртната си опера „Хованщина“? Като се сетя, иде ми хем да се смея, хем да плача. Модест Мусоргски лежи в канавката пиян като талпа, а покрай него минава Римски-Корсаков, със смокинг и бамбуково бастунче. Спре се Николай Римски-Корсаков, боцне Мусоргски с бастунчето си и му вика: „Ставай! Иди се измий и сядай да дописваш божествената си опера «Хованщина»!“

И ето ги двамата седнали — Николай Римски-Корсаков седи, преметнал крак връз крак, с отложен цилиндър. А отсреща му — Модест Мусоргски, скапан, небръснат, превил се на пейката, поти се и пише ноти. Модест на пейката иска да си пийне нещо за разкарване на махмурлука: хич не му е до нотите! А Николай Римски-Корсаков с отложения цилиндър не му дава капчица…

Но щом се затвори вратата зад гърба на Римски-Корсаков — Модест зарязва безсмъртната си опера „Хованщина“ — и цоп в канавката. А после стане и пак пийне нещо, за да си разкара махмурлука, и пак — цоп!… А между другото социалдемократите…

— Начетен си, дяволе-е-е! — възторжено го прекъсна старият Митрич, а младият от прекомерно внимание настръхна и се вцепени…

— Да, да! Много обичам да чета! На света има толкова много прекрасни книги! — продължаваше човекът с жилетката. — Аз например пия един месец, пия два, а после взема, че прочета някое книжле, и толкова ми харесва това книжле, и толкова преставам да се харесвам аз самият, че съвсем ми докривява и повече не мога да чета, захвърлям книжлето и започвам да пия, пия един месец, пия два, а после…

— Чакай — този път аз го прекъснах, — чакай. Та какво искаше да кажеш за социалдемократите?

— Какви социалдемократи? Само социалдемократите ли? Всички ценни хора на Русия, всички н у ж н и й хора — всички са пиели като свине. А излишните, загубените, не, не са пиели. Евгений Онегин, когато бил на гости у Ларини, пил само сиропи и хванал стомашно разстройство. А честните съвременници на Онегин „между лафита и кликото“ (отбележете: „между лафита и кликото“!) в това време раждали „бунтовната наука“ и декабризма… А когато те най-сетне събудили Херцен…

— Друг път! Не можете го събуди вашия Херцен! — изръмжа ненадейно някой откъм дясната ми страна. Всички трепнахме и се обърнахме надясно. Ръмжеше Амурът с балтон от флаконе. — Той още в Храпуново трябваше да слезе, тоя Херцен, а се вози ли, вози, проклетникът!…

Всички, които можехме да се засмеем, се засмяхме: „Я го остави на мира, проклетнико, декабристино ш…!“ „Ушите, ушите му разтъркай!“ „Какво значение има — в Храпуново ли ще слезе, или в Петушки?! Може на човека да му се е дощяло да прескочи до Петушки, а ти го избутваш на Храпуново!“ Всички наоколо изведнъж неусетно взеха да стават разногледи, неусетно и радостно взеха да стават разногледи, неусетно и безобразно… И аз — заедно с тях…

Обърнах се към жилетката и черните мустаци:

— Добре де, да речем, събудили те Александър Херцен, но какво общо имат с това демократите и „Хованщина“, и…

— Имат, имат! Тъкмо оттам е започнало най-важното — домашната шльоковица е започнала вместо кликото! Разночинството е започнало, скандалджийството и хованщината!… Всичките тия Успенски, всичките тия Помяловски — те без водна чаша скоросмъртница ред не са можели да напишат! Чел съм, знам! Като луди са пиели! Всички честни хора на Русия! И защо са пиели? От отчаяние са пиели! Пиели са, защото били честни! Защото не били в състояние да облекчат участта на народа! Народът се задъхвал в мизерия и невежество, прочетете Дмитрий Писарев! Той пише буквално следното: „Народът не може да си позволи говеждо месо, а водката е по-евтина от говеждото месо, заради туй пие руският мужик, поради мизерията си пие! Едно книжле не може да си позволи, защото на пазара няма нито Гогол, нито Белински, а има само водка, и акцизна, и каква ли не, и наливна, и за вкъщи! Заради това именно пие той, поради невежеството си пие!“

Кажете ми как да не изпаднеш в отчаяние, как да не пишеш за мужика, как да не го спасяваш, как да не се пропиеш от мъка! Социалдемократът — пише и пие, и пие, както пише. А мужикът — не чете и пие, пие, без да чете. Тогава Успенски става — и се обесва, а Помяловски ляга под пейката в кръчмата — и пуква, а Гаршин — става — и на пияна глава се мята през парапета…

Черномустакатият вече беше скочил и беше си свалил такето, и жестикулираше като луд, — всичко изпито го възбуждаше и го блъскаше в главата, блъскаше го непрестанно… Декабристът с балтона от флаконе — и той заряза своя Херцен, премести се по към нас и вдигна молитвено към оратора мътните си сиви очи…

— Но погледнете какво се получава! Мракът на невежеството непрекъснато се сгъстява и обедняването расте абсолютно! Чели ли сте Маркс? Абсолютно! С други думи, пият все повече и повече! Пропорционално пораства отчаянието на социалдемократа, тук става дума вече не за лафит, не за клико, те пак криво-ляво можали да събудят Херцен! А сега — цяла мислеща Русия от жалост към мужика пие, та се къса! Бий, ако щеш, всички камбани, цял Лондон да гръмне — никой в Русия няма да надигне глава, всички са плувнали в повръщок, на всички им е тежко!…

И тъй — до наши дни! Чак до наши дни! Този кръг, порочният кръг на битието, ме е стиснал за гушата! И ми стига да прочета едка хубава книга — преставам да разбирам кой защо пие: долните слоеве като гледат нагоре ли, или горните, като гледат надолу. И повече не мога, захвърлям книгата. Пия един месец, пия два, а после…

— Стоп! — прекъсна го декабристът. — А не можете ли да не пиете? Да проявите воля — и да не пиете? Тайният съветник Гьоте, да речем, изобщо не пиел.

— Не пиел ли? Изобщо? — черномустакатият чак се понадигна и си сложи такето. — Тая не може да я бъде!

— Може, може. Съумял да прояви воля човекът — и нито грам не пийвал…

— Йохан фон Гьоте ли имате предвид?

— Да. Имам предвид Йохан фон Гьоте, който не пийвал нито грам.

— Странно… Ами ако Фридрих Шилер би му налял?… Чаша шампанско?…

— Все едно не би си позволил. Щял да прояви воля — и да не си позволи. Би казал: не пия нито грам.

Черномустакатият се оклюма и натъжи. Пред очите на публиката рухваше цялата му система, толкова стройна система, изтъкана от пламенни и блестящи тенденциозни преувеличения. „Помогни му, Ерофеев — прошепнах си аз, — помогни на човека. Изтърси някоя алегория или…“

— Та вие казвате, че тайният съветник Гьоте не пиел нито грам, така ли? — извърнах се аз към декабриста. — А знаете ли защо не е пиел? — Кое го е карало да не пие? Всички честни умове пиели, а той — не пиел, а? Защо? Ние сега пътуваме за Петушки и, кой знае защо, влакът спира навсякъде, само не и на Есино. Защо пък да не спре и на Есино? Да, ама не спря. Отминахме го транзит. Цялата работа е там, че на Есино няма пътници, те до един се качват или на Храпуново, или на Фрязево. Да. Вървят пеш от Есино чак до Храпуново или чак до Фрязево — и там се качват. Защото влакът все едно ще профучи край Есино, без да спре. Точно така е постъпвал и Йохан фон Гьоте, тоя стар глупак. Да не мислите, че не му се е искало да си пийне? То се знае, че му се е искало. Само че, за да не се натрясква той самият, принуждавал да пият всичките си герои. Вземете например „Фауст“: има ли там човек, който да не пие? Всички пият. Фауст пие и се подмладява, Зибел пие и налита на Фауст, на Мефистофел единствената му работа е да пие и да черпи студенцията, и да й пее „Бълхата“. Ще попитате: за какво му е било това на тайния съветник Гьоте. Веднага ще ви кажа: а защо е накарал той Вертер да си тегли куршума? Защото — има доказателства — той самият е бил на ръба на самоубийствсто, но за да се отърве от изкушението, накарал Вертер да извърши това вместо него. Разбирате ли? Той останал жив, но един вид сложил край на живота си. И бил напълно удовлетворен. Това е дори по-лошо от пряко самоубийство. В това се крие повече пъзльовщина и егоизъм, и творческа низост…

Та по същия начин и пиел, както се гърмял, вашият таен съветник. Мефистофел си пийне — а на дъртака му идва сърце на място. Фауст обърне още една чаша — а той, дъртият пергишин, започва да преплита крака. С мен на кабелната линия работеше чичо Коля — и той същият: не пие, страх го е, че само да си накваси устата, ще го хванат дивите и има да пие цяла седмица, цял месец. А нас кажи-речи насила ни караше. Налива ни, пъшка блажено от наше име, прави си кефа, гадът, кандилка се като фиркан…

Та и вашият прехвален Йохан фон Гьоте е същата стока! Шилер му налива, а той отказва — има си хас! Алкохолик е бил той, пиянде е бил вашият таен съветник, Йохан фон Гьоте! И ръцете му сигурно са треперели!…

— Браво бе-е… — възторжено ме разглеждаха и декабристът, и черномустакатият. Стройната система беше възстановена и заедно с нея се възстанови и веселбата. Декабристът — с широк жест — измъкна от балтона си от флаконе една бутилка перцовка и я сложи в краката на черномустакатия. Черномустакатият извади своята столичная. Всички потривахме ръце — в една чак странна възбуда…

На мен ми наляха най-много. На стария Митрич също му наляха. И на младия подадоха чаша — той радостно я притисна с дясното си бедро към лявата си цицка и от двете му ноздри рукнаха сълзи…

— И тъй, за здравето на тайния съветник Йохан фон Гьоте, нали?

Фрязево — 61-и километър

— Да. За здравето на тайния съветник Йохан фон Гьоте.

Щом изпих водката, усетих, че тя ме замайва свръх всякаква мярка и че всички останали — също…

— А… ще ми разрешите ли да ви задам един нищо и никакъв въпрос — каза черномустакатият през мустаците си и през сандвича в мустаците му: той пак говореше само на мен: — Ще ми разрешите ли да запитам защо в очите ви има толкова много тъга?… Може ли да тъгува човек, след като притежава такива познания?! Чак започвам да си мисля, че от заранта нищо не сте пили.

Аз дори се засегнах:

— Тоест как тъй нищо?! И нима това е тъга? Това е просто замъгленост на очите… Просто малко съм попрекалил…

— Не, не, тази замъгленост се дължи на тъга! Вие сте като Гьоте! С целия си вид опровергавате една от моите леми: когато вечерта пием, а на другата заран не пием, какви сме вечерта и какви ставаме на другата заран. Аз, да речем, ако си пийна, ставам дяволски весел, подвижен и палав, не ме свърта на едно място, да. А на другата заран? На другата заран съм не просто не весел, не просто неподвижен, не. Аз съм точно толкова по-мрачен от нормалния себе си, от трезвия себе си, колкото по-весел от нормалното съм бил предната вечер. Ако предната вечер съм бил завладян от Ерос, сутрешното ми отвращение е абсолютно равно по величина на вчерашните ми мечти. Какво искам да кажа ли? Ето, вижте…

И черномустакатият изобрази на една хартийка ей такава фльонга. И обясни: хоризонталната линия е линията на нормалната трезвост, всекидневната линия. Най-горната точка на кривата е моментът на заспиването, най-долната — на събуждането след препиване…

— Виждате ли? Това си е гола огледалност. Много е глупава природата, тя за нищо друго не се грижи толкова старателно, колкото за равновесието! Не знам нравствена ли е тая грижа, но тя е строго геометрична! Погледнете: тая крива ни изобразява не само жизнения тонус, не! Тя изобразява всичко. Вечерта — безстрашие, дори и ако има причина да се страхувате, безстрашие и подценяване на всички ценности. На другата заран — надценяване на всички ценности, надценяване, преминаващо в страх, абсолютно безпричинен.

Ако вечерта, когато сме били пияни, природата ни е дала нещо „в повече“, на другата заран тя ще ни отнеме точно толкова, с математическа точност. Ако сте имали вечерта стремеж към идеала — моля, с махмурлука ще го смени стремеж към антиидеала, а дори и да остане идеалът, ще предизвика антистремеж. Та това е с две думи заветната ми лема…

Тя е всеобща и приложима към всеки. А на вас — всичко не ви е като при хората, всичко ви е като при Гьоте!…

Разсмях се: „Само че защо тя все пак е лема, след като е всеобща?…“

И декабристът също се разсмя: „Щом като е всеобща, отде накъде ще е лема?…“.

— Тъкмо заради туй е лема! Защото не обхваща мадамите! Хората в чист вид обхваща, а мадамите — не ги обхваща! С появата на мадама се нарушава всякаква огледалност. Ако мадамата не беше мадама, лемата нямаше да е лема. Лемата е всеобща, докато няма мадама. Има ли мадама — и лемата вече я няма… Особено ако мадамата е кофти, а лемата — хубава…

Всички заговорихме в един глас. „Ама какво изобщо е лемата? И какво — кофти мадама?“ „Кофти мадами няма, има само калпави леми…“

— Аз, да речем — каза декабристът, — аз имам трийсет мадами, коя от коя по-свястна, нищо че съм без мустаци. А вие, нека допуснем, имате мустаци и една свястна мадама. Все пак аз смятам: за предпочитане е да имаш трийсет най-кофти мадами, отколкото една, пък била тя и най-свястна…

— Защо намесвате мустаците? Става дума за мадамите, а не за мустаците!

— И за мустаците! Ако ги нямаше мустаците — изобщо нямаше да има за какво да си говорим.

— И вие ги приказвате едни!… Все пак аз смятам, че една свястна струва повече от всичките ваши. Как гледате на това?… — черномустакатият пак беше се извърнал към мен. — От научна гледна точка как гледате на това?…

Казах:

— От научна, разбира се, че струва. В Петушки например за трийсет празни бутилки дават пълна бутилка зверобой, и ако донесеш, да речем…

„Как?! Трийсет за една?! Защо толкова много?!“ — глъчката се възобнови.

— Ами другояче кой ще ви ги смени? Трийсет по дванайсет прави 3,60. А зверобоят струва 2,62. Това и децата го знаят. От какво е умрял Пушкин, още не знаят, но това вече го знаят. И все пак никакво ресто. 3,60, разбира се, не е зле, това е по-добре от 2,62, но все пак не си вземаш рестото, защото зад тезгяха стои готина мадама, а готината мадама трябва да се зачете…

— Какво пък й е толкова готино на тая мадама зад тезгяха?

— Ами това й е готиното, че кофти мадама изобщо не би ви приела шишетата. А готината ви взема скапаните бутилки, а срещу тях ви дава хубава. И затова трябва да се зачете… За какво изобщо съществуват на тоя свят мадамите?

Всички многозначително си затраяха. Дали всеки си помисли нещо свое, или всички си помислиха едно и също, не знам.

— Ами тъкмо заради това — за да ги зачитаме. Какво е казвал Максим Горки на остров Капри? „Мерило за всяка цивилизация е отношението към жената.“ Та и аз: влизам в селкоопа в Петушки, нося трийсет празни бутилки. Казвам: „Булче!“ — с един такъв пропит и печален глас го казвам: „Булче! Един зверобой, ако обичате…“ Хем си знам, че давам в повече кажи-речи цяла рубла: 3,60 минус 2,62. А тя ме гледа: да му давам ли на тоя гад ресто, или да не му давам? А аз я гледам: ще ми даде ли тая гадина рестото, или няма да ми го даде? По-точно казано, не, в този миг гледам не нея. Гледам през нея към далечината. И какво изниква пред безсмисления ми поглед? Остров Капри изниква. Растат агави и тамаринди, а под тях стои Максим Горки, изпод белия му панталон се показват космати крака. И ми се заканва с пръст: „Не вземай рестото! Не вземай рестото!“ Намигам му: искам да му намекна, че няма да има какво да плюскам. „Добре де, ще си пийна, ама с какво ще си замезвам?“

А той: „Нищо, Веня, ще изтраеш. А щом ти се плюска — недей пи“. И затуй си отивам без каквото и да било ресто. Ядосвам се, естествено, мисля си: „Мерило!“ „За цивилизацията!“ „Ех, Максиме, Максиме, Горки с Горки, от глупост или на пияна глава си издрънкал тая глупост на твоето Капри? Добре ти е на теб — ти там ще си плюскаш агави, а аз какво да плюскам?…“

Компанията се разсмя. А внучето изврещя:

„И-и-и-и-и, какви агави, какви хубави капри…“

— А кофти мадамата? — каза декабристът. — Не ни ли е нужна понякога и кофти мадама?

— Разбира се! Разбира се, че ни е нужна — отговорих му аз. — На хубавия човек от време на време кофти мадамата му е направо необходима. Аз да речем, преди дванайсет седмици: бях в ковчега, вече четири години лежах в ковчега, та чак бях престанал да смърдя. А на нея й викат: „Виж го — в ковчега е. И го възкреси, ако можеш“. А тя се приближи до ковчега — само да бяхте я видели как се приближи!

— Знаем! — каза декабристът. — Както е казал Некрасов, „с походка и взор на царица“.

— Точно тъй! Приближи се до ковчега ми и рече: „Талиф куми“. Това значи, преведено от древночифутски: „На теб ти казвам — стани й тръгни“. И какво си мислите? Станах — и тръгнах. И вече три месеца ходя, замаян…

— Замайването идва от тъгата — повтори черномустакатият с такето. — А тъгата — от мадамата.

— Замайването идва от това, че си е пийнал — прекъсна го декабристът.

— А бе какво, като си е „пийнал“? И ако си е „пийнал“ — защо? Защото, да допуснем, човекът тъгува и е на път за мадамата си. Бива ли да си на път за мадама и да не пиеш?! Кофти е мадамата, значи! А дори и да е кофти — все едно трябва да си пийнеш. Наопаки — колкото е по-кофти мадамата, толкова по-хубавичко трябва да си пийнеш!…

— Честна дума! — викна декабристът. — Колко е добре, че всички сме толкова издигнати! Даваме го съвсем като при Тургенев: всички седят и водят спор за любовта. Хайде и аз да ви разкажа нещо — за изключителната любов и за това, колко необходими са понякога кофти мадамите!… Хайде като при Тургенев! Нека всеки разкаже по нещо…

„Хайде! Хайде като при Тургенев!“ Дори старият Митрич каза: „Хайде…“

61-и километър — 65-и километър

Пръв започна да разказва декабристът:

— Имах един приятел, никога няма да го забравя. Той по начало си беше малко маниак, но един ден направо го хванаха дяволите. Знаете ли по коя се побърка? По Олга Ердели, прочутата съветска арфистка. Може би Вера Дулова също е прочута арфистка. Но той се побърка именно по Ердели. Хем нито веднъж през живота си не беше я виждал, а само беше я чувал по радиото как дрънка на арфата, — ама все едно се побърка…

Побърка се и лежи. Не работи, не учи, не пуши, не пие, от кревата не става, с момичета не се люби и не се подава през прозореца… Олга Ердели, та Олга Ердели — и нищо друго не го интересува. Първо, вика, да се насладя на арфистката Олга Ердели и чак тогаз — ще възкръсна: ще стана от кревата, ще работя и ще уча, ще пия и ще пуша и ще се покажа през прозорчето. Ние му казваме:

— Ама за какво ти е баш Ердели? Навий се, да речем, на Вера Дулова вместо Ердели, Вера Дулова прекрасно свири!

А той:

— Носете си я на рамо вашата Вера Дулова! Да й видя носа между цветята на вашата Вера Дулова! Аз с вашата Вера Дулова не бих клекнал да с… заедно!

Виждаме, че момъкът съвсем откача. След три дена пак се отбиваме при него.

— Какво става, все за Олга Ердели ли бълнуваш? Намерили сме ти лекарство: искаш ли утре да ти домъкнем Вера Дулова?

— Разбира се — отговаря ни той, — ако искате да удуша тая ваша Вера Дулова със струна от арфа, — тогава, моля, домъкнете я. Аз ще я удуша.

Ами сега? Момъкът е съвсем на умиране, трябва да го спасявам. Отидох при Олга Ердели, исках да й обясня каква е работата, но не посмях. Исках дори при Вера Дулова да ида — ама не, мисля си, ще й откъсне главата като на пиле. И си вървя аз по Москва една вечер, и ми е тъжно; ония там с арфите седят и си свирят, дебелеят и се подуват на арфите, а от момъка останаха развалини и пепел.

И изведнъж насреща ми се задава една лелка, не кой знае колко стара, но вече мотана, та мотана. „Ррррубла ми дай — казва. — Дай ми една рррруб-ла!“ И тогава ми хрумна. Дадох й една рубла и всичко й обясних: тая п… въшчица излезе по-схватлива от Ердели, а за по-голяма убедителност я накарах да вземе една балалайка…

Та замъквам я аз при моя приятел. Влизаме: той все си лежи и тъгува. Първо му хвърлих балалайката, още от прага. А после му запокитих в лицето тая Олга, замерих го с нея… „Ето ти я — Ердели! Ако не вярваш, питай я!“

И на другата заран гледам: отвори се прозорчето, той се подаде през него и полека-лека запали цигара. После — полека-лека заработи, заучи се, запи… И стана човек като хората. Та това е!…

— Само че къде е тук любовта и къде е Тургенев? — развикахме се всички, кажи-речи още преди той да е завършил. „За любов, за любов ни говори! Чел ли си Иван Тургенев?“ Щом си го чел, разказвай! За първата си любов ни разкажи, за Зиночка, за воалетката и как са те шибнали със стека през мутрата — ей за тия работи общо взето ни разказвай.

— Наистина — добавих аз — при Иван Тургенев всичко това е малко другояче, при него всички се събират около камината, с цилиндри и държат в ръце отложените си жаба… Но нейсе, ние и без камина имаме с какво да се сгреем. А жабата — за какво са ни жаба? Ние и без жаба вече пелтечим…

— Наистина! Наистина!

— Да обичаш по тургеневски значи: да съумееш да направиш онова, което е невъзможно да се направи, ако не обичаш по тургеневски! Ти, да речем (неусетно бяхме взели да преминаваме на „ти“). Ти, да речем, декабристе. Би ли могъл на тоя приятел, за когото ни разказа, — би ли могъл да му отхапеш пръста? Заради любимата жена?

— Ама защо пръста?… Какво общо има с това пръстът? — застена декабристът.

— Не, не, чувай. А би ли могъл: нощем скришом да се вмъкнеш в партийния кабинет, да си събуеш гащите и да изпиеш цяло шише мастило, а после да оставиш шишето на мястото му, да си обуеш гащите и скришом да се прибереш в къщи? 3аради любимата жена? Би ли могъл?….

— Божичко! Не, не бих могъл.

— Е, там е работата…

— А аз бих могъл! — неочаквано се обади дядо Митрич. Толкова неочаквано, че всички отново се размърдахме и започнахме да потриваме ръце. — А аз бих могъл да ви разкажа нещо…

— Ти? Да разкажеш? А бе ти сигурно хич не си чел Иван Тургенев!…

— Чудо голямо, както не съм го чел… Внучето ми за сметка на туй всичко е изпопрочело…

— Добре! Добре! Внучето ти после ще разкаже! На внучето после ще му дадем думата! Хайде, дядка, карай, разказвай за любовта!…

„Представям си — рекох си аз — каква дивотия ще е! Каква невъобразима дивотия!“ И пак се сетих за моето самохвалство в деня, когато се запознах с моята Царица: „Още повече щуротии ще надрънкам! Цял куп!“ Както и да е, нека разказва тоя сълзящ Митрич. Трябва да тачим, повтарям, тъмните дълбини на чуждата душа, трябва да надзъртаме в тях, дори и нищо да няма там, дори и да има само гнусотии — все едно: надзъртай и тачи, надзъртай и не плюй…

Дядото започна да разказва:

65-и километър — Павлово-Посад

— Имахме един председател… Лоенгрин го викаха, строг до немай къде… И целият в циреи… И всяка вечер се возеше на моторница. Качи се на лодката и плава по реката… Плава и си цеди циреите…

От очите на разказвача изтичаше влага, той беше развълнуван:

— А като се навози на лодката… Прибере се в управата, легне на пода… Тогаз хич не го закачай — мълчи ли, мълчи. А ако му кажеш някоя терсене дума — извърне се към ъгъла и заплаче… Стои и плаче, и пикае на пода като малко дете…

Дядото неочаквано млъкна. Устните му се изкривиха, моравият му нос пламна и угасна. Той плачеше! Плачеше като жена, хванал главата си с ръце, раменете му се тресяха, през раменете му сякаш преминаваха вълни…

— Туй ли беше всичко бе, Митрич?…

Вагонът екна от смях. Всички се смееха, безобразно и радостно. А внучето цялото се загърчи като епилептик, отдолу нагоре, за да не се изплиска в глезена си, ако започне отляво надясно. Черномустакатият кипеше:

— Ама къде го Тургенев? Нали бяхме се разбрали: като при Иван Тургенев?! А това е дявол знае какво! Някой си целият в циреи! И на всичко отгоре „пикае“!

— А бе той сигурно ни е преразказвал някой филм! — изръмжа някой отстрани. — Филма „Председателят“!

— Какъв ти, по дяволите, филм!…

А аз седях и разбирах стария Митрич, разбирах сълзите му: на него просто му беше жал за всичко и за всички: жал му беше за председателя, загдето са му лепнали такъв позорен прякор, и за стената, която той припикавал, и за лодката, и за циреите — за всичко му беше жал… Първа любов или сетна жалост — има ли разлика? Бог, когато умирал на кръста, ни е завещал жалостта, зевзещината не ни е завещавал. Жалостта и любовта към света са слети. Любовта към всяка плът, към всяка утроба. И към плода на всяка утроба — жалост.

— Я, дядка — казах му аз, — я, дядка, дай да те почерпя, заслужаваш! Хубаво ни разказа за любовта!…

— И всички, и всички хайде да си пийнем! За орловския дворянин Иван Тургенев, гражданина на прекрасна Франция!

— Хайде! За орловския дворянин!… Пак се започна същото кълкане и същият звън, после пак шумолене и мляскане. Етюдът до диез минор от Ференц Лист се изпълнява на бис… На първо време никой дори не забеляза кога на входа на нашето „купе“ (нека го наречем „купе“) е изникнала фигурата на жената с кафяво таке, с жилетка и черни мустачки. Тя цялата беше пияна отдолу догоре и такето й се раздвояваше…

— Аз също искам Тургенев и да си пийна — изрече тя с цялата си утроба…

Объркването не трая повече от два мига.

— Апетитната идва с яденето — заяде се декабристът. Всички се закикотихме.

— Какво се смеете? — каза дядото. — Жена като жена, хубава, мекичка…

— Хубавите жени като тая — мрачно се обади черномустакатият и си свали такето, — хубавите жени като тая трябва да ги изпращат в Крим, та да ги изядат вълците и мечките…

— Ама защо, защо?! — запротестирах аз и се засуетих. — Нека седне! Нека ни разкаже нещо! „Чели сме Тургенев, чели сме Максим Горки…“ А каква е ползата от туй, че сте ги чели?…

Поместих се. Настаних я и й налях половин водна чаша от „леля Клава“.

Тя я изпи и вместо благодарност повдигна такето над главата си: „Това виждате ли го?“ И показна всички ни своя белег над ухото. А после тържествено помълча — и пак ми подаде чашата си:

„Капни ми още, младежо, че инак ще припадна.“ Налях й още половин чаша.

Павлово-Посад — Назареево

Тя изпи и това, и пак някак машинално. А след като го изпи, зина и показа на всички: „Виждате ли — липсват ми четири зъба?“ „Ама къде са се дянали тия зъби?“ „Че знам ли ги къде са? Грамотна жена съм, а ходя без зъби. Той ми ги изби заради Пушкин. Чух аз — литературен разговор сте подхванали, я, викам си, да седна при тях, та хем да си пийна, хем да им разкажа как заради Пушкин ми строшиха главата и ми избиха четири предни зъба…“

И взе да разказва, и ето какъв беше стилът на разказа й…

Всичко започна тъкмо от Пушкин. Изпратиха ни за комсорг Евтюшкин, той все ни щипеше и ни рецитираше стихотворения, а веднъж ме сграбчи за прасците и ме попита: „Измъчва ли те моят взор?“ Казвам му: „Е, да речем че ме измъчва…“ А той пак за прасците: „Звучи ли моят глас в душа ти?“ Казвам му: „Звучи и още как!“ Тогава той ме вдигна като перце и ме помъкна нанякъде. А когато вече ме замъкна, се щурах по цели дни ошашавена и все си повтарях: „Пушкин — Евтюшкин — измъчва — звучи“. „Звучи — измъчва — Евтюшкин — Пушкин“. А после пак: „Пушкин — Евтюшкин…“

— Ти се дръж за темата, дръж се за предните зъби — прекъсна я черномустакатият.

— Сега, сега ще стигнем и до зъбите! Зъбите няма да ви избягат!… Та какво стана подир туй?… Да, от тоя ден насетне всичко вървеше добре, цели шест месеца с него гневих Бога в плевнята, всичко вървеше добре! А после тоя Пушкин пак развали цялата работа. Аз съм същинска Жана д’Арк. И тя, вместо да си пасе кравите и да жъне жито, — яхнала коня и препуснала за Орлеан да търси приключения за з… си. И аз съм същата — щом се понапия, веднага започвам да го заяждам: „А кой ще ти гледа дечицата? Да не би Пушкин?“ А той ми се зъби: „Какви ти дечица? Дечица още няма! Какво общо има с цялата тая работа Пушкин?!“ А аз му отвръщам: „Когато се заредят дечицата, късно ще бъде да се сещам за Пушкин!“

И тъй всеки път — стига да се понапия малко. „Кой ще ти гледа, викам, дечицата?… Да не би Пушкин?“ — А той направо побеснява. „Махни се, Дария — вика, — махни се! Не съм от кремък, недей изкарва искри от мен!“ Мразех го в тия мигове, така го мразех, че чак ми се завиваше свят. А после — все пак нищо, пак го обичах, така го обичах, че чак нощем се будех от това…

И ето че един ден се напих, ама здравата. Втурнах се към него и се развиках: „Пушкин ли ще ти гледа дечицата? А? Пушкин ли?“ А той, като чу за Пушкин, целият почерня и се разтрепери: „Пий, напивай се, но Пушкин не закачай! Дечицата — не закачай! Пий всичко, пий ми кръвчицата, но недей изкушава Господа Бога свой!“ Аз по това време бях в болнични, имах мозъчно сътресение и преплитане на червата, а на юг по това време беше есен, и му рекох: „Махни се от главата ми, душевадецо, съвсем се махни! Мога и без теб! Един месец ще си по… варувам и ще се хвърля под влака! А после ще ида в манастир и ще стана Божия невеста! Ще дойдеш да ми искаш прошка, а аз ще изляза цялата в черно, една такава обаятелна, и цялата мутра ще ти издраскам с безименния си пръст! Махай, се!!“ А после му викам: „Ти барем душата ми обичаш ли? Душата ми, обичаш ли я?“ А той все се друса и чернее: „Със сърцето си — да, със сърцето си обичам твоята душа, но с душата си — не, не я обичам!!“

И някак диво, като в опера, са изкиска, сграбчи ме, строши ми черепа и замина за Владимир на Клязма. Защо замина? При коя замина? Недоумението ми се споделяше от цяла Европа. А баба ми, глухонямата, се обажда от одъра: „Видя ли докъде я докара, Дашенка, в търсенето на собственото си «аз»?“

Да! А след месец се върна. А аз тъкмо този ден бях се напила като свиня, щом го зърнах, тръшнах се на масата, разсмях се и заритах: „Аха! — викнах. — Измете се във Владимир на Клязма! А дечицата ти кой ще…“ А той — без да каже нито дума — ме доближи, изби ми четирите предни зъба и замина за Ростов на Дон по комсомолска линия…

— Призлява ми, момче. Я налей още малко, за да не припадна.

Всички се превивахме от смях. Най беше ни сразила глухонямата баба.

— А къде е сега тоя твой Евтюшкин?

— Знам ли го къде е? Или в Сибир, или в Средна Азия. Ако е пристигнал в Ростов и още е жив, значи, ще е някъде в Средна Азия. А ако не е стигнал до Ростов и е умрял, значи, е в Сибир…

— Право казваш — подкрепих я аз, — в Средна Азия няма начин да умреш, в Средна Азия се живее. Не съм ходил там, но приятелят ми Тихонов е ходил.

Той казва: вървиш, вървиш, гледаш — махала, горят в печките сушен говежди тор и няма нищо за пиене, но плюскане — колкото искаш: акини, саксаул… Кажи-речи половин година така се хранил там: с акини и саксаул. И нищо не му станало — върна се надебелял, с опулени очи…

— А в Сибир?

— А в Сибир — не, в Сибир не се живее. В Сибир изобщо никой не живее, само негрите живеят там. Продукти не им карат, няма нищо за пиене, а да не говорим за ядене. Само веднъж годишно им докарват от Житомир везани пешкири — и негрите се бесят с тях…

— Че откъде накъде негри? — сепна се декабристът, който беше позадрямал. — Какви ти негри в Сибир? Негрите живеят в Щатите, а не в Сибир? Вие, да речем, сте ходили в Сибир. А в Щатите ходили ли сте?…

— Ходил съм в Щатите! И не видях там никакви негри!

— Никакви негри ли? В Щатите?…

— Да! В Щатите! Нито един негър!…

Всички бяха толкова замаяни и толкова много мъгла имаше във всяка глава, че вече не стигаше място за никакво недоумение. Жената със сложна съдба, с белег и без зъби бе забравена изведнъж и от всички. И самата тя някак изпадна в унес, и всички останали изпаднахме в унес; само младият Митрич, за да се покаже отракан пред дамата, час по час църкаше някаква пикня напреко спрямо тила си…

— Ходили сте, значи, в Щатите — фъфлеше черномустакатият, — това е крайно извънредно! Негри там няма и никога не е имало, това го допущам… Вярвам ви като на близък човек… Но кажете ми: свобода там също ли не е имало и няма?… Свободата все още ли си остава призрак в този континент на скръбта? Кажете ми…

— Да — отговорих му аз, — свободата все още си остава призрак в този континент на скръбта и те толкова са свикнали, че почти не го забелязват. Помислете си само! При тях — а съм обикалял много и съм се вглеждал, — при тях нито в гримаса, нито в жест, нито в реплика не се долавя ни най-малко неудобство, с което ние толкова сме свикнали. Върху всяка мутра се изписва за минута толкова достойнство, че би стигнало за всички ни през цялата наша велика седмолетка. „На какво ли се дължи това?“ — мислех си аз, докато завивах от Манхатън на 5-то авеню, и сам си отговарях: „Дължи се на безсрамното им самодоволство и на нищо друго“. Но откъде се взема самодоволството им? Вцепенявах се насред авенюто, за да си изясня: „В света на пропагандните фикции и рекламните трикове — откъде се взема толкова много самодоволство?“ Тръгвах към Харлем и вдигах рамене: „Откъде? Тия играчки в ръцете на идеолозите на монополите, тия марионетки на топовните крале — откъде вадят този апетит? Плюскат по пет пъти на ден, и то яко плюскат, и все със същото онова безкрайно достойнство, а може ли изобщо да има апетит един почтен човек, още повече в Щатите?!…“

— Да, да, да — кимаше ми старият Митрич, — те там си похапват, а ние вече кажи-речи не ядем… Всичкия ориз изнасяме за Китай, всичката захар изнасяме за Куба… А ние какво ще ядем?…

— Нищо, дядка, нищо!… Ти вече си си отял, грехота е да се оплакваш. Ако някой ден отидеш в Щатите — помни най-важното: недей забравя майката Родина и добрината й недей забравя. Максим Горки не само за мадамите е писал, писал е и за Родината. Помниш ли какво е писал?

— Има си хас… помня… — и всичко изпито рукна от сините му очи, — помня… „ние с баба навлизаме все по-навътре в гората…“

— Че това за Родината ли е бе, Митрич?! — замаян се сърдеше черномустакатият. — Това е за баба му, а изобщо не е за Родината!…

И Митрич пак се разплака…

Назареево — Дрезна

А черномустакатият каза:

— Ето на, много сте видели, много сте пътували. Кажете ми къде повече ценят руския човек: отвъд или отсам Пиренеите?

— За отвъд не мога да ви кажа, а отсам — хич не го ценят. Аз, да речем, съм ходил в Италия, там на руския човек изобщо не му обръщат внимание. Те само пеят и рисуват. Един, да речем, стои и пее. А друг до него седи и рисува тоя, който пее. А трети — малко отстрани — пее за оня, който рисува… И толкова ти докривява от това! А нашата тъга те не я разбират…

— Ами италианци са си хората! Отде да разбират! — подкрепи ме черномустакатият.

— Именно. Когато бях във Венеция, на деня на свети Марко — дощя ми се да погледам гребните състезания. И толкова тъжно ми стана от тия състезания. Сърцето ми ронеше сълзи, но устата ми немееше. Ама италианците не загряват, смеят се, сочат ме с пръст: „Вижте го Ерофеев, пак ходи като ш…ан! Просто устата ми немее…“

То на мен в Италия всъщност нищо не ми трябваше. Щеще ми се само три неща да видя там: Везувий, Херкулан и Помпей. Но ми казаха, че Везувий отдавна го няма, и ме пратиха в Херкулан. А в Херкулан ми казаха: „За какво ти е Херкулан, глупако? Я по-добре иди в Помпей“. Пристигам в Помпей, а там ми казват: „Изтрябвал ти Помпей! Отивай в Херкулан!“

Махнах с ръка и поех за Франция. Вървя, вървя, вече наближавам линията Мажино и изведнъж се сещам: я, викам си, да се върна и да поживея малко у Луиджи Лонго, ще си плащам наема и ще си чета книжки, вместо да се въртя като муха без глава. Вярно, че по-добре щеше да е на Палмиро Толиати да стана квартирант, но той наскоро беше умрял… А инак с какво пада по-долу от Луиджи Лонго?…

Но все пак не тръгнах да се връщам. А поех поез Тирол за Сорбоната. Идвам в Сорбоната и казвам: искам да се изуча за бакалавър. А те ме питат: „Щом искаш да се изучиш за бакалавър — трябва да ти е присъщо нещо като на феномен. А какво като на феномен ти е присъщо?“ Ха сега де, какво да им отговоря? Викам: „Какво може да ми е присъщо като на феномен? Сирак съм“. „От Сибир ли си?“ — питат. Казвам: „От Сибир“. „Е, щом си от Сибир, барем на психиката ти трябва да е присъщо нещо. А на психиката ти — кое е присъщо?“ Рекох си: туй все пак не е Храпуново, а е Сорбоната, трябва да кажа нещо умно. Помислих малко и казах: „На мен като на феномен ми е присъщ самонарастващият Логос“. А ректорът на Сорбоната, докато се чудех какво умно да измисля, се промъкнал неусетно зад гъгба ми, па като ме фрасне по врата: „Глупак си ти — казва, — а не Логос! Вън — крещи, — вън, Ерофеев, от нашата Сорбона!“ Тогава за пръв път съжалих, че не останах да живея на квартира у другаря Луиджи Лонго…

Какво друго ми оставаше, освен да тръгна за Париж? Стигам дотам. Запътвам се към Нотър Дам, вървя и се чудя: накъдето погледнеш, бардаци. Само Айфеловата кула стърчи, а на нея генерал дьо Гол яде кестени и гледа с бинокъл към четирите посоки на света. А какъв смисъл има да гледа, щом като и в четирите посоки се виждат само бардаци?!…

По булевардите, да речем, направо не можеш да си пробиеш път. Всички сноват — от бардака до клиниката, от клиниката пак до бардака. И наоколо толкова много трипер, че чак не може да се диша. Веднъж си пийнах и тръгнгах по Шанз Елизе — и наоколо толкова много трипер, че едвам си местиш краката. Гледам: двама познати — тя и той, и двамата дъвчат кестени, и двамата вехти. Къде ли съм ги виждал? дали във вестниците? не помня, накъсо казано, познах ги: Луи Арагон и Елза Триоле са. „Интересно — мина ми през ум една мисъл, —откъде идат: от клиниката към бардака или от бардака към клиниката?“ И сам се скастрих: „Засрами се, намираш се в Париж, а не в Храпуново. По-добре им задай социални въпроси, най-мъчителните социални въпроси…“

Настигам Луи Арагон и го заговорвам, разкривам му сърцето си, казвам му, че съм се разочаровал от всичко, но че не изпитвам към нищо никакво съмнение и че умирам от вътрешни противоречия, и още сума работи — а той само ме изгледа, изкозирува ми като стар ветеран, хвана своята Елза под ручка и си продължи по пътя. Пак ги настигам и заговорвам вече не Луи, а Триоле: казвам й, че умирам от недостиг на впечатления и че ме налягат съмнения тъкмо тогава, когато преставам да се отчайвам, докато в минути на отчаяние — а тя като стара к… ме потупа по бузата, хвана под ручка своя Арагон и си продължи по пътя…

После, разбира се, научих от пресата, че това били съвсем други хора, излезе, че те били Жан-Пол Сартър и Симона дьо Бовоар, само че, каква ми е ползата? Тръгнах по Нотър Дам и наех там една мансарда. Мансарда ли, таван ли — аз все ги бъркам и никаква разлика не виждам между тях. Накъсо казано, наех нещо, на което може да се лежи, да се пише и да се пуши лула. Изпуших дванайсет лули — и изпратих до „Ревю дьо Пари“ своето есе под френското заглавие „Шик и блясък импер елегант“. Есе по въпросите на любовта.

А знаете колко е трудно да се пише за любовта във Франция. Защото всичко относно любовта във Франция отдавна вече е написано. Там за любовта знаят всичко, а у нас нищо не знаят за любовта. Покажи на нашенец със средно образование, покажи му твърд шанкър и го попитай: „Какъв шанкър е този, твърд или мек?“ — той непременно ще изтърси: „Мек, разбира се“, а покажи му мек — направо ще се ошашави. А там — не. Там може и да не знаят колко струва зубровката, но ако шанкърът е мек, той за всеки ще е мек и никой няма да го нарече твърд…

Накъсо казано, „Ревю дьо Пари“ ми върна есето под предлог, че било написано на руски, че френско било само заглавието. Но да не мислите, че съм се отчаял? Изпуших в мансардата си още тринайсет лули и създадох ново есе, пак посветено на любовта. Тоя път цялото от началото до края, бе написано на френски, руско беше само заглавието: „… варлъкът като висш и последен стадий на из…веността“. И го изпратих до „Ревю дьо Пари“…

— И пак ли ви го върнаха? — попита черномустакатият, в знак на съчувствие към разказвача и някак одрямано.

— Разбира се, че ще ми го върнат. Езика ми признаха за блестящ, но основната идея — за погрешна. За руските условия — казаха — това може и да е валидно, но за френските — не е; …варлъкът, казаха, у нас хич не е най-горно стъпало и далеч пък не е последно; при вас, при руснаците, вашата из…веност, щом достигне границата на…варлъка, ще бъде насилствено забранена и заменена с онанизъм по задължителна програма; а при нас, при французите, макар и да не е изключено занапред едно органично врастване на някои елементи на вашия руски онанизъм, с по-произволна програма, в нашата родна содомия, в която — чрез кръвосмесителство — се трансформира… варлъкът ни, но това врастване ще протича в руслото на традиционната ни из… веност и абсолютно перманентно!…

Накъсо казано, с… а ми в мозъка. Така че плюх, изгорих ръкописите си заедно с мансардата и таванчето — и през Вердюн запраших към Ламанша. Бях тръгнал за Албион. Вървях и се питах: „Защо все пак не останах да поживея като квартирант у Луиджи Лонго?“ Вървях и си пеех: „Болна е британската кралица, дните й са вече преброени…“ А в околностите на Лондон…

— Един момент — прекъсна ме черномустакатият, — смайва ме вашият размах, не, вярвам ви като на близък човек, но ме смайва лекотата, с която сте прекосявали всички държавни граници…

Дрезна — 85-и километър

— Че какво толкова му е чудното? И за какви граници ми говорите?! Границата е нужна, за да не се объркват нациите. У нас, да речем, стои граничарят и твърдо знае, че тази граница не е нито фикция, нито емблема, защото от едната страна на границата говорят на руски и повече пият, а от другата — по-малко пият и говоря на неруски…

А там? Какви ти граници там, когато всички едкакво пият и всички говорят не на руски! Там може би понякога им се приисква да сложат някъде граничар, но просто няма къде да го сложат. Затуй граничарите им се шляят без работа, умират от скука и час по час спират минувачите да им поискат огънче… Така че там в това отношение е съвсем свободно… Искаш, да речем, да отседнеш в Еболи — моля, отсядай в Еболи. Искаш да идеш в Каноса — никой не ти пречи, върви в Каноса. Искаш да прекрачиш Рубикона — прекрачвай го.

Така че няма нищо чудно… В дванайсет нула-нула по Гринуич вече бях представен на директора на Британския музей, фамилното му име е едно такова звучно и идиотско, нещо като сър Корни Шон. „Какво искате от нас?“ — попита ме директорът на Британския музей. „Искам да се ангажирам при вас. По-точно казано, вие да ме ангажирате, това искам…“

„Може ли човек с такъв панталон да се надява, че ще го ангажирам?“ — каза директорът на Британския музей. „С какъв такъв панталон?“ — зададох му аз контравъпрос със скрит яд. А той, сякаш изобщо не беше ме чул, застана пред мен на четири крака и взе да ми души чорапите. След като ги одуши, се изправи, намръщи се, плю, а после ме попита: „Може ли човек с такива чорапи да се надява, че ще го ангажирам?“

— С какви такива чорапи?! — заговорих аз, вече без изобщо да крия яда си, — с какви такива чорапи?! Ония, дето ги мъкнех в Родината, те наистина воняха, да. Но преди да отпътувам, ги смених, защото у човека всичко трябва да е прекрасно: и душата, и мислите, и…

А той не пощя да ме доизслуша. Отиде в камарата на лордовете и там каза: „Лордове! Отвън чака едно диване. То иде от снежна Русия, но май не е много пияно. Какво да правя с тоя клетник? Да ангажирам ли тоя експонат? Или да не давам на това плашило никакъв ангажимент?“ А лордовете ме огледаха през моноклите си и рекоха: „Я опитай, Уйлям! Опитай да го изложиш на показ? Тоя х… сплескан ще се впише във всеки интериор!“ И тогава взе думата кралицата на Британия. Тя вдигна ръка и извика:

— Контрола! Контрола!… — екна из целия вагон, екна и избухна: — Контрола!…

Разказът ми секна. Но не само разказът ми секна: и пиянската полудрямка на черномустакатия, и сънят на декабриста — всичко бе прекъснато насред пътя. Старият Митрич се събуди облян в сълзи, а младият ослепи всички ни със свиреща прозявка, преминаваща в смях и дефекация. Само жената със сложна съдба, закрила с такето избитите си зъби, спеше като фатаморгана…

В същност по жп отклонението за Петушки никой не се плаши от контрольорите, защото всички са без билет. Дори някой отцепник да си купи билет на пияна глава, на него, разбира се, му става неудобно, ако дойдат контрольори: когато му поискат билета, той не гледа никого — нито ревизора, нито останалите пътници, сякаш иска да потъне вдън земя. А ревизорът оглежда билета му с някаква погнуса, а в самия него се взира унищожително, все едно че е гадина. А останалите зяпат „нередовния пътник“ с големи, красиви очи. А в очите на ревизора гледат още по-решително: ето ни какви сме — можеш ли да ни упрекнеш? Ела тук, Семьонич, ще останеш доволен…

Преди Семьонич да стане старши ревизор, всичко изглеждаше другояче: през ония дни пътниците без билет ги събираха като индуси в резервати и ги налагаха по главите с томове от енциклопедията, а после ги глобяваха и ги изплискваха от вагона. През ония дни, за да не ги спипа контрольорът, те препускаха през вагоните на панически стада, увличайки подире си дори онези, които имаха билети. Веднъж пред очите ми две момченца се поддадоха на всеобщата паника, побягнаха заедно със стадото и бяха стъпкани — така си останаха да лежат в коридора, стиснали в посинелите си ръчички своите билети…

Старши ревизорът Семьонич коренно промени нещата: той премахна разните му глоби и резервати. Неговата система беше по-проста: той вземаше от всеки пътник без билет по един грам на километър. По цяла Русия шофьорите на камиони вземат от автостопаджиите по една копейка на километър, а Семьонич вземаше един път и половина по-малко: по грам за километър. Ако например пътуваш от Чухлинка за Усад, разстоянието е деветдесет километра, наливаш на Семьонич деветдесет грама и оттам нататък си пътуваш най-спокойно, изтегнат на пейката като бей…

И тъй, нововъведението на Семъонич укрепваше връзката на ревизора с широката маса, поевтиняваше тази връзка, опростяваше я и я хуманизираше… И във всеобщия трепет, който се предизвиква от вика: „Контрола!“, няма никакъв страх. В този трепет се долавя само предусещане…

Семьонич влезе във вагона хищно усмихнат. Той вече едвам се крепеше на краката си, обикновено се возеше само до Орехово-Зуево, а в Орехово-Зуево изхвърчаше и се прибираше в канцеларията си, налян до козирката…

— Пак ли ти, Митрич? Пак ли за Орехово? На въртележка ли ще се возиш? От двама ви сто и осемдесет. А това ти ли си, мустак? Салтиковская — Орехово-Зуево, нали? Седемдесет и два грама. Събудете тая к… и я попитайте колко дължи. А ти, флаконе, откъде и закъде? Серп и Молот — Покров? Сто и пет, моля. Все по-малко стават нередовните пътници. На времето това предизвикваше „гняв и възмущение“, а сега предизвиква „законна гордост“… А ти, Веня?…

И Семьонич кръвожадно ме облъхва целия с дъх на алкохол:

— А ти, Веня? Както винаги: „Москва—Петушки“, нали?

85-и километър — Орехово-Зуево

— Да. Както винаги. И сега вече во веки веков: Москва — Петушки…

— Но да не мислиш, че и тоя път ще ме баламосаш?! А, не!… Шехерезадо…

Тук трябва да направя малко отстъпленийце и докато Семьонич си пие полагаемата му се глоба, на бърза ръка ще ви обясня защо съм Шехерезада и какво значи „баламосаш“.

Вече ще станат три години, откакто за пръв път се сблъсках със Семьонич. Тогава той едва-що беше встъпил в длъжност. Застана пред мен и попита: „«Москва—Петушки» ли? Сто двайсет и пет“. И тъй като не разбрах за какво става дума, ми обясни каква е работата. И когато му признах, че нямам в себе си нито грам, той ми отвърна: „Какво да правим сега? Да те фрасна ли по мутрата, щом нямаш в себе си нито грам?“ Отговорих му, че няма нужда да ме фраска, и измънках нещо из областта на римското право. Той страшно се заинтересува и ме помоли да му разкажа по-подробно за всичко антично и римско. Започнах да му разказвам и тъкмо бях стигнал до скандалната история с Лукреция и Тарквиний, на него вече му беше време да изхвръкне на Орехово-Зуево и не сколаса да чуе какво все пак е станало с Лукреция: постигнал ли си е целта мизерникът Тарквиний, или не си я е постигнал…

А Семьонич, между нас да си остане, е страхотен женкар и утопист, историята на света го привличаше единствено с алковната си страна. И когато след една седмица в района на Фрязево пак ни връхлетяха контрольорите, Семьонич вече не ми каза „Москва — Петушки ли? Сто двайсет и пет“. Не, той се втурна към мен, за да чуе продължението: „Е, какво? Той все пак н…л ли тая Лукреция?“

И му разказах какво станало по-нататък. От римската история преминах на християнската и вече бях стигнал до историята с Ипатия. Аз му казвах: „И ето че, насъскани от патриарх Кирил, фанатизираинте монаси на Александрия разкъсали дрехата на прекрасната Ипатия и…“ Но тъкмо тогава влакът ни се закова на място на Орехово-Зуево и Семьонич скочи на перона, крайно заинтригуван…

И това трая три години, всяка седмица. По линията „Москва — Петушки“ аз бях единственият нередовен пътник, който нито веднъж не бе наливал на Семьонич нито грам и въпреки това си оставаше жив и ненапердашен. Но всяка история си има край, световната — също.

Предния петък бях стигнал до Индира Ганди, Моше Даян и Дубчек. Оттам нататък нямаше накъде повече…

И ето че Семьонич си изпи глобата, изпъшка и ме погледна като питон и султан Шахриар:

— Москва — Петушки ли? Сто двайсет и пет…

— Семьонич! — отговорих му аз почти умоляващо, —Семьонич! Днес много ли си пил?…

— Доста — отговори ми Семьонич с известно самодоволство. Беше пиян като талпа.

— Следователно: имаш въображение, нали? Значи, в състояние си да се устремиш към бъдещето, нали? Значи можеш да се пренесеш заедно с мен от света на тъмното минало в златния век, който „всеки миг ще настъпи“?…

— Мога, Веня, мога! Днес всичко мога!…

— От третия райх, четвъртия прешлен, петата република и седемнайсетия конгрес — можеш ли да прекрачиш заедно с мен в света на мечтаното от всички юдеи пето царство, седмо небе и второ пришествие?…

— Мога — изръмжа Семьонич. — Говори ми, говори ми, Шехерезадо!

— Тогава слушай. Това ще е „избраният измежду всички дни“ ден. На този ден измъченият Симеон най-сетне ще каже: „Днес пущаш роба Си, Владико…“ И ще каже архангел Гавраил: „Богородице Дево, радвай се, благословена си измежду жените“. И доктор Фауст ще промълви: „Това е мигът! Почакай и се спри“. И всички, чиито имена са вписани в книгата на живота, ще запеят „Исайя, ликувай!“ И Диоген ще угаси фенера си. И ще бъде добро и красота, и всичко ще е хубаво, и всички ще са хубави, и освен добро и красота нищо друго няма да има, и ще се слеят в целувка…

— Ще се слеят в целувка ли?… — чак се размърда от нетърпение Семьонич…

— Да! И ще се слеят в целувка мъчителят и жертвата; и злобата, и помисълът, и сметката ще напуснат сърцата, и жената…

— Жената!!! — разтрепери се Семьонич. — Какво? Какво жената?!

— И жената на Изтока ще хвърли фереджето! Окончателно ще хвърли фереджето потиснатата жена на Изтока! И ще легне…

— Ще легне?!! — тук той се загърчи.

— Да. Ще легне вълкът до агнето и нито една сълза няма да се пролее, и кавалерите ще си изберат госпожици на когото каквато му харесва и…

— О-о-о-о-о! — застена Семьонич. — Скоро ли ще се сбъдне това? Скоро ли ще се сбъдне?… — и неочаквано прекърши ръце като хитана, а после припряно, заплитайки се в дрехите си, взе да си сваля и мундира, и униформения панталон, и всичко, чак до най-долната си интимност…

Колкото и да бях пиян, го загледах изумено. А пътниците, трезвите пътници, почти наскачаха от местата си и в десетките очи се изписа едно грамадно „о х о!“. Те, пътниците, бяха си изтълкували станалото съвсем погрешно…

А съм длъжен да ви кажа, че хомосексуализмът в нашата страна е изкоренен макар и окончателно, но не изцяло. По-точно казано, изцяло, но не напълно. А още по-точно дори така: изцяло и напълно, но не окончателно. Защото за какво си мислят сега хората? Единствено за хомосексуализма. Е, и за арабите си мислят, за Израел, за Голанските възвишения, за Моше Даян. Но ако изгоним Моше Даян от Голанските възвишения и накараме арабите и юдеите да се сдобрят? Какво ще остане тогава в главите на хората? Едничък само чист хомосексуализъм.

Да речем, гледат те телевизора: генерал дьо Гол и Жорж Помпиду се срещат на дипломатически прием. Естествено и двамата се усмихват и си стискат ръцете. А пък публиката: „Охо?! — казва. — Брей, този генерал дьо Гол!“ или „Охо! Брей, този Жорж Помпиду!“

Та сега те ни гледаха точно по тоя начин. На всеки в кръглите му очи беше изписано това „Охо!“.

— Семьонич! Семьонич! — хванах го аз през раменете и го помъкнах към площадката на вагона. — Хората ни гледат!… Ела на себе си!… Тръгвай с мен!…

Той беше чудовищно тежък. Беше омекнал и краката му се подгъваха. Едвам го замъкнах до площадката и го подпрях до входната врата…

— Веня! Кажи ми…. жената на Изтока… ако хвърли фереджето… ще остане ли нещо на нея? Облечена ли е с още нещо под фереджето?…

Не сварих да му отговоря. Влакът се спря като закован на гара Орехово-Зуево и вратата се отвори автоматично…

Орехово-Зуево

Старши ревизорът Семьонич, заинтригуван за хиляда и първи път, полужив и разкопчан, се срина като лунатик на перона и си блъсна главата в парапета. Два или три мига той още постоя, трепкайки като мислеща тръстика, и чак подир туй рухна под краката на слизащите и всички глоби за безбилетното возене рукнаха от търбуха му и се разляха по перона…

Всичко това го видях съвсем ясно и мога да го потвърдя пред цял свят. Но всичко останало вече не го видях и нищо не мога да потвърдя. С крайчеца на съзнанието си, с ръбченцето му съм запомнил как слизащата на Орехово лавина от пътници се заплете в мен и взе да ме всмуква, за да ме насъбере в себе си като горчива слюнка — и да ме изхрачи на ореховския перон. Но изхрачването не можеше да се получи, защото качващите се във вагона пътници ме изтикваха обратно в устата на слизащите. Аз се премятах като лайно във въртоп.

И ако там Господ ме попита: „Ама наистина ли, Веня, не помниш нищо повече? Нима веднага си потънал в оня сън, от който започнаха всичките ти бели?“, ще му кажа: „Не, Господи, не веднага…“ С крайчеца на съзнанието си, със същото онова ръбченце, съм запомнил и това, че можах най-сетне да се преборя със стихиите и да се изскубна в празните пространства на вагона и да се пльосна на нечия седалка, на най-близката до вратата…

А щом се пльоснах, Господи, веднага се отдадох на мощния поток на мечтите и на ленивата дрямка — о не! Пак излъгах! Пак излъгах пред лицето Ти, Господи! Но не лъжа аз, лъже отслабналата ми памет! Не се отдадох веднага на потока, а напипах в джоба си неначенатата бутилка кубанская и глътнах от нея пет или шест пъти, и чак подир това изтеглих греблата и се отдадох на мощния поток на мечтите и на ленивата дрямка…

„Всички ваши измишльотини за златния век — повтарях аз, — всичко е лъжа и униние. Ала дванайсет седмици видях първообраза му и след половин час ще ми грейне пред очите неговият отблясък — за тринайсети път. Там птичите песни не секват ни нощя, ни деня, там ни зиме, ни лете не престава да цъфти жасминът, а какво има там в жасмина? Кой там, облечен в пурпур и усукан визон, е премрежил мигли и обонява лилии?…“

И аз, ухилен като идиот, раздалечавам с две ръце клонките на жасмина.

Орехово-Зуево — Крутое

…А от жасминовия храсталак излиза одряман Тихонов и примижава срещу мен и слънцето.

— Какво правиш тук, Тихонов?

— Доизпипвам тезисите. Всичко отдавна е готово за акцията освен тезисите. А сега и тезисите са готови…

— Значи, смяташ, че ситуацията е назряла?

— Знам ли я. Като си пийна малко, ми се струва, че е назряла; а щом почна да изтрезнявам — не, викам си, още не е назряла, още е рано да грабнем оръжието…

— Я си пийни хвойнова водчица, Вадя…

Тихонов си пийна от хвойновата, изпъшка и се стъжни.

— Е, какво? Назря ли ситуацията?

— Не бързай, сега ще назрее…

— Та кога ще се вдигнем? Утре ли?

— Знае ли човек?! Щом си пийна малко, ми се струва, че ако речем, и днес можем да се вдигнем, че и вчера не е щяло да бъде рано. А почне ли да ми минава — не, викам си, и вчера не беше рано, и в други ден не е късно.

— Я си пийни още, Вадимчик, пийни си още от хвойновата…

Вадимчик си пийна и пак се стъжни.

— Е, какво? Как смяташ, време ли е вече?…

— Време е…

— Недей забравя паролата. И кажи на всички да не забравят: утре заран, между село Тартино и село Елисейково, пред обора в девет нула-нула по Гринуич…

— Да. В девет нула-нула по Гринуич.

— Довиждане, другарю. Помъчи се да заспиш тази нощ…

— Ще се помъча да заспя, довиждане, другарю. Тук съм длъжен да дам обяснение, длъжен съм да заявя пред съвестта на цялото човечество: от самото начало бях противник на тази авантюра, безплодна като смоковница. (Прекрасно казано: „безплодна като смоковница“.) От самото начало казвах, че революцията достига нещо нужно, ако се извършва в сърцата, а не в копите сено. Но щом са започнали без мен — не можех да стоя настрана от онези, които бяха започнали. Бих могъл най-малкото да предотвратя излишното ожесточаване на сърцата и да огранича кръвопролитието…

Към осем и нещо по Гринуич, в тревата край обора, седяхме и чакахме. На всеки, който дойдеше, казвахме: „Сядай с нас, другарю, от стоене полза няма“ и всеки продължаваше да стои, като дрънкаше оръжие и повтаряше условната фраза от Антонио Салиери: „Но полза няма и от пълзенето в праха“. Игрива и дори двусмислена беше тази парола, но друго ни вълнуваше: наближаваше девет нула-нула по Гринуич…

Откъде започна всичко? Всичко започна оттам, че Тихонов закова на вратата на Елисейковския селсъвет четиринайсетте си тезиса. По-точно казано, не ги закова на вратата, а ги написа на стобора с тебешир, и това бяха по-скоро думи, а не тезиси, и бяха само две, а не четиринайсет, — но както и да е, оттам започна всичко.

В две колони, със знамена в ръцете поехме: едната колона към Елисейково, другата — към Тартино. И вървяхме безпрепятствено чак до залез слънце: убити нямаше нито от едната, нито от другата страна, ранени също нямаше, пленник имаше само един — бившият председател на ларионовския селсъвет, разжалван на стари години за пиянство и вродено слабоумие. Елисейково падна. Черкасово се търкаляше в краката ни. Неугодово и Пекша молеха за пощада. Всички жизнени центрове на петушкинска околия — от бакалницата в Поломи до андреевския склад на селкоопа — всички бяха завзети от силите на въстаналите…

А след залез слънце село Черкасово бе провъзгласено за столица, там бе заведен пленникът и пак там импровизирахме конгрес на победителите. Всички оратори бяха страхотно пияни, всички дърдореха едно и също: Максимилян Робеспиер, Оливър Кромуел, Соня Перовска, Вера Засулич, усмирителните отреди от Петушки, войната срещу Норвегия, и пак Соня Перовска, Вера Засулич…

От място се провикваха: „А къде се намира тая Норвегия?…“ „Кой знае къде!“ — отговаряха от друго място. „На майната си, в гори тилилейски!“ „А бе където и да е — надвиквах аз глъчката, — без интервенция няма да минем. За да възстановим разрушеното от войната стопанство, трябва първо да го разрушим, а за това ни е нужна гражданска или каквато и да е война, нужни са ни най-малко дванайсет фронта…“ „Белополяци са ни нужни!“ — викна вързалият кънките Тихонов. — „О, идиот — прекъснах го аз, — ти все ще изтърсиш нещо! Блестящ теоретик си, Вадим, всички сме заковали твоите тезиси за сърцата си, но щом дойде ред да се върши работа… За какво са ти белополяци, глупако?…“ „Че аз нима споря?! — предаде се Тихонов. — Сякаш са ми изтрябвали повече, отколкото на вас! Щом сте рекли Норвегия — нека е Норвегия…“

В суматохата и от възбуда всички някак забравихме, че тя от двайсет години насам членува в НАТО, а Владим Ц-ски вече беше хукнал към ларионовската поща с тесте пощенски картички и писма. Едно от писмата беше адресирано до краля на Норвегия Улаф с обявяване на война и с обратна разписка. Друго писмо — по-точно казано, дори не писмо, а бял лист хартия, запечатан в плик — бе изпратено до генерал Франко: нека види в това заканителен пръст, дъртакът му с дъртак, да побелее като т

Уведомление автора

Первое издание «Москва – Петушки», благо было в одном экземпляре, быстро разошлось. Я получал с тех пор много нареканий за главу «Серп и Молот – Карачарово», и совершенно напрасно. Во вступлении к первому изданию я предупреждал всех девушек, что главу «Серп и Молот – Карачарово» следует пропустить, не читая, поскольку за фразой «И немедленно выпил» следуют полторы страницы чистейшего мата, что во всей этой главе нет ни единого цензурного слова, за исключением фразы «И немедленно выпил». Добросовестным уведомлением этим я добился только того, что все читатели, в особенности девушки, сразу хватались за главу «Серп и Молот – Карачарово», даже не читая предыдущих глав, даже не прочитав фразы «И немедленно выпил». По этой причине я счел необходимым во втором издании выкинуть из главы «Серп и Молот – Карачарово» всю бывшую там матерщину. Так будет лучше, потому что, во-первых, меня станут читать подряд, а во-вторых, не будут оскорблены.

В. Ер.

Вадиму Тихонову,

моему любимому первенцу, посвящает автор эти трагические листы

Москва. На пути к Курскому вокзалу

Все говорят: Кремль, Кремль. Ото всех я слышал про него, а сам ни разу не видел. Сколько раз уже (тысячу раз), напившись или с похмелюги, проходил по Москве с севера на юг, с запада на восток, из конца в конец, насквозь и как попало – и ни разу не видел Кремля.

Вот и вчера опять не увидел, – а ведь целый вечер крутился вокруг тех мест, и не так чтоб очень пьян был: я, как только вышел на Савеловском, выпил для начала стакан зубровки, потому что по опыту знаю, что в качестве утреннего декокта люди ничего лучшего еще не придумали.

Так. Стакан зубровки. А потом – на Каляевской – другой стакан, только уже не зубровки, а кориандровой. Один мой знакомый говорил, что кориандровая действует на человека антигуманно, то есть, укрепляя все члены, ослабляет душу. Со мной почему-то случилось наоборот, то есть душа в высшей степени окрепла, а члены ослабели, но я согласен, что и это антигуманно. Поэтому там же, на Каляевской, я добавил еще две кружки жигулевского пива и из горлышка альб-де-дессерт.

Вы, конечно, спросите: а дальше, Веничка, а дальше – что ты пил? Да я и сам путем не знаю, что я пил. Помню – это я отчетливо помню – на улице Чехова я выпил два стакана охотничьей. Но ведь не мог я пересечь Садовое кольцо, ничего не выпив? Не мог. Значит, я еще чего-то пил.

А потом я пошел в центр, потому что это у меня всегда так: когда я ищу Кремль, я неизменно попадаю на Курский вокзал. Мне ведь, собственно, и надо было идти на Курский вокзал, а не в центр, а я все-таки пошел в центр, чтобы на Кремль хоть раз посмотреть: все равно ведь, думаю, никакого Кремля я не увижу, а попаду прямо на Курский вокзал.

Обидно мне теперь почти до слез. Не потому, конечно, обидно, что к Курскому вокзалу я так вчера и не вышел. (Это чепуха: не вышел вчера – выйду сегодня.) И уж, конечно, не потому, что проснулся утром в чьем-то неведомом подъезде (оказывается, сел я вчера на ступеньку в подъезде, по счету снизу сороковую, прижал к сердцу чемоданчик – и так и уснул). Нет, не потому мне обидно. Обидно вот почему: я только что подсчитал, что с улицы Чехова и до этого подъезда я выпил еще на шесть рублей, – а что и где я пил? и в какой последовательности? Во благо ли себе я пил или во зло? Никто этого не знает и никогда теперь не узнает. Не знаем же мы вот до сих пор: царь Борис убил царевича Димитрия или наоборот?

Что это за подъезд, я до сих пор не имею понятия; но так и надо. Все так. Все на свете должно происходить медленно и неправильно, чтобы не сумел загордиться человек, чтобы человек был грустен и растерян.

Я вышел на воздух, когда уже рассвело. Все знают – все, кто в беспамятстве попадал в подъезд, а на рассвете выходил из него, – все знают, какую тяжесть в сердце пронес я по этим сорока ступеням чужого подъезда и какую тяжесть вынес на воздух.

«Ничего, ничего, – сказал я сам себе, – ничего. Вон – аптека, видишь? А вон – этот пидор в коричневой куртке скребет тротуар. Это ты тоже видишь. Ну вот и успокойся. Все идет как следует. Если хочешь идти налево, Веничка, иди налево, я тебя не принуждаю ни к чему. Если хочешь идти направо – иди направо».

Я пошел направо, чуть покачиваясь от холода и от горя, да, от холода и от горя. О, эта утренняя ноша в сердце! о, иллюзорность бедствия! о, непоправимость! Чего в ней больше, в этой ноше, которую еще никто не назвал по имени, чего в ней больше: паралича или тошноты? истощения нервов или смертной тоски где-то неподалеку от сердца? А если всего поровну, то в этом во всем чего же все-таки больше: столбняка или лихорадки?

«Ничего, ничего, – сказал я сам себе, – закройся от ветра и потихоньку иди. И дыши так редко, редко. Так дыши, чтобы ноги за коленки не задевали. И куда-нибудь да иди. Все равно куда. Если даже ты пойдешь налево – попадешь на Курский вокзал; если прямо – все равно на Курский вокзал. Поэтому иди направо, чтобы уж наверняка туда попасть».

О, тщета! О, эфемерность! О, самое бессильное и позорное время в жизни моего народа – время от рассвета до открытия магазинов! Сколько лишних седин оно вплело во всех нас, в бездомных и тоскующих шатенов! Иди, Веничка, иди.

Москва. Площадь Курского вокзала

Ну вот, я же знал, что говорил: пойдешь направо – обязательно попадешь на Курский вокзал. Скучно тебе было в этих проулках, Веничка, захотел ты суеты – вот и получай свою суету…

– Да брось ты, – отмахнулся я сам от себя, – разве суета мне твоя нужна? люди разве твои нужны? Вот ведь Искупитель даже, и даже Маме своей родной, и то говорил: «Что мне до тебя?» А уж тем более мне – что мне до этих суетящихся и постылых?

Я лучше прислонюсь к колонне и зажмурюсь, чтобы не так тошнило…

– Конечно, Веничка, конечно, – кто-то запел в высоте так тихо, так ласково-ласково, – зажмурься, чтобы не так тошнило.

О! Узнаю! Это опять они! Ангелы Господни! Это вы опять?

– Ну, конечно, мы, – и опять так ласково!..

– А знаете что, ангелы? – спросил я, тоже тихо-тихо.

– Что? – ответили ангелы.

– Тяжело мне…

– Да мы знаем, что тяжело, – пропели ангелы. – А ты походи, легче будет, а через полчаса магазин откроется: водка там с девяти, правда, а красненького сразу дадут…

– Красненького?

– Красненького, – нараспев повторили ангелы Господни.

– Холодненького?

– Холодненького, конечно…

О, как я стал взволнован!..

– Вы говорите: походи, походи, легче будет. Да ведь и ходить-то не хочется… Вы же сами знаете, каково в моем состоянии – ходить!..

Помолчали на это ангелы. А потом опять запели:

– А ты вот чего: ты зайди в ресторан вокзальный. Может, там чего и есть. Там вчера вечером херес был. Не могли же выпить за вечер весь херес!..

– Да, да, да. Я пойду. Я сейчас пойду узнаю. Спасибо вам, ангелы.

И они так тихо-тихо пропели:

– На здоровье, Веня…

А потом так ласково-ласково:

– Не стоит…

Какие они милые!.. Ну что ж… Идти так идти. И как хорошо, что я вчера гостинцев купил, – не ехать же в Петушки без гостинцев. В Петушки без гостинцев никак нельзя. Это ангелы мне напомнили о гостинцах, потому что те, для кого они куплены, сами напоминают ангелов. Хорошо, что купил… А когда ты их вчера купил? вспомни… иди и вспоминай…

Я пошел через площадь – вернее, не пошел, а повлекся. Два или три раза я останавливался – и застывал на месте, чтобы унять в себе дурноту. Ведь в человеке не одна только физическая сторона; в нем и духовная сторона есть, и есть – больше того – есть сторона мистическая, сверхдуховная сторона. Так вот, я каждую минуту ждал, что меня, посреди площади, начнет тошнить со всех трех сторон. И опять останавливался, и опять застывал.

– Так когда же вчера ты купил свои гостинцы? После охотничьей? Нет. После охотничьей мне было не до гостинцев. Между первым и вторым стаканом охотничьей? Тоже нет. Между ними была пауза в тридцать секунд, а я не сверхчеловек, чтобы в тридцать секунд что-нибудь успеть. Да сверхчеловек и свалился бы после первого стакана охотничьей, так и не выпив второго… Так когда же? Боже милостивый, сколько в мире тайн! Непроницаемая завеса тайн! До кориандровой или между пивом и альб-де-дессертом?

Москва. Ресторан Курского вокзала

Нет, только не между пивом и альб-де-дессертом, там уж решительно не было никакой паузы. А вот до кориандровой – это очень может быть. Скорее даже так: орехи я купил до кориандровой, а уж конфеты – после. А может быть, и наоборот: выпив кориандровой, я…

– Спиртного ничего нет, – сказал вышибала. И оглядел меня всего, как дохлую птичку или как грязный лютик.

«Нет ничего спиртного!!!»

Я, хоть весь и сжался от отчаяния, но все-таки сумел промямлить, что пришел вовсе не за этим. Мало ли зачем я пришел? Может быть, мой экспресс на Пермь по какой-то причине не хочет идти на Пермь, и вот я сюда пришел: съесть бефстроганов и послушать Ивана Козловского или что-нибудь из «Цирюльника».

Чемоданчик я все-таки взял с собой и, как давеча в подъезде, прижал его к сердцу в ожидании заказа.

Нет ничего спиртного! Царица небесная! Ведь если верить ангелам, здесь не переводился херес. А теперь – только музыка, да и музыка-то с какими-то песьими модуляциями. Это ведь и в самом деле Иван Козловский поет, я сразу узнал, мерзее этого голоса нет. Все голоса у всех певцов одинаково мерзкие, но мерзкие у каждого по-своему. Я потому легко их на слух различаю… Ну, конечно, Иван Козловский… «О-о-о, чаша моих прэ-э-эдков… О-о-о, дай мне наглядеться на тебя при свете зве-о-о-озд ночных…» Ну, конечно, Иван Козловский… «О-о-о, для чего тобой я околдо-о-ован… Не отверга-а-ай…»

– Будете чего-нибудь заказывать?

– А у вас чего – только музыка?

– Почему «только музыка»? Бефстроганов есть, пирожное. Вымя…

Опять подступила тошнота.

– А херес?

– А хересу нет.

– Интересно. Вымя есть, а хересу нет!

– Очччень интересно. Да. Хересу – нет. А вымя – есть.

И меня оставили. Я, чтобы не очень тошнило, принялся рассматривать люстру над головой…

Хорошая люстра. Но уж слишком тяжелая. Если она сейчас сорвется и упадет кому-нибудь на голову – будет страшно больно… Да нет, наверно, даже и не больно: пока она срывается и летит, ты сидишь и, ничего не подозревая, пьешь, например, херес. А как она до тебя долетела – тебя уже нет в живых. Тяжелая это мысль:…ты сидишь, а на тебя сверху – люстра. Очень тяжелая мысль…

Да нет, почему тяжелая?.. Если ты, положим, пьешь херес, не такая уж тяжелая мысль, но если ты сидишь с перепою и еще не успел похмелиться, а хересу тебе не дают, и тут тебе еще на голову люстра – вот это уже тяжело… Очень гнетущая это мысль. Мысль, которая не всякому под силу. Особенно с перепою…

А ты бы согласился, если бы тебе предложили такое: мы тебе, мол, принесем сейчас 800 граммов хереса, а за это мы у тебя над головой отцепим люстру и…

– Ну, как, надумали? Будете брать что-нибудь?

– Хересу, пожалуйста. 800 граммов.

– Да ты уж хорош, как видно! Сказано же тебе русским языком: нет у нас хереса!

– Ну… я подожду… когда будет…

– Жди-жди… Дождешься!.. Будет тебе сейчас херес!

И опять меня оставили. Я вслед этой женщине посмотрел с отвращением. В особенности на белые чулки безо всякого шва; шов бы меня смирил, может быть, разгрузил бы душу и совесть…

Отчего они все так грубы? А? И грубы-то ведь, подчеркнуто грубы в те самые мгновенья, когда нельзя быть грубым, когда у человека с похмелья все нервы навыпуск, когда он малодушен и тих? Почему так?! О, если бы весь мир, если бы каждый в мире был бы, как я сейчас, тих и боязлив, и был бы так же ни в чем не уверен: ни в себе, ни в серьезности своего места под небом – как хорошо бы! Никаких энтузиастов, никаких подвигов, никакой одержимости! – всеобщее малодушие. Я согласился бы жить на земле целую вечность, если бы прежде мне показали уголок, где не всегда есть место подвигам. «Всеобщее малодушие» – да ведь это спасение от всех бед, это панацея, это предикат величайшего совершенства! А что касается деятельного склада натуры…

– Кому здесь херес?!

Надо мной – две женщины и один мужчина, все трое в белом. Я поднял глаза на них – о, сколько, должно быть, в моих глазах сейчас всякого безобразия и смутности – я это понял по ним, по их глазам, потому что и в их глазах отразилась эта смутность и это безобразие… Я весь как-то сник и растерял душу.

– Да ведь я… почти и не прошу. Ну и пусть, что хересу нет, я подожду… я так…

– Это как то есть «так»!.. Чего это вы «подождете»!..

– Да пппочти ничего… Я ведь просто еду в Петушки, к любимой девушке (ха-ха! «к любимой девушке»!) – гостинцев вот купил…

Они, палачи, ждали, что я еще скажу.

– Я ведь… из Сибири, я сирота… А просто чтобы не так тошнило… хересу хочу.

Зря это я опять про херес, зря! Он их сразу взорвал. Все трое подхватили меня под руки и через весь зал – о, боль такого позора! – через весь зал провели меня и вытолкнули на воздух. Следом за мной чемоданчик с гостинцами; тоже – вытолкнули.

Опять – на воздух. О, пустопорожность! О, звериный оскал бытия!

Москва. К поезду через магазин

Что было потом – от ресторана до магазина и от магазина до поезда – человеческий язык не повернется выразить. Я тоже не берусь. А если за это возьмутся ангелы, – они просто расплачутся, а сказать от слез ничего не сумеют.

Давайте лучше так – давайте почтим минутой молчания два этих смертных часа. Помни, Веничка, об этих часах. В самые восторженные, в самые искрометные дни своей жизни – помни о них. В минуты блаженства и упоений – не забывай о них. Это не должно повториться. Я обращаюсь ко всем родным и близким, ко всем людям доброй воли, я обращаюсь ко всем, чье сердце открыто для поэзии и сострадания.

Оставьте ваши занятия. Остановитесь вместе со мной, и почтим минутой молчания то, что невыразимо. Если есть у вас под рукой какой-нибудь завалящий гудок – нажмите на этот гудок.

Так. Я тоже останавливаюсь. Ровно минуту, мутно глядя в вокзальные часы, я стою как столб посреди площади Курского вокзала. Волосы мои то развеваются на ветру, то дыбом встают, то развеваются снова. Такси обтекают меня со всех четырех сторон. Люди – тоже, и смотрят так дико: думают, наверное, – изваять его вот так, в назидание народам древности, или не изваять?

И нарушает эту тишину лишь сиплый женский бас, льющийся из ниоткуда.

«Внимание! В 8 часов 16 минут из четвертого тупика отправится поезд до Петушков. Остановки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная, далее по всем пунктам, кроме Есино».

А я продолжаю стоять.

«Повторяю! В 8 часов 16 минут из четвертого тупика отправится поезд до Петушков. Остановки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная, далее по всем пунктам, кроме Есино».

Ну, вот и все. Минута истекла. Теперь вы все, конечно, набрасываетесь на меня с вопросами: «Ведь ты из магазина, Веничка?»

– Да, – говорю я вам, – из магазина. – А сам продолжаю идти в направлении перрона, склонив голову влево.

– Твой чемоданчик теперь тяжелый? Да? А в сердце поет свирель? Ведь правда?

– Ну, это как сказать! – говорю я, склонив голову вправо. – Чемоданчик – точно, очень тяжелый. А насчет свирели говорить еще рано…

– Так что же, Веничка, что же ты все-таки купил? Нам страшно интересно…

– Да ведь я понимаю, что интересно. Сейчас, сейчас перечислю: во-первых, две бутылки кубанской по два шестьдесят две каждая, итого пять двадцать четыре. Дальше: две четвертинки российской, по рупь шестьдесят четыре, итого пять двадцать четыре плюс три двадцать восемь. Восемь рублей пятьдесят две копейки. И еще какое-то красное. Сейчас вспомню. Да – розовое крепкое за рупь тридцать семь.

– Так-так-так, – говорите вы, – а общий итог? Ведь все это страшно интересно…

Сейчас я вам скажу общий итог.

– Общий итог девять рублей восемьдесят девять копеек, – говорю я, вступив на перрон. – Но ведь это не совсем общий итог. Я ведь еще купил два бутерброда, чтобы не сблевать.

– Ты хотел сказать, Веничка: «чтобы не стошнило»?

– Нет. Что я сказал, то сказал. Первую дозу я не могу без закуски, потому что могу сблевать. А вот уж вторую и третью могу пить всухую, потому что стошнить, может, и стошнит, но уже ни за что не сблюю. И так – вплоть до девятой. А там опять понадобится бутерброд.

– Зачем? Опять стошнит?

– Да нет, стошнить-то уже ни за что не стошнит, а вот сблевать – сблюю.

Вы все, конечно, на это качаете головами. Я даже вижу – отсюда, с мокрого перрона, – как все вы, рассеянные по моей земле, качаете головами и беретесь иронизировать:

– Как это сложно, Веничка, как это тонко!

– Еще бы!

– Какая четкость мышления! И это – все? И это – все, что тебе нужно, чтобы быть счастливым? И больше – ничего?

– Ну как, то есть, – ничего? – говорю я, входя в вагон. – Было б у меня побольше денег, я взял бы еще пива и пару портвейнов, но ведь…

Тут уж вы совсем принимаетесь стонать.

– О-о-о, Веничка! О-о-о, примитив!

Ну, так что же? Пусть примитив, говорю. И на этом перестаю с вами разговаривать. Пусть примитив! А на вопросы ваши я больше не отвечаю. Я лучше сяду, к сердцу прижму чемоданчик и буду в окошко смотреть. Вот так. Пусть примитив!

А вы все пристаете:

– Ты чего, обиделся?

– Да нет, – отвечаю.

– Ты не обижайся. Мы тебе добра хотим. Только зачем ты, дурак, все к сердцу чемодан прижимаешь? Потому что водка там, что ли?

Тут уж я совсем обижаюсь: да при чем тут водка?

«Граждане пассажиры, наш поезд следует до станции Петушки. Остановки: Серп и Молот, Чухлинка, Реутово, Железнодорожная, далее по всем пунктам, кроме Есино».

В самом деле, при чем тут водка? Я вижу, вы ни о чем не можете говорить, кроме водки. Далась вам эта водка! Да я и в ресторане, если хотите, прижимал его к сердцу, а водки там еще не было. И в подъезде, если помните, – тоже прижимал, а водкой там еще и не пахло!.. Если уж вы хотите все знать, – я вам все расскажу, погодите только. Вот только похмелюсь на Серпе и Молоте, и

Москва – Серп и Молот

и тогда все, все расскажу. Потерпите. Ведь я-то терплю!

Ну, конечно, все они считают меня дурным человеком. По утрам и с перепою я сам о себе такого же мнения. Но ведь нельзя же доверять мнению человека, который еще не успел похмелиться! Зато по вечерам – какие во мне бездны! – если, конечно, хорошо набраться за день, – какие бездны во мне по вечерам!

Но – пусть. Пусть я дурной человек. Я вообще замечаю: если человеку по утрам бывает скверно, а вечером он полон замыслов, и грез, и усилий – он очень дурной, этот человек. Утром плохо, а вечером хорошо – верный признак дурного человека. Вот уж если наоборот – если по утрам человек бодрится и весь в надеждах, а к вечеру его одолевает изнеможение – это уж точно человек дрянь, деляга и посредственность. Гадок мне этот человек. Не знаю как вам, а мне гадок.

Конечно, бывают и такие, кому одинаково любо и утром, и вечером, и восходу они рады, и закату тоже рады, – так это уж просто мерзавцы, о них и говорить-то противно. Ну уж, а если кому одинаково скверно – и утром, и вечером – тут уж я не знаю, что и сказать, это уж конченый подонок и мудозвон. Потому что магазины у нас работают до девяти, а Елисеевский – тот даже до одиннадцати, и если ты не подонок, ты всегда сумеешь к вечеру подняться до чего-нибудь, до какой-нибудь пустяшной бездны…

Итак, что же я имею?

Я вынул из чемоданчика все, что имею, и все ощупал: от бутерброда до розового крепкого за рупь тридцать семь. Ощупал – и вдруг затомился и поблек… Господь, вот Ты видишь, чем я обладаю? Но разве это мне нужно? Разве по этому тоскует моя душа? Вот что дали мне люди взамен того, по чему тоскует душа! А если б они мне дали того, разве нуждался бы я в этом? Смотри, Господь, вот: розовое крепкое за рупь тридцать семь…

И, весь в синих молниях, Господь мне ответил:

– А для чего нужны стигматы святой Терезе? Они ведь ей тоже не нужны. Но они ей желанны.

– Вот-вот! – отвечал я в восторге. – Вот и мне, и мне тоже – желанно мне это, но ничуть не нужно!

«Ну, раз желанно, Веничка, так и пей», – тихо подумал я, но все медлил. Скажет мне Господь еще что-нибудь или не скажет?

Господь молчал.

Ну, хорошо. Я взял четвертинку и вышел в тамбур. Так. Мой дух томился в заточении четыре с половиной часа, теперь я выпущу его погулять. Есть стакан и есть бутерброд, чтобы не стошнило. И есть душа, пока еще чуть приоткрытая для впечатлений бытия. Раздели со мной трапезу, Господи!

Серп и Молот – Карачарово

И немедленно выпил.

Карачарово – Чухлинка

А выпив, – сами видите, как долго я морщился и сдерживал тошноту, сколько чертыхался и сквернословил. Не то пять минут, не то семь минут, не то целую вечность – так и метался в четырех стенах, ухватив себя за горло, и умолял Бога моего не обижать меня.

И до самого Карачарова, от Серпа и Молота до Карачарова, мой Бог не мог расслышать мою мольбу, – выпитый стакан то клубился где-то между чревом и пищеводом, то взметался вверх, то снова опадал. Это было как Везувий, Геркуланум и Помпея, как первомайский салют в столице моей страны. И я страдал и молился.

И вот только у Карачарова мой Бог расслышал и внял. Все улеглось и притихло. А уж если у меня что-нибудь притихнет и уляжется, так это бесповоротно. Будьте уверены. Я уважаю природу, было бы некрасиво возвращать природе ее дары… Да.

Я кое-как пригладил волосы и вернулся в вагон. Публика посмотрела на меня почти безучастно, круглыми и как будто ничем не занятыми глазами…

Мне это нравится. Мне нравится, что у народа моей страны глаза такие пустые и выпуклые. Это вселяет в меня чувство законной гордости… Можно себе представить, какие глаза там. Где все продается и все покупается:…глубоко спрятанные, притаившиеся, хищные и перепуганные глаза… Девальвация, коррупция, безработица, пауперизм… Смотрят исподлобья, с неутихающей заботой и мукой – вот какие глаза в мире Чистогана…

Зато у моего народа – какие глаза! Они постоянно навыкате, но – никакого напряжения в них. Полное отсутствие всякого смысла – но зато какая мощь! (Какая духовная мощь!) Эти глаза не продадут. Ничего не продадут и ничего не купят. Что бы ни случилось с моей страной, во дни сомнений, во дни тягостных раздумий, в годину любых испытаний и бедствий – эти глаза не сморгнут. Им всё божья роса…

Мне нравится мой народ. Я счастлив, что родился и возмужал под взглядами этих глаз. Плохо только вот что: вдруг да они заметили, что я сейчас там на площадке выделывал?.. Кувыркался из угла в угол, как великий трагик Федор Шаляпин, с рукою на горле, как будто меня что душило?

Ну да, впрочем, пусть. Если кто и видел – пусть. Может, я там что репетировал? Да… В самом деле. Может, я играл в бессмертную драму «Отелло, мавр венецианский»? Играл в одиночку и сразу во всех ролях? Я, например, изменил себе, своим убеждениям: вернее, я стал подозревать себя в измене самому себе и своим убеждениям; я себе нашептал про себя – о, такое нашептал! – и вот я, возлюбивший себя за муки, как самого себя, – я принялся себя душить. Схватил себя за горло и душу. Да мало ли что я там делал?

Вон – справа, у окошка – сидят двое. Один такой тупой-тупой и в телогрейке. А другой такой умный-умный и в коверкотовом пальто. И пожалуйста – никого не стыдятся, наливают и пьют. Не выбегают в тамбур и не заламывают рук. Тупой-тупой выпьет, крякнет и говорит: «А! Хорошо пошла, курва!» А умный-умный выпьет и говорит: «Транс-цен-ден-тально!» И таким праздничным голосом! Тупой-тупой закусывает и говорит: «Заку-уска у нас сегодня – блеск! Закуска типа „я вас умоляю“!» А умный-умный жует и говорит: «Да-а-а… Транс-цен-ден-тально!..»

Поразительно! Я вошел в вагон и сижу, страдаю от мысли, за кого меня приняли – мавра или не мавра? плохо обо мне подумали, хорошо ли? А эти – пьют горячо и открыто, как венцы творения, пьют с сознанием собственного превосходства над миром… «Закуска типа „я вас умоляю“!»… Я, похмеляясь утром, прячусь от неба и земли, потому что это интимнее всякой интимности!.. До работы пью – прячусь. Во время работы пью – прячусь… а эти!! «Транс-цен-ден-тально!»

Мне очень вредит моя деликатность, она исковеркала мне мою юность. Мое детство и отрочество… Скорее так: скорее это не деликатность, а просто я безгранично расширил сферу интимного – и сколько раз это губило меня…

Вот сейчас я вам расскажу. Помню, лет десять тому назад я поселился в Орехово-Зуеве. К тому времени, как я поселился, в моей комнате уже жило четверо, я стал у них пятым. Мы жили душа в душу, и ссор не было никаких. Если кто-нибудь хотел пить портвейн, он вставал и говорил: «Ребята, я хочу пить портвейн». А все говорили: «Хорошо. Пей портвейн. Мы тоже будем с тобой пить портвейн». Если кого-нибудь тянуло на пиво, всех тоже тянуло на пиво.

Прекрасно. Но вдруг я стал замечать, что эти четверо как-то отстраняют меня от себя, как-то шепчутся, на меня глядя, как-то смотрят за мной, если я куда пойду. Странно мне было это и даже чуть тревожно… И на их физиономиях я читал ту же озабоченность и будто даже страх… «В чем дело? – терзался я. – Отчего это так?»

И вот наступил вечер, когда я понял, в чем дело и отчего это так. Я, помнится, в этот день даже и не вставал с постели: я выпил пива и затосковал. Просто: лежал и тосковал.

И вижу: все четверо потихоньку меня обсаживают – двое сели на стулья у изголовья, а двое в ногах. И смотрят мне в глаза, смотрят с упреком, смотрят с ожесточением людей, не могущих постигнуть какую-то заключенную во мне тайну… Не иначе как что-то случилось…

– Послушай-ка, – сказали они, – ты это брось.

– Что «брось»? – я изумился и чуть привстал.

– Брось считать, что ты выше других… что мы мелкая сошка, а ты Каин и Манфред…

– Да с чего вы взяли!..

– А вот с того и взяли. Ты пиво сегодня пил?

Чухлинка – Кусково

– Пил.

– Много пил?

– Много.

– Ну так вставай и иди.

– Да куда «иди»??

– Будто не знаешь! Получается так – мы мелкие козявки и подлецы, а ты Каин и Манфред…

– Позвольте, – говорю, – я этого не утверждал…

– Нет, утверждал. Как ты поселился к нам – ты каждый день это утверждаешь. Не словом, но делом. Даже не делом, а отсутствием этого дела. Ты негативно это утверждаешь…

– Да какого «дела»? Каким «отсутствием»? – я уж от изумления совсем глаза распахнул…

– Да известно какого дела. До ветру ты не ходишь – вот что. Мы сразу почувствовали: что-то неладно. С тех пор как ты поселился, мы никто ни разу не видели, чтобы ты в туалет пошел. Ну, ладно, по большой нужде еще ладно! Но ведь ни разу даже по малой… даже по малой!

И все это было сказано без улыбки, тоном до смерти оскорбленных.

– Нет, ребята, вы меня неправильно поняли.

– Нет, мы тебя правильно поняли…

– Да нет же, не поняли. Не могу же я, как вы: встать с постели, сказать во всеуслышание: «Ну, ребята, я срать пошел!» или «Ну, ребята, я ссать пошел!» Не могу же я так…

– Да почему же ты не можешь! Мы – можем, а ты – не можешь! Выходит, ты лучше нас! Мы грязные животные, а ты как лиле́я!..

– Да нет же… Как бы это вам объяснить…

– Нам нечего объяснять… нам все ясно.

– Да вы послушайте… поймите же… в этом мире есть вещи…

– Мы не хуже тебя знаем, какие есть вещи, а каких вещей нет…

И я никак не мог их ни в чем убедить. Они угрюмыми взглядами пронзали мне душу… Я начал сдаваться…

– Ну, конечно, я тоже могу… я тоже мог бы…

– Вот-вот. Значит, ты можешь, как мы. А мы, как ты, – не можем. Ты, конечно, все можешь, а мы ничего не можем. Ты Манфред, ты Каин, а мы как плевки у тебя под ногами…

– Да нет, нет, – тут уж я совсем запутался. – В этом мире есть вещи… есть такие сферы… нельзя же так просто: встать и пойти. Потому что самоограничение, что ли?… есть такая заповеданность стыда, со времен Ивана Тургенева… и потом – клятва на Воробьевых горах… И после этого встать и сказать: «Ну, ребята…» Как-то оскорбительно… Ведь если у кого щепетильное сердце…

Они, все четверо, глядели на меня уничтожающе. Я пожал плечами и безнадежно затих.

– Ты это брось про Ивана Тургенева. Говори, да не заговаривайся. Сами читали. А ты лучше вот что скажи: ты пиво сегодня пил?

– Пил.

– Сколько кружек?

– Две больших и одну маленькую.

– Ну так вставай и иди. Чтобы мы все видели, что ты пошел. Не унижай нас и не мучь. Вставай и иди.

Ну что ж, я встал и пошел. Не для того, чтобы облегчить себя. Для того, чтобы их облегчить. А когда вернулся, один из них мне сказал: «С такими позорными взглядами ты вечно будешь одиноким и несчастным».

Да. И он был совершенно прав. Я знаю многие замыслы Бога, но для чего Он вложил в меня столько целомудрия, я до сих пор так и не знаю. А это целомудрие – самое смешное! – это целомудрие толковалось так навыворот, что мне отказывали даже в самой элементарной воспитанности…

Например, в Павлово-Посаде. Меня подводят к дамам и представляют так:

– А вот это тот самый, знаменитый Веничка Ерофеев. Он знаменит очень многим. Но больше всего, конечно, тем знаменит, что за всю свою жизнь ни разу не пукнул…

– Как!! Ни разу!! – удивляются дамы и во все глаза меня рассматривают. – Ни разу!!

Я, конечно, начинаю конфузиться. Я не могу при дамах не конфузиться. Я говорю:

– Ну, как то есть ни разу! Иногда… все-таки…

– Как!! – еще больше удивляются дамы. – Ерофеев – и… странно подумать!.. «Иногда все-таки!»

Я от этого окончательно теряюсь, я говорю примерно так:

– Ну… а что в этом такого, я же… это ведь – пукнуть – это ведь так ноуменально… Ничего в этом феноменального нет – в том, чтоб пукнуть…

– Вы только подумайте! – обалдевают дамы. А потом трезвонят по всей петушинской ветке:

«Он все это делает вслух и говорит, что это неплохо он делает! Что это он делает хорошо!»

Ну, вот видите. И так всю жизнь. Всю жизнь довлеет надо мной этот кошмар – кошмар, заключающийся в том, что понимают тебя не превратно, нет – «превратно» бы еще ничего! – но именно строго наоборот, то есть совершенно по-свински, то есть антиномично.

Я многое мог бы рассказать по этому предмету, но если я буду рассказывать все – я растяну до самых Петушков. А лучше я не буду рассказывать все, а только один-единственный случай, потому что он самый свежий: о том, как неделю тому назад меня сняли с бригадирского поста за «внедрение порочной системы индивидуальных графиков». Все наше московское управление сотрясается от ужаса, стоит им вспомнить об этих графиках. А чего же тут ужасного, казалось бы!

Да! Где это мы сейчас едем?..

Кусково! Мы чешем без остановки через Кусково! По такому случаю следовало бы мне еще раз выпить, но я лучше сначала вам расскажу,

Кусково – Новогиреево

а уж потом пойду и выпью.

Итак, неделю тому назад меня скинули с бригадирства, а пять недель тому назад – назначили. За четыре недели, сами понимаете, крутых перемен не введешь, да я и не вводил никаких крутых перемен, а если кому показалось, что я вводил, так поперли меня все-таки не за крутые перемены.

Дело началось проще. До меня наш производственный процесс выглядел следующим образом: с утра мы садились и играли в сику, на деньги (вы умеете играть в сику?). Так. Потом вставали, разматывали барабан с кабелем и кабель укладывали под землю. А потом – известное дело: садились, и каждый по-своему убивал свой досуг, ведь все-таки у каждого своя мечта и свой темперамент: один – вермут пил, другой, кто попроще, – одеколон «Свежесть», а кто с претензией – пил коньяк в международном аэропорту Шереметьево. И ложились спать.

А наутро так: сначала садились и пили вермут. Потом вставали и вчерашний кабель вытаскивали из-под земли и выбрасывали, потому что он уже весь мокрый был, конечно. А потом – что же? – потом садились играть в сику, на деньги. Так и ложились спать, не доиграв.

Рано утром уже будили друг друга: «Лёха! Вставай в сику играть!» «Стасик, вставай доигрывать вчерашнюю сику!» Вставали, доигрывали в сику. А потом – ни свет ни заря, ни «Свежести» не попив, ни вермуту, хватали барабан с кабелем и начинали его разматывать, чтоб он до завтра отмок и пришел в негодность. А потом – каждый за свой досуг, потому что у каждого свои идеалы. И так все сначала.

Став бригадиром, я упростил этот процесс до мыслимого предела. Теперь мы делали вот как: один день играли в сику, другой – пили вермут, на третий день – опять в сику, на четвертый – опять вермут. А тот, кто с интеллектом, – тот и вовсе пропал в аэропорту Шереметьево: сидел и коньяк пил. Барабан мы, конечно, и пальцем не трогали, – да если б я и предложил барабан тронуть, они все рассмеялись бы, как боги, потом били бы меня кулаками по лицу, ну а потом разошлись бы: кто в сику играть, на деньги, кто вермут пить, а кто «Свежесть».

И до времени все шло превосходно: мы им туда раз в месяц посылали соцобязательства, а они нам жалованье два раза в месяц. Мы, например, пишем: по случаю предстоящего столетия обязуемся покончить с производственным травматизмом. Или так: по случаю славного столетия добьемся того, чтобы каждый шестой обучался заочно в высшем учебном заведении. А уж какой там травматизм и заведения, если мы за сикой белого света не видим, и нас всего пятеро!

О, свобода и равенство! О, братство и иждивенчество! О, сладость неподотчетности! О, блаженнейшее время в жизни моего народа – время от открытия и до закрытия магазинов!

Отбросив стыд и дольние заботы, мы жили исключительно духовной жизнью. Я расширял им кругозор по мере сил, и им очень нравилось, когда я им его расширял: особенно во всем, что касается Израиля и арабов. Тут они были в совершенном восторге – в восторге от Израиля, в восторге от арабов, и от Голанских высот в особенности. А Абба Эбан и Моше Даян с языка у них не сходили. Приходят они утром с блядок, например, и один у другого спрашивает: «Ну как? Нинка из 13-й комнаты даян эбан?» А тот отвечает с самодовольной усмешкою: «Куда ж она, падла, денется? Конечно, даян!»

А потом (слушайте), а потом, когда они узнали, отчего умер Пушкин, я дал им почитать «Соловьиный сад», поэму Александра Блока. Там в центре поэмы, если, конечно, отбросить в сторону все эти благоуханные плеча, и неозаренные туманы, и розовые башни в дымных ризах, там в центре поэмы лирический персонаж, уволенный с работы за пьянку, блядки и прогулы. Я сказал им: «Очень своевременная книга, – сказал, – вы прочтете ее с большой пользой для себя». Что ж? они прочли. Но вопреки всему, она на них сказалась удручающе: во всех магазинах враз пропала вся «Свежесть». Непонятно почему, но сика была забыта, вермут был забыт, международный аэропорт Шереметьево был забыт – и восторжествовала «Свежесть», все пили только «Свежесть».

О, беззаботность! О, птицы небесные, не собирающие в житницы! О, краше Соломона одетые полевые лилии! – Они выпили всю «Свежесть» от станции Долгопрудная до международного аэропорта Шереметьево!

И вот тут-то меня озарило: да ты просто бестолочь, Веничка, ты круглый дурак; вспомни, ты читал у какого-то мудреца, что Господь Бог заботится только о судьбе принцев, предоставляя о судьбе народов заботиться принцам. А ведь ты бригадир и, стало быть, «маленький принц». Где же твоя забота о судьбе твоих народов? Да смотрел ли ты в души этих паразитов, в потемки душ этих паразитов? Диалектика сердца этих четверых мудаков – известна ли тебе? Если б была известна, тебе было б понятнее, что общего у «Соловьиного сада» со «Свежестью» и почему «Соловьиный сад» не сумел ужиться ни с сикой, ни с вермутом, тогда как с ними прекрасно уживались и Моше Даян, и Абба Эбан!..

И вот тогда-то я ввел свои пресловутые «индивидуальные графики», за которые меня наконец и поперли…

Новогиреево – Реутово

Сказать ли вам, что это были за графики? Ну, это очень просто: на веленевой бумаге, черной тушью, рисуются две оси – одна ось горизонтальная, другая вертикальная. На горизонтальной откладываются последовательно все рабочие дни истекшего месяца, а на вертикальной – количество выпитых граммов, в перерасчете на чистый алкоголь. Учитывалось, конечно, только выпитое на производстве и до него, поскольку выпитое вечером – величина для всех более или менее постоянная и для серьезного исследователя не может представить интереса.

Итак, по истечении месяца рабочий подходит ко мне с отчетом: в такой-то день выпито того-то и столько-то, в другой – столько-то и того-то. А я, черной тушью и на веленевой бумаге, изображаю все это красивою диаграммою. Вот, полюбуйтесь, например, это линия комсомольца Виктора Тотошкина:

А это Алексей Блиндяев, член КПСС с 1936 г., потрепанный старый хрен:

А вот уж это – ваш покорный слуга, экс-бригадир монтажников ПТУСа, автор поэмы «Москва – Петушки»:

Ведь правда, интересные линии? Даже для самого поверхностного взгляда – интересные? У одного – Гималаи, Тироль, бакинские промыслы или даже верх кремлевской стены, которую я, впрочем, никогда не видел. У другого – предрассветный бриз на реке Кама, тихий всплеск и бисер фонарной ряби. У третьего – биение гордого сердца, песня о буревестнике и девятый вал. И все это – если видеть только внешнюю форму линии.

А тому, кто пытлив (ну вот мне, например), эти линии выбалтывали все, что только можно выболтать о человеке и о человеческом сердце: все его качества, от сексуальных до деловых, все его ущербы, деловые и сексуальные. И степень его уравновешенности, и способность к предательству, и все тайны подсознательного, если только были эти тайны.

Душу каждого мудака я теперь рассматривал со вниманием, пристально и в упор. Но не очень долго рассматривал: в один злосчастный день у меня со стола исчезли все мои диаграммы. Оказалось: эта старая шпала, Алексей Блиндяев, член КПСС с 1936 г., в тот день отсылал в управление наше новое соцобязательство, где все мы клялись по случаю предстоящего столетия быть в быту такими же, как на производстве, – и, сдуру ли или спьяну, он в тот же конверт вложил и мои индивидуальные графики.

Я, как только заметил пропажу, выпил и схватился за голову. А там, в управлении, тоже – получили пакет, схватились за голову, выпили и в тот же день въехали на «москвиче» в расположение нашего участка. Что они обнаружили, вломившись к нам в контору? Они ничего не обнаружили, кроме Лехи и Стасика: Леха дремал на полу, свернувшись клубочком, а Стасик блевал. В четверть часа все было решено: моя звезда, вспыхнувшая на четыре недели, закатилась. Распятие совершилось – ровно через тридцать дней после Вознесения. Один только месяц – от моего Тулона до моей Елены. Короче, они меня разжаловали, а на место мое назначили Алексея Блиндяева, этого дряхлого придурка, члена КПСС с 1936 г. А он, тут же после назначения, проснулся на своем полу, попросил у них рупь – они ему рупь не дали. Стасик перестал блевать и тоже попросил рупь – они и ему не дали. Попили красного вина, сели в свой «москвич» и уехали обратно.

И вот – я торжественно объявляю: до конца моих дней я не предприму ничего, чтобы повторить мой печальный опыт возвышения. Я остаюсь внизу и снизу плюю на всю вашу общественную лестницу. Да. На каждую ступеньку лестницы – по плевку. Чтобы по ней подыматься, надо быть жидовскою мордою без страха и упрека, надо быть пидорастом, выкованным из чистой стали с головы до пят. А я – не такой.

Как бы то ни было – меня поперли. Меня, вдумчивого принца-аналитика, любовно перебиравшего души своих людей, меня – снизу – сочли штрейкбрехером и коллаборационистом, а сверху – лоботрясом с неуравновешенной психикой. Низы не хотели меня видеть, а верхи не могли без смеха обо мне говорить. «Верхи не могли, а низы не хотели». Что это предвещает, знатоки истинной философии истории? Совершенно верно: в ближайший же аванс меня будут пиздить по законам добра и красоты, а ближайший аванс – послезавтра, а значит, послезавтра меня измудохают.

– Фффу!

– Кто сказал «фффу»? Это вы, ангелы, сказали «фффу»?

– Да, это мы сказали. Фффу, Веня, как ты ругаешься!!

– Да как же, посудите сами, как не ругаться! Весь этот житейский вздор так надломил меня, что я с того самого дня не просыхаю. Я и до этого не сказать, чтоб очень просыхал, но, во всяком случае, я хоть запоминал, что я пью и в какой последовательности, а теперь и этого не могу упомнить… У меня всё полосами, всё в жизни как-то полосами: то не пью неделю подряд, то пью потом сорок дней, потом опять четыре дня не пью, а потом опять шесть месяцев пью без единого роздыха… Вот и теперь…

– Мы понимаем, мы все понимаем. Тебя оскорбили, и твое прекрасное сердце…

Да, да, в тот день мое сердце целых полчаса боролось с рассудком. Как в трагедиях Пьера Корнеля, поэта-лауреата: долг борется с сердечным влечением. Только у меня наоборот: сердечное влечение боролось с рассудком и долгом. Сердце мне говорило: «Тебя обидели, тебя сравняли с говном. Поди, Веничка, и напейся. Встань и поди напейся как сука». Так говорило мое прекрасное сердце. А мой рассудок? Он брюзжал и упорствовал: «Ты не встанешь, Ерофеев, ты никуда не пойдешь и ни капли не выпьешь». А сердце на это: «Ну ладно, Веничка, ладно. Много пить не надо, не надо напиваться как сука; а выпей четыреста грамм и завязывай». «Никаких грамм! – отчеканивал рассудок. – Если уж без этого нельзя, поди и выпей три кружки пива; а о граммах своих, Ерофеев, и помнить забудь». А сердце заныло: «Ну хоть двести грамм. Ну…

Реутово – Никольское

ну хоть сто пятьдесят…» И тогда рассудок: «Ну, хорошо, Веня, – сказал, – хорошо, выпей сто пятьдесят, только никуда не ходи, сиди дома…»

Что же вы думаете? Я выпил сто пятьдесят и усидел дома? Ха-ха. Я с этого дня пил по тысяче пятьсот каждый день, чтобы усидеть дома, и все-таки не усидел. Потому что на шестой день размок уже настолько, что исчезла грань между рассудком и сердцем и оба в голос мне затвердили: «Поезжай, поезжай в Петушки! В Петушках – твое спасение и радость твоя, поезжай».

«Петушки – это место, где не умолкают птицы ни днем ни ночью, где ни зимой ни летом не отцветает жасмин. Первородный грех – может, он и был – там никого не тяготит. Там даже у тех, кто не просыхает по неделям, взгляд бездонен и ясен…»

«Там каждую пятницу, ровно в одиннадцать, на вокзальном перроне меня встречает эта девушка с глазами белого цвета – белого, переходящего в белесый, – эта любимейшая из потаскух, эта белобрысая дьяволица. А сегодня пятница, и меньше чем через два часа будет ровно одиннадцать, и будет она, и будет вокзальный перрон, и этот белесый взгляд, в котором нет ни совести, ни стыда. Поезжайте со мной – о, вы такое увидите!..»

«Да и что я оставил – там, откуда уехал и еду? Пару дохлых портянок и казенные брюки, плоскогубцы и рашпиль, аванс и накладные расходы – вот что оставил! А что впереди? что в Петушках на перроне? – а на перроне рыжие ресницы, опущенные ниц, и колыхание форм, и коса от затылка до попы. А после перрона – зверобой и портвейн, блаженства и корчи, восторги и судороги. Царица небесная, как далеко еще до Петушков!»

«А там, за Петушками, где сливаются небо и земля и волчица воет на звезды, – там совсем другое, но то же самое: там в дымных и вшивых хоромах, неизвестный этой белесой, распускается мой младенец, самый пухлый и самый кроткий из всех младенцев. Он знает букву «ю» и за это ждет от меня орехов. Кому из вас в три года была знакома буква «ю»? Никому; вы и теперь-то ее толком не знаете. А вот он – знает, и никакой за это награды не ждет, кроме стакана орехов».

«Помолитесь, ангелы, за меня. Да будет светел мой путь, да не преткнусь о камень, да увижу город, по которому столько томился. А пока – вы уж простите меня – пока присмотрите за моим чемоданчиком, я на десять минут отлучусь. Мне нужно выпить кубанской, чтобы не угасить порыва».

И вот – я снова встал и через половину вагона прошел на площадку.

И пил уже не так, как пил у Карачарова, нет, теперь я пил без тошноты и без бутерброда, из горлышка, запрокинув голову, как пианист, и с сознанием величия того, что еще только начинается и чему еще предстоит быть.

Никольское – Салтыковская

– Не в радость обратятся тебе эти тринадцать глотков, – подумал я, делая тринадцатый глоток.

– Ты ведь знаешь и сам, что вторая по счету утренняя доза, если ее пить из горлышка, – омрачает душу, пусть ненадолго, только до третьей дозы, выпитой из стакана, – но все-таки омрачает. Тебе ли этого не знать?

– Ну пусть. Пусть светел твой сегодняшний день. Пусть твое завтра будет еще светлее. Но почему же смущаются ангелы, чуть только ты заговоришь о радостях на петушинском перроне и после?

– Что ж они думают? Что меня там никто не встретит? или поезд повалится под откос? или в Купавне высадят контролеры, или где-нибудь у 105-го километра я задремлю от вина и меня, сонного, удавят, как мальчика? или зарежут, как девочку? Почему же ангелы смущаются и молчат? Мое завтра светло. Да. Наше завтра светлее, чем наше вчера и наше сегодня. Но кто поручится, что наше послезавтра не будет хуже нашего позавчера?

– Вот-вот! Ты хорошо это, Веничка, сказал. Наше завтра и так далее. Очень складно и умно ты это сказал, ты редко говоришь так складно и умно.

– И вообще, мозгов в тебе не очень много. Тебе ли, опять же, этого не знать? Смирись, Веничка, хотя бы на том, что твоя душа вместительнее ума твоего. Да и зачем тебе ум, если у тебя есть совесть и сверх того еще вкус? Совесть и вкус – это уже так много, что мозги становятся прямо излишними.

– А когда ты в первый раз заметил, Веничка, что ты дурак?

– А вот когда. Когда я услышал одновременно сразу два полярных упрека: и в скучности, и в легкомыслии. Потому что если человек умен и скучен, он не опустится до легкомыслия. А если он легкомыслен да умен – он скучным быть себе не позволит. А вот я, рохля, как-то сумел сочетать.

– И сказать почему? Потому что я болен душой, но не подаю и вида. Потому что с тех пор, как помню себя, я только и делаю, что симулирую душевное здоровье, каждый миг, и на это расходую все (все без остатка) и умственные, и физические, и какие угодно силы. Вот оттого и скушен… Все, о чем вы говорите, все, что повседневно вас занимает, – мне бесконечно посторонне. Да. А о том, что меня занимает, – об этом никогда и никому не скажу ни слова. Может, из боязни прослыть стебанутым, может, еще отчего, но все-таки – ни слова.

– Помню, еще очень давно, когда при мне заводили речь или спор о каком-нибудь вздоре, я говорил: «Э! И хочется это вам толковать об этом вздоре!» А мне удивлялись и говорили: «Какой же это вздор? Если и это вздор, то что же тогда не вздор?» А я говорил: «О, не знаю, не знаю! Но есть».

– Я не утверждаю, что мне – теперь – истина уже известна или что я вплотную к ней подошел. Вовсе нет. Но я уже на такое расстояние к ней подошел, с которого ее удобнее всего рассмотреть.

– И я смотрю и вижу, и поэтому скорбен. И я не верю, чтобы кто-нибудь еще из вас таскал в себе это горчайшее месиво; из чего это месиво – сказать затруднительно, да вы все равно не поймете, но больше всего в нем «скорби» и «страха». Назовем хоть так. Вот: «скорби» и «страха» больше всего, и еще немоты. И каждый день, с утра, «мое прекрасное сердце» источает этот настой и купается в нем до вечера. У других, я знаю, у других это случается, если кто-нибудь вдруг умрет, если самое необходимое существо на свете вдруг умрет. Но у меня-то ведь это вечно! – хоть это-то поймите.

– Как же не быть мне скушным и как же не пить кубанскую? Я это право заслужил. Я знаю лучше, чем вы, что «мировая скорбь» – не фикция, пущенная в оборот старыми литераторами, потому что я сам ношу ее в себе и знаю, что это такое, и не хочу этого скрывать. Надо привыкнуть смело, в глаза людям, говорить о своих достоинствах. Кому же, как не нам самим, знать, до какой степени мы хороши?

– К примеру: вы видели «Неутешное горе» Крамского? Ну конечно, видели. Так вот, если бы у нее, у этой оцепеневшей княгини или боярыни, какая-нибудь кошка уронила бы в эту минуту на пол что-нибудь такое – ну, фиал из севрского фарфора, – или, положим, разорвала бы в клочки какой-нибудь пеньюар немыслимой цены, – что ж она? стала бы суматошиться и плескать руками? Никогда бы не стала, потому что все это для нее вздор, потому что на день или на три, но теперь она «выше всяких пеньюаров и кошек и всякого севра»!

– Ну, так как же? Скушна эта княгиня? – Она невозможно скушна и еще бы не была скушна! Она легкомысленна? – В высшей степени легкомысленна!

– Вот так и я. Теперь вы поняли, отчего я грустнее всех забулдыг? Отчего я легковеснее всех идиотов, но и мрачнее всякого дерьма? Отчего я и дурак, и демон, и пустомеля разом?

– Вот и прекрасно, что вы все поняли. Выпьем за понимание – весь этот остаток кубанской, из горлышка, и немедленно выпьем.

– Смотрите, как это делается!..

Салтыковская – Кучино

Остаток кубанской еще вздымался совсем недалеко от горла, и поэтому, когда мне сказали с небес:

– Зачем ты все допил, Веня? Это слишком много…

Я от удушья едва сумел им ответить:

– Во всей земле… во всей земле, от самой Москвы и до самых Петушков, – нет ничего такого, что было бы для меня слишком многим… И чего вам бояться за меня, небесные ангелы?

– Мы боимся, что ты опять…

– Что я опять начну выражаться? О, нет, нет, я просто не знал, что вы постоянно со мной, я и раньше не стал бы… Я с каждой минутой все счастливей… и если теперь начну сквернословить, то как-нибудь счастливо… как в стихах у германских поэтов: «Я покажу вам радугу!» или «Идите к жемчугам!» и не больше того… какие вы глупые-глупые!..

– Нет, мы не глупые, мы просто боимся, что ты опять не доедешь…

– До чего не доеду?!.. До них, до Петушков, – не доеду? До нее не доеду? – до моей бесстыжей царицы с глазами, как облака?.. Какие смешные вы…

– Нет, мы не смешные, мы боимся, что ты до него не доедешь и он останется без орехов…

– Ну что вы, что вы! Пока я жив… что вы! В прошлую пятницу – верно, в прошлую пятницу она не пустила меня к нему поехать… Я раскис, ангелы, в прошлую пятницу, я на белый живот ее загляделся, круглый, как небо и земля… Но сегодня – доеду, если только не подохну, убитый роком… Вернее – нет, сегодня я не доеду, сегодня я буду у ней, я буду до утра пастись между лилиями, а вот уж завтра!..

– Бедный мальчик… – вздохнули ангелы.

– «Бедный мальчик»? Почему это «бедный»? А вы скажите, ангелы, вы будете со мной до самых Петушков? Да? Вы не отлетите?

– О нет, до самых Петушков мы не можем… Мы отлетим, как только ты улыбнешься… Ты еще ни разу сегодня не улыбнулся, как только улыбнешься в первый раз – мы отлетим… и уже будем покойны за тебя…

– И там, на перроне, встретите меня, да?

– Да, там мы тебя встретим…

Прелестные существа, эти ангелы! Только почему это «бедный мальчик»? Он нисколько не бедный! Младенец, знающий букву «ю», как свои пять пальцев, младенец, любящий отца, как самого себя, – разве нуждается в жалости?

Ну, допустим, он болен был в позапрошлую пятницу и все там были за него в тревоге… Но ведь он тут же пошел на поправку – как только меня увидел!.. Да, да… Боже милостивый, сделай так, чтобы с ним ничего не случилось и никогда ничего не случалось!..

Сделай так, Господи, чтобы он, если даже и упал бы с крыльца или печки, не сломал бы ни руки своей, ни ноги. Если нож или бритва попадутся ему на глаза – пусть он ими не играет, найди ему другие игрушки, Господи. Если мать его затопит печку – он очень любит, когда его мать затопляет печку, – оттащи его в сторону, если сможешь. Мне больно подумать, что он обожжется… А если и заболеет, – пусть как только меня увидит, пусть сразу идет на поправку…

Да, да, когда я в прошлый раз приехал, мне сказали: он спит. Мне сказали: он болен и лежит в жару. Я пил лимонную у его кроватки, и меня оставили с ним одного. Он и в самом деле был в жару, и даже ямка на щеке вся была в жару, и было диковинно, что вот у такого ничтожества еще может быть жар…

Я выпил три стакана лимонной, прежде чем он проснулся и посмотрел на меня и на четвертый стакан, у меня в руке… Я долго тогда беседовал с ним и говорил:

– Ты… знаешь что, мальчик? ты не умирай… ты сам подумай (ты ведь уже рисуешь буквы, значит, можешь подумать сам): очень глупо умереть, зная только одну букву «ю» и ничего больше не зная… Ты хоть сам понимаешь, что это глупо?

– Понимаю, отец…

И как он это сказал! И все, что они говорят – вечно живущие ангелы и умирающие дети, – все так значительно, что я слова их пишу длинными курсивами, а все, что мы говорим, – махонькими буковками, потому что это более или менее чепуха. «Понимаю, отец!»…

– Ты еще встанешь, мальчик, и будешь снова плясать под мою «поросячью фарандолу» – помнишь? Когда тебе было два года, ты под нее плясал. Музыка отца и слова его же. «Та-та-ки-е милые, смешные чер-те-нят-ки цапали-царапали-кусали мне жи-во-тик…» А ты, подпершись одной рукой, а другой платочком размахивая, прыгал, как крошечный дурак… «С фе-вра-ля я хныкала и вякала, на исходе августа ножки протянула…» Ты любишь отца, мальчик?

– Очень люблю…

– Ну вот и не умирай… Когда ты не умрешь и поправишься, ты мне снова чего-нибудь спляшешь… Только нет, мы фарандолу плясать не будем. Там есть слова, не идущие к делу… «На исходе августа ножки про-тяну-ла…» Это не годится. Гораздо лучше вот что: «Раз-два-туфли-одень-ка-как-те-бе-не-стыдно-спать?..» У меня особые причины любить эту гнусность…